За Украйна, Киев и повсеместната българщина

Валентин ВЪТОВ

Най-обвързващата световна тема днес е войната в Украйна. Най-често изписваните думи са Киев, Москва, Украйна, Русия, Беларус, Новорусия, Малорусия, Крим, Днепър, Херсон, Чернигов, Полтава, Харков, и т.н. ... За целия свят информацията за тези имена се свързва единствено с нашето съвремие. Но за българите всички тези имена би трябвало да носят историческа информация за българска древност, стига те да са просветени, да имат исторически познания, култура и възприятия.

Тягостно е българите да вземат едната или другата страна в териториално ограничения засега военен конфликт, без да изпитват и капка носталгия, болка, или неприязън от домогванията на не местни сили, бъркащи безогледно в кървящата рана в нашите древни български земи. Тези имперски сили не от днес и вчера насочват безогледно и хищнически своите погледи, пораждат намерения и си поставят завоевателни цели, без да се интересуват от съдбините на местните народи, без да са наясно, защо се стига до спорове и конфликти, които те използват за своите интриги и агресия.

Още по-болно е, да се вижда, че господстващата политическа каста в България днес е дотолкова политико-исторически кастрирана, така неука и заблудена, че тя дори не може да си помисли да изповяда свое мнение, да повиши глас дали открито, или да суфлира зад завесата на всички действащи лица на международната сцена, дипломатично, или малко по-рязко да им заяви: Прогледнете малко и проумейте, тук на този терен има и български историко-етнически интереси.

Да, днес заради затъмнението от вековете, не са отчетливо идентифицирани и детерминирани, но следва да ви напомним, че вие брутално газите нашето далечно историческо минало. Всичко тук е свързано с нашите прадеди, с древната българска история. Проявете мъдрост и цивилизованост. На този терен има и български интереси. Време е да се съобразите и с тях, когато протягате империалистически пипала, и когато заравяте исторически предпоставки. Тази историческа слепота естествено ще доведе до цивилизационни травми.

За редовите българи, облъчени от материални и хедонистични ламтежи за богатства, лукс, глезотии, за всякакви изяви на егото си, или пък принудени да се спасяват по всевъзможни начини от недоимък и болести, не може да се надяваме да може да знаят нещо, или че в такова ежедневие им е до подобно просвещение. Те не са и чували за тези неща, не се интересуват и даже не би им дошло наум.

В СМИ, по телевизии, понякога се виждат някои коментатори да се докосват до тая тематика, но толкова плахо и на бегом и толкова фрагментарно за късни исторически времена, че на човек му става тъжно. Има и историци и изследователи, които са запознати с тази тематика, но са свалили глава, или пък по конюнктурни съображения не се решават да излязат от това гробно мълчание. Навярно някои ще започнат да пишат и да говорят. Вече се пишат и книги. Да се надяваме да са близки до истината.

Тези дразнещи неща ме подбуждат да вдигна завесата на забравата и незнанието, доколкото позволява една статия да разпръсна малко историческа светлина, ако може и блясък в очите на нашата четяща общественост, да покажа на заслепените по лукса и силиконите, че има и други ценни неща за българите. Особено днес.

В изложението ще напиша ред неща, които няма да са последователни във времеви обхват, отделни епизоди и върхови моменти на съхранена непозната история, заровена и недопусната за познание в официализираната ни казионна историография. Ще щамповам с печат откъси от българщината по Евразия. Ще използвам и терминологията на забранените и укривани източници, фиксирана на тракийско-български (трьок-български) език.

Това ще са събития и епохи с български участници и български следи.

Днешен Киев като историческо начало не е украински град. Нито е руски град. Неговото създаване и име са с български произход. Като пиша български произход, се налага да уточня в едно изречение, че историята на българския Киев не започва с хан Аспарух, нито с баща му Кубрат, а около 3 века преди това с техните предци, хон-българите (хуно-българите).

Иначе българска история, включително и по тези земи, има повече от 10 хилядолетия преди това, но това е друга тема, не за тази статия. Имам вече книги, където се обяснява, че историята на българите, започваща със свой митологичен епос, протича вече от 17 хиляди години.

