Ньойският договор е българската национална травма

Автор: Елица Иванова, БТА

Ньойският договор може да се определи като българската национална травма, каза за БТА по повод 102-та годишнина от подписването на пакта историкът от музея в Кюстендил доц. д-р Ангел Джонев. "За този договор се сещаме всяка година и през всичките тези години досега срещу него се демонстрира - с митинги, с шествия. За разлика от не по-малко лошите за България договори като Букурещкия /1913 г./, Берлинския /1878 г./ и Парижкия /1947 г./, които също разкъсват българската "национална снага", този договор е останал като травма в българската национална памет", категоричен е Джонев.

Според него, макар че договорът е безсрочен, стои въпросът за това доколко юридическите субекти по него съществуват. "Това е голям въпрос, с който българската дипломация трябва да се занимае детайлно, защото договорът е подписан от Сърбо-хърватско-словенската държава, която никога не е създадена. Появява се такова кралство, което е съвсем различно държавно формирование. Тази държава, преформатирана няколко пъти под името Югославия, изчезва през 90-те години на 20 век и първоприемник на този договор остават Сърбия, Хърватия и Словения. Тук е въпросът - Западните български покрайнини към коя държава принадлежат, на коя държава са предани и дали трябва да останат там. И тази ревизия е по силите не на обществени организации, които поставят въпроса, не на учени, които анализират събитията, тази ревизия е по силата на българската държава", коментира доц. д-р Ангел Джонев.

В края на септември 1918 г. България излиза от Първата световна война като губеща страна. На 29 септември в Солун тя подписва примирие със страните на Антантата, което фактически е капитулация. Българската армия трябва да се завърне в довоенните предели на царството, да демобилизира значителна част от армията си, да допусне на своята територия окупационни войски от противниковата страна. "Единственият по-голям бонус е това, че съюзниците поемат ангажимент на българска територия да не навлизат сръбски и гръцки въоръжени сили и да не взимат страна по Добруджанския въпрос. Този ангажимент обаче в последствие не е изпълнен. Когато капитулира Германия в средата на ноември 1918 г., всичките споразумения, подписани с победените от германската ос страни, са денонсирани. Така Букурещкият договор от май 1918 г. също губи своето значение и Румъния възстановява своя суверенитет върху Южна Добруджа, което довежда до оставката на правителството на Александър Малинов, който изважда България от войната. На негово място е назначено правителство, начело с Теодор Теодоров. Именно то започва и преговорите за подписването на мирен договор", разказа Джонев. Чак през юли 1919 г. България е поканена да изпрати своя делегация в Париж. Вече са подписани договорите с Германия и над България тегне едно лошо предчувствие, въпреки взетите мерки да се пропагандира българската кауза, да се използват най-популярните по това време предложения от страна на Антантата и от САЩ, известни като Четиринадесетте точки на Уилсън /проект на САЩ за принципите за договаряне на всеобщ мир след Първата световна война/, където се говори за малцинствата и за покровителствата на малцинствата. А в България има много сериозни малцинства, вече останали в пределите на Сърбия, Гърция, Румъния.

"Въпреки всички мерки, българската делегация не може да направи нищо в Париж, където престоява близо два месеца. Буквално те са затворени в хотела "Шато дьо Мадрид" в предградието Ньой на Париж и не могат да контактуват със знаковите фактори по това време, тези, които определят дневния ред на събитията. Чак на 19 септември 1919 г., делегацията е поканена и на нея е връчен проект за мирен договор, като е даден къс срок на България, да отговори. В този момент делегацията се прибира в София с вече ясното очертание, че това няма да бъде двустранно споразумение, а има характеристиките на диктат", разказва Джонев. Въпреки обсъжданията в София, направените възражения по задълженията, всичките усилия не видоизменят почти нищо в предложеното мирно споразумение. Съюзниците искат от България да отстъпи в тяхна полза Западна Тракия /междуречието на Места и Марица/, българският Беломорски излаз.

"Това е един стратегически въпрос. България е страна по това време на две морета и тя има своята политическа значимост. С отстъпването на Западна Тракия, Беломорският излаз е отрязан, въпреки, че се допускат едни "икономически излази" в един от членовете на Ньойския договор, което на практика никога не се реализира. Още повече, на следващата година Западна Тракия е предадена на Гърция от страна на съюзните сили, а на България не са предоставени тези икономически излази на Бяло море. Това е и най-значимата територия, която България губи компактно", разказва Джонев. По силата на договора, по западната граница са отстъпени територии в района на Струмица, от днешната Република Северна Македония и от довоенните предели на царството - Западните български покрайнини.

