Борбата с наркотиците в България: много проблеми и един добър пример

Днешната ситуация не е много по-различна от тази в началото на 90-те, когато наркотиците влязоха в България и злото се намести в хиляди семейства. Но все пак има добри примери. Веселина Божилова разказва за един от тях.

Употребата на наркотици пряко или косвено причинява смъртта на над 700 хиляди души по света всяка година. Над 150 хиляди от тях умират в резултат от свръхдоза. На 21 юли почитаме паметта на жертвите на наркотици.

В България пък през юни отбелязахме тригодишнината от закриването на Националния център по наркомании. То се случи успешно от втория опит, първият беше по време на управлението на Орешарски през 2013 година. И беше миловидно поднесено като прехвърляне на дейността към Национален център по обществено здраве и анализи. Преди да бъде закрит НЦН, той беше разтърсен от уволнения на добри специалисти. Когато беше затворен, той вече беше обезкървен.

Българската държава не направи нищо да подобри възможностите за лечение

Днешната ситуация не е по-различна от тази в началото на 90-те, когато наркотиците влязоха в България и злото се намести в хиляди семейства. С уточнението, че в един начален период все пак бяха постигнати някои неща - безплатни детокси, създаването на НЦН, създаването на Превантивно-информационните центрове в страната. Детоксите вече навсякъде са платени, НЦН го няма, държавата не добави и на йота нещо към финансирането на лечение и единствената безплатна възможност си остават няколкото държавни метадонови програми. Частните, за разлика от тях, са платени и са повече. Лечението без лекарства не е финансирано от държавата, него го няма с изключение на леглата в няколко държавни болници. Само за сведение - гръцката държава отделя всяка година по 80 милиона евро за лечение без лекарства в терапевтичната програма Кетеа.

У нас, точно както в началото, когато никой не знаеше за какво става дума, наркозависимите са работа единствено на полицията и на съда. Те се ловят лесно и се съдят още по-лесно, затова статистиката се държи на тях. В затворите няма програми за лечение, а наркотици има. Дори когато заловят на пътя шофьор с наркотици в кръвта, никой не се интересува дали той ще се оправи. В други страни такива хора дават периодично тестове, докато си вземат книжката обратно. У нас не. Наркоманът се нарежда до клошаря в най-честия избор за извършители на престъпления, когато нямаш особен интерес да търсиш действителния.

Иначе имаме една Национална стратегия за борба с наркотиците, която се отупва от праха през известен период и се сменя следващата крайна дата. Там има много пожелания и на практика никой не се интересува от нея. Стигна се до абсурда преди няколко години да забравят да я осъвременят и така, о ужас, няколко месеца изкарахме и без нея. Дали някой си загуби съня от това?

Освен бла-бла приказките тази стратегия имаше и едно много полезно нещо. По нея се отпускаха средства за безплатни бройки в платени програми. Тъй като у нас и без това няма безплатни програми, а населението, особено в сегмента на родителите на наркозависими, по правило е изключително обедняло, тази опция беше вид спасение. Докато съществуваше НЦН, тези средства се предоставяха на програмите след конкурс. Сега се прехвърлят на общините към Превантивно-информационните центрове, но са целеви и те не могат да ги харчат. Трябва да ги предоставят на места за лечение, но пък законово това е много трудно, има срокове, обществени поръчки. Всъщност много от общините връщат парите, докато зависимите чакат за този шанс. Ако имат време да чакат. Има и по-голям абсурд - превеждат пари на общини, в които отдавна няма програми за лечение - например в Добрич. Имало е за кратко, влязло е в Гугъл и ето ви едни пари да им ги дадете. А тях ги няма. Щеше да е много смешно, ако не беше трагично.

Частните възможностите стават все повече и все по-скъпи

Появяват се платени психотерапевтични програми, някои откровено заиграват с чувството на вина у родителите и искат цели състояния за лечение в луксозни условия. Специалистите са наясно, че условията не са първото най-важно нещо при лечението. Дори ако човек наистина иска да се отърве от зависимостта си, посреща стоически и далеч по-неблагоприятни. Но рекламите работят. Както дилър с проблясък на съвест се оправдава: "Ако не съм аз, някой друг ще им продаде", така и тук идеята е: "Аз знам, че няма да го излекувам, но поне да му взема парите". Последната такава програма се рекламира с филма със Сандра Бълок "28 дни", колкото продължава и лечението. Зад нея стои зам.-министърката на здравеопазването, която закри НЦН. Ако сега се чудите как става това, не сте само вие.

Освен едно платено изключение в София, програми за непълнолетни няма. Пазарът на наркотици се смени и днес основният проблем са синтетичните дроги, които се употребяват от непълнолетните. В един момент те правят т.нар. психотични епизоди, а няма къде да се лекуват. В психиатриите не ги вземат заради възрастта.

Единственото, което успешно се развива през тези години, е стигмата. Обществото, стига да не му е в къщата, единодушно осъжда наркоманите и не допуска дори, че зависимостта е заболяване и има нужда от лечение.

Добрият пример

Има напоследък един пример за обратното, толкова хубав и неочакван, че дори не смея да напиша къде се случва, за да не му навредят. Преди година край среден областен град с много добри традиции в превенцията и загрижени хора в общинските власти се създава нова психотерапевтична програма. Създава я млад човек от града, преминал през ада на наркотиците, но и целенасочено усвоил знания и умения в редица обучения и стажове. Още при заявяването на намерението си среща подкрепа от общината и се решава да действа.

Цената за месец престой е 1500 лв, но малцина от 16-те резидента в момента могат да я плащат. Градът обаче не ги изоставя. Още при първата си поява, момчетата се заявяват ясно - да, те са наркозависими и да, те искат да се преборят с това. Говорят по местните медии, обличат еднакви брандирани тениски, появяват се публично. Започва нещо, което другаде у нас не се е случвало - синергия между програмата и града. Момчетата се включват в редица доброволни дейности. Те възстановяват автобусни спирки по селата, копаят дупки за дървета край училищни дворове, боядисват читалище, помагат в Дом за настаняване на деца с физически увреждания. Правят го с удоволствие, защото и тези доброволни дейности са част от терапията. Градът започва да разчита на тях.

Изтъркулва се срокът за едно лечение, шестима от първите, макар и да са от столицата, избират да останат в малкия град. Двама вече работят. Общината предоставя на програмата безплатно помещения за дневен център и за консултации. Лека полека градът оценява това, което вижда, и решава да помага - събира пари за осигуряване на лечението на хора, които не могат да си плащат. Благотворителен базар около първи март, благотворителен концерт. Включват се хора от цялата страна.

Там, в малкия планински град, в умален мащаб може би за пръв път се случва това, което отдавна трябваше да стане в цялата държава. И е хубаво да бъде даден като пример, но в тази сфера вече всички са суеверни. Затова нека си остане анонимен. Прекалено много добри опити са се проваляли в годините. Дали ще оцелее тази програма, не е много ясно, опитът от 20 години показва, че шансът ѝ не е кой знае колко голям. Задават се местни избори, не е ясно дали новата власт ще продължи сътрудничеството. Но дори само за година действие е видно, че това е правилният път. По този път трябваше да тръгне отдавна и държавата, но тя просто нищо не направи по въпроса. Нито хвана дилърите, нито осигури достъпно лечение, нито предпази както трябва децата си от злото. И сега всички си плащаме.