Кара-Българ (Западна България, или Черна България, днес Левобрежна Украйна) е най-важната част от Кара Саклан (Страната/ Равнината на западните саки, днес Украйна), където се намират повечето от градовете на тази страна, основани от българите, и където до средновековието е господствал трьок-българския (тракийско-българския, или български тюрки) език, който до 1917 г. е бил и литературен език на волжските българи, колкото и да не признават тяхното съществуване до днес в бившия СССР и РФ.

Около 154 г. преди Хр. субагът (малкият цар) на Джеремел (територията между Днепър и Дон, на север до Беларус) Кубан Боян издигнал за своя столица града Балтавар (оттук Полтава). В усвояването на този край от българите важна роля са изиграли неговите потомци, особено рода на Караджа Бушлай, който през 154 г. след Хр. бил баг (княз) на града.

Той управлявал българите-барсъйли и българите-баграджци... Потомъкът на този Карт-Бушлай - Буджа Бушлай (Бож) възстановил изгорения дотогава град Балтавар и му дал второ негово име Българ, въпреки че бал; по старобългарски и балта по худски (готски) също означавали Българ. Буджа Бушлай през 372 г. се присъединил към хоните (хуните) на кансюбиги (император на хунски език) Булюмар (Булюмар-Шеке, Баламбер, управлявал от 363 до 378 г.) и се прославил в разгрома на самообявилия се за български император алански бий Кебек.

Три години след това, в 375 г., метежният худски бий Тиндар (Винитар) вероломно убил Буджа Бушлай, заедно с много негови роднини и приближени в карамата (молитбеното светилище) Баджту около селището Аскал в чертите на днешен Киев, а неговия град Българ Балтавар разрушил. Следва да се знае, че енергийното свято място, където се е разполагало това светилище и днес е духовен, но православен център, т.н. Киевско-Печорска лавра.

Синът на Буджа, Аскал, се измъкнал от града, присъединил се към войската на Булюмар и участвал в разгрома на Тиндар. През същата година Аскал, по заповед на Булюмар, покрай светилището Баджту на хълмовете Кук- Куянтау издига крепостта Кан Балъйн, която станала новата столица на Булюмар. По името на карамаджа „Бащу”, народът съхранил любимото име на града Кий (Киев).

През 372 година 200 хиляди къйргъйзи, каймани и аракъйтаи пристигнали в помощ на Булюмар по негова заявка и Велика България станала непобедима и в този си вид, като Хон-Българска империя, се явила пред лицето на Римската империя. Превръща се в огромна заплаха на нейния световен ред и устройство на съществуване, наречено от поколенията цивилизация.

Както е видно и отпреди тази епоха, както и до днес, всяка цивилизация си има свой собствен рисунък и ъгли на отражение, предимно представяни от свои владетели, финансово-социални предиктори, идеолози и религии, обслужващи ги глашатаи и писатели. Всеки със своето си!

Тогава Булюмар, преместил столицата на Идел (първото име на България в Поволжието) от Поволжието в Кара-Саклан в основания от него град Кан-Балъйн, или Хон-Балик, или Хон-Йортъй (Град на хуните), или „Къйр Куман” („Българското място за зимуване”) - Киев, където много скоро и умрял. Киевският хълм, на който са го погребали, получил названието Шеке (”Шек”- прякор на Булюмар, днес хълма „Щекавиця” един от хълмовете по десния бряг на Днепър в Киев).

Днес в Киев едва ли има кмет или политик, който ще може да обясни исторически вярно, откъде идва името на този хълм?!

Новият кансюбиги става брат му Себер (378-391 г.). В началото той се установил в Кан-Балъйн, но след няколко обхода на своите територии се преместил в новата столица на Хон-Българ, Тамта-Уба в Баил (Централна Европа, в Унгария, на брега на р. Тиса, около гр. Токай). След около 140 години, след краткото управление на Акдар нов император на Хон-Българ станал братът на Монджук и Акдар, Урус-Ружа Бургас (Руджа, Раджил, Ругила, Руа, 414-434 г.), син на Алъйп-бий и княгинята от племето урус-ружа (росомони). Името Руджа или Руджан той получил в чест на река Кичи-Руджа или Руджан (Малката Волга, Рос), на чийто бряг той се родил... Прозвището Бургас получил в памет на мястото Бургас(гр. Бургас) което посетил, до където през 378 г. достигнал Алъйп- бий в своя поход, когато се случва битката с ромеите и погубването на император Валент при Кан-Дере (Одрин). Умрял в града на Дунав, който получил неговото име Урус (гр. Русе).