"Това е една ивица от Кюстендилско до днешното Босилеградско, Трънско, цялото Царибродско и няколко селища във Видинско и Кулско, около река Тимок, с компактно българско население, с територия от около 1550 кв. км. Тази "кървяща рана", която се очертава, е възприета с бурни протести. Протестират и тракийците, и представителите на македонските българи, но най-енергични действия са предприети от българите от Западните покрайнини. На 15 октомври 1919 г. в Босилеград се събират 15 000 души, прочетени са редици декларации, оформено е специално обръщение, наречено "последната дума на босилеградчани", където по един много категоричен начин е заявена волята на населението да се противопостави и предубеждението, че тази работа няма да остане без своята борба, без своя въоръжен отговор. Потърсена е подкрепа в столицата, апелира се да се направи референдум, както на редица места се прави по това време в Европа. Всичко е окомплектовано и изпратено с възраженията по Ньойския договор в Париж, но остава "глас в пустиня", посочва Джонев. По това време в София е извършена правителствена промяна. Постът председател на Министерския съвет е напуснат от Теодор Теодоров, а на негово място е назначен Александър Стамболийски. Той поема и делегацията, с която заминава за Париж, за да отговори по договора.

България няма полезен ход, защото е предубедена, че ако не подпише договора, примирието от края на септември 1918 г. фактически отпада. Т.е. победилите страни могат са се разпореждат с нея, както си искат. "Но за да бъде унижението най-голямо, срещу България е предприето и едно знаково събитие - това е не само подписването на самия договор, но и определянето на дата за подписването му - 27 ноември. Ако се вгледаме внимателно в историята, ще видим, че 27 ноември е 15 ноември, по предишния календар. На тази дата, през 1875 г., България побеждава войските на Сърбия пред Пирот и за българската армия това става "Денят на победите". И именно на своя празник на победите на армията си, България трябва да подпише унизителния Ньойски мирен договор", посочва още историкът. Сутринта, около 10.30 часа, в кметството на Ньой, делегацията е приканена да подпише договора. Освен териториалните отстъпки, трябва да се направят и редица други жертви. България е осъдена да заплати 2 млрд. и 250 млн. златни франка. След няколко редакции на тези текстове, няколко допълнителни споразумения, този дълг е разсрочен чак до 80-те години на 20 век. На практика с малки вноски, България не изпълнява тази част от договора", разказва Джонев.

България трябва да има 20-хилядна армия, която е доброволна, с малък офицерски и подофицерски състав, 10 000 души полиция и 3000 души погранична стража или както е записано в договора трябва да има "33 хиляди пушки". Този въпрос е решен по някакъв начин от следващите български правителства, които извършват и въоръжаване, доколкото може против Ньойския договор, и увеличават състава на армията, за да се стигне до 1938 г., когато става факт Солунското споразумение и страните от "Балканския пакт" дават съгласие България отново да има възможност да създава своята армия свободно. Според Джонев спонтанното народно движение, противопоставящо се на Ньойският договор, продължава и през 30-те години на 20 век, а отпор дава и държавата. "Държавата няма никакъв интерес да плаща репарациите, да поддържа армията си "на колене" и прави всичко възможно да заобиколи казусите на Ньойския договор. Въпреки много затрудненото ѝ положение и международната изолация, в която е поставена, държавата тръгва по пътя на мирната ревизия, която е предвидена като възможност в текстовете на Ньойския договор.

Джонев припомня, че в началото на 30-те години, Югославия показва склонност да възстанови българския суверенитет върху Западните български покрайнини, срещу ликвидирането на ВМРО, което обаче не довежда до възстановяването на суверенитета на България там. Ревизионистката политика продължава и е особено активна по времето на правителството на Георги Кьосеиванов, който издава един своеобразен документ - директива номер 19. В крайна сметка от тази политика успява само възстановяването на българския суверенитет по отношение на Южна Добруджа, с Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. На практика Ньойският договор мирно е ревизиран тогава в териториално отношение. С априлската война от Балканите през 1941 г., България получава право, макар и неокончателно, без споразумение, да администрира територии в Беломорието, Поморавието, Вардарска Македония, в които се включват и Западните български покрайнини, Струмишко, съществена част от Западна Тракия. Но след загубата във Втората световна война, наред идва друг договор - Парижкият мирен договор /1947 г./, който възстановява териториалното статукво отпреди Втората световна война, с изключение на Южна Добруджа.

"България излиза на практика от тази война с териториално разширение - с възвръщането на своята житница, докато останалите въпроси влизат в зона на дискусия, особено Западните български покрайнини, които по споразуменията от 1947 г. пак са поставени на масата на обсъждането. Стига се до споразумение тези територии да бъдат върнати на вече НРБългария, срещу отстъпването на Пиринска Македония на НРМакедония. Т.е. да се направят едни отстъпки на български територии, за сметка на други, което е в контекста на създаването на Югославска федерация, в която България трябва да бъде част. Последващите събития обаче - сблъсъка на Тито със Сталин, Коминформбюро /Комунистическо информационно бюро/, провалят този проект и желанието на управляващите да ликвидират българската държавност. Такива опити за вливане в друга държава има още два пъти по времето на режима на Тодор Живков, през 60-те години, когато пък България вече ще кандидатства за 16-а република на Съветския съюз", припомня Ангел Джонев.