Преди да стане император, Руджа бил югурбек или илхан (наместник) на Агаджир (Източна Европа) и успял да издигне градовете Батавъйл (Путивл) и Българ-Исад (Български пристан. Прибалтийската форма на неговото име Руджа придобива видаРига - съвременната столица на Латвия), който започнали да наричат и по неговото име - Руджа. А в Агил (Балканите) Раджил основал град Раджил, чието название, както и неговото име, българите бързо съкратили на Раджи (Раса, вероятно Урус Русе), където се смята, че е умрял.

След като станал император на Хон-Българ, простираща се от Къйзъйл Ибер (Испания) и Тамил (Африка) Именското море (Тихия океан) и неговия остров Аласкай (Аляска, Америка), Руджа поставил за югурбек на Агаджир своя племенник младия Атилле (Атила). В бившата столица на Руджа Батавъйл (Путивл) на Атилле не му харесало и той възстановил за себе си старата крепост Балъйн, която започнали да наричат и Къй-Уба (Градът на Къй/Атила и Бащу - Киев).

През същата година (430 г.) Атилле предприел поход срещу своенравните себери (сибиряци), които правели грабителски набези над Кавъйлъй-Българ (Хвалиси) и даже срещу свещения град Улуг- Българ (Велики Българ на Волга) и принудил метежниците да прекратят набезите си.

След гибелта на хон-българския император Джангиз през 469 г. във войната за възстановяване на българската власт в германиските земи, неговият брат, най-малък и любим син на Атила Бел Кермек ("Бел Германеца", син на Коръйм-Килде, или Кримхилда, Ирник в ромейските източници) става едноличен лидер, а впоследствие владетел на Велика България. Така 22 години след смъртта на Атила, неговият син Бел-Кермек, по съвета и с помощта на своя тъст, бага (княза) на Кара Българ (Чернигов, Левобрежна Украйна) Руджа, потомък на Кубан Боян, в 475 г. отново възстановил субата (в случая царството) Улуг Българ (Велика България).

Този път субата съществувала 108 години (475 - 583 г.) и в началото в нея влязъл собствения бейлик (княжество, домен) на Кермек - Бурджан в Кара Бурджан (Дунавска България). Той извел остатъците от хон-българския корпус към Северен Кавказ и сключил мир с ромеите, а столица на Велика България направил град Бурджан (край Кюстенджа) в Табъйрджа (Място на лагери, оттук Добруджа). Кермек разрешил Хон-България да се нарича просто България, а българите-хони заповядал да се наричат "себери". Кермек отнел от ромеите няколко области на Балканите и ги населил с българи.

Тогава коварният император Зенон предложил на Кермек заедно да нападнат ромейските остготи. Той се съгласил и ги атакувал с надеждата да им отнеме владенията, като отмъщение за гибелта на Джангиз. Но ромеите не само не подкрепили военно българите, а точно обратно, в 481 г. съвместно с обидените остготи, нападнали Миджан (Мизия), разрушили столицата на българите Бурджан и прогонили Кермек и неговите хора северно от Дунав. Тогава Кермек заминава в Кара-Българ (днешна Украйна) и обявява новата столица на Велика България, старият български град на Днепър Къй-Уба или Бащу (Киев).

След това Бел Кермек превежда анчийския (на антите) корпус от Байлак (оттук Полша) в юго-западната част на Кара-Българ - Бъйрман (днешните Одеска, Николаевска и Херсонска области), докарва го до 300 хиляди души численост, от тях 30 хиляди трьок-български офицери от улчиите (българи уличи от Балканите) и 270 хиляди сарбийци (праславяни) и започва с него война срещу ИРИ. В 485 г. ромеите вече са загубили войната и са принудени да плащат данък на българите. В Рамил (ЗРИ) през 475 г. властта била взета от сина на ашлайския (казанския) бек Татяк (Тотила) Аръйш или Урустай (Орест), който бил кара-бирджак (министър на външните работи в правителството на Атила).

Урустай завзел властта с помощта на своя български тумен (10 хиляди воини), с който се бил наел на служба при рамилския (западно римски) император. След като овладял римския трон, Урустай обявил за нов рамилски император своя млад син Рамил (Ромул Августул, 475-476 г.). Този български Рамил се оказал последният император на Западната Римска империя. През 476 г. друг български командир - От- Ойгър (Одоакър), син на капагана на Велика България Идеган или Идекон (Едекон в разказа на Приск Тракиец, 452-469 г.), син на император Джонат, свалил император Рамил и ликвидирал ЗРИ.

На нейно място основал собствена българска държава, която получила наименованието "Държава и кралство на Одоакър (476-493 г.)". През 493 г. вождът на ромейските сургути (остготи) Тутаръйк или Теодорих Велики (493-526 г.) разбил и екзекутирал От-Ойгър и образувал в Италия, Буляр-Джалмат (Илирик), Южна Франция и Бар-Хин (Деснобрежния Горен и Среден Дунав) силна Българска държава, или Кралство на остготите (493-555 г.) Както и кралството на Одоакър, държавата на остготите плащала данък на Велика България, а в отговор получавала дипломатическа и военна помощ от Къй-Уба (Киев).

Бел Кермек управлявал Улуг Българ 14 години (475-489 г.). След него Улуг Българ управлявал 16 години (489-505 г.) неговият син от дъщерята на бага Руджа - Руджа Джураш Масгут, след него в продължение на 15 години (505 - 520 г.) неговият син Банджа Татра, а след него за 2 години (520-522 г.) неговият син Българ Джилки...

Синът на българския балтавар Боян-Челбир Тубджак воювал на страната на аварите с Рум (ИРИ) и подчинените на румците улчийци. В това време, когато аварите безпощадно убивали улчийците, българският балтавар ги пощадил и извел от Рум в своите владения към двеста хиляди от тях. Тези български улчийци започнали да ги наричат анчийци (анчилар), т.е. „погранични”, „украйни”, тъй като били поселени на северния край на бекството Кара-Българ - в Учули ("Три сина", по трьок-българсдки, Карпатите) и на Бури-чай (Днепър). Хаканът на аварите в началото се подразнил от това, но когато по заповед на Тубджак анчийците изработили няколко стотин лодки и успешно воювали с тях срещу румците (ромеите), той се смегчил и ги оставил на мира...[При субординацията на тогавашната епоха, властваща в Централна Европа е била аварската българска династия.

Приравнено към днешните наши разбирания, хаканът е с ранг под императора, балтаварът е цар с по-нисък ранг, владетел на бекство/ княжество, голяма област със свое име. Императорът/кансюбиги на цялата Хон-Българската империя или Велика България, бил в своя домен, столицата Къй-Уба. Бел. авт.].

През 605 г. балтаварът Тубджак, след като князувал 15 години, умрял и оставил в наследство на своя първороден син Бу-Юрган (Органа в ромейските източници) обширно бекство от Учули до река Аксу (Северски Донец при Харков) и от Кук Куянтау ("Заешки хълмове, или Хълмове на Небесния Заек" - Киевските хълмове) до Джалда (Крим). А на новия балтавар на кара-българите не му провървяло. Хаканът на аварите обсадил един румски град и както винаги, първи в атака тръгнали анчийците, а след тях българите.

Когато хаканът решил, че силите на защитниците били сломени, той заповядал на българите да отстъпят позициите си на неговите авари. Но румците разбили аварите и хаканът от ярост обвинил за поражението Бу-Юрган и заповядал да поставят на балтаварския трон на кара-българите по-малкия син на Тубджак, Албури. Сваленият от трона Бу-Юрган заминал с част от българите в румската част на Джалда и се наел на служба при тамошните румци. Той се отличавал с такава необикновена сила, че бил наречен Ар-Буга.

Неговата служба при румците била кратка. След поражението власттаму се разклатила и той не могъл да се върне на своята любима река Буга-Идел(Буг). Балтаварът чергарувал между реките Бурат (Прут) и Буга-идел, а столицата му била аула Кашан (Кишинев). Големият син на Албури – Курбат в това време чергарувал между сакланските аули Аскал (Искел - Киев) на река Бури-чай (Днепър) и аула Харка (Харков) край река Аксу. А столица му бил аула Балтавар (Полтава)...

През тези години се случили няколко метежа и аварите се налагало да навлизат в ромейската държава, като я заставили да увеличава размера на данъка. Императорите на Велика България поощрявали настъпателната политика на аварите, чрез която предотвратили възстановяването на Алтъйнбаш (ЗРИ). Най-големият метеж бил Анчийският. В 601 г. след смъртта на Тамта, възстанала част от анчийския корпус, която била подкупена от ромеите и чулахите (тюркутите).

Метежниците, около 120 хиляди, подпалили Къй-Уба, завзели Таш-Балъйн (Киевска област) и се опитали да я присъединят към ИРИ. Император Бершуд избягал от Къй-Уба в Кара-Българ или Караджар (Чернигов) и го обявил за новата столица на Велика България.

Сюбашият на анчийците Урангас едва успял да изпрати на улугбека на Бъйрман Албури (593-602 г.) 30 хиляди верни анчийци и самият Урангас и синът му Бургас били ранени от метежниците. Император Бершуд извикал на помощ аварската войска. Тя още не била пристигнала, когато към метежниците наближил откъм Бъйрман (Одеса) Албури и им казал да се извинят, да предадат изменниците и инициаторите на бунта и да се разотидат по своите местостоянки. Когато Албури завършил своето слово, метежниците се замислили, но тъкмо в този момент пристигнала аварската кавалерия и настанала паника. В суматохата Албури не успял да се качи на коня и бил стъпкан от разбягалите се метежници.

Новият улугбек на Бъйрман Телес-Юрган (Органа) пристигнал даразследва случилото се и взел да отглежда семейството на Албури, жената на загиналия била негова сестра. Големият син на Албури Курбат, Юрган изпратил да се учи в ИРИ, в Константинопол. Там той се изучил и известно време служил при ромеите в областта на река Кубрат (Ефрат) и по-късно на север в Буляр-Джалмат. Ако от първата си служба от името на реката той приел своето име Кубрат, на второто място неговото име Кубрат във формата Хорват" било прието от живущите там българи-галиджийци (хорвати), както и на тяхната земя - Хорватия (днес Хърватска). Ромейските учители коварно внушили на Курбат, че император Бершуд е бил виновен за смъртта на баща му и зародили в неговото сърце желанието да стане император на Велика България. А Бершуд за наказание на метежниците, разформировал анчийския корпус.

Възползвайки се от това спокойствие на изток кан-и балтаварът (император) Бершуд се опитал да ликвидира Урум и да присъедини Агил (Балканите) към Велика България. Аварският хакан Сабан (606-616, 618-629, 636-643 г.), на когото император Бершуд поръчал да реши тази задача се бил като лъв, но не успял да превземе Истанбул. Раздразненият Сабан обвинил за несполуките си аварския наместник на Улаг (Влахия) Бу-Юрган в сговор с врага. Между другото Бу-Юрган спасил от гибел отстъпващите от Истанбул аварски армии с помощта на Кубрат, който когато бил владетел на Курбат иле (Хърватия), осигурил преправите през Сула, които превзел от румийските сарбийци.

Това било толкова очевидно, че бил оправдан от аварския съд. Обиденият Юрган се отправил на служба при Бершуд и веднага го уговорил да създаде за укрепването на имперския трон военен корпус от сак-алъйпи ("български герои), или саклаубии - охранители. Когато този 300-хиляден корпус, състоящ се само от българи улчии, бил създаден, неговите воини били наречени в арабския свят саклаби или сакалиби.

Тази дума превеждат много често като "славяни", без между дях да има каквато и да е смислова връзка. Тъй като при българите-улчии вторият им език след трьок-българския език бил новоагилския ("балкански, български славянски"), някои арабски автори започнали да разпространяват названието на известните по цял свят българи-сакалъйпи или саклаубии за голямата, но малко позната маса сарбийци ("праславяни").

В 618 г. аварският хакан обезумял от нападение на анчийците над аварите, повикал при себе си Албури, уж на преговори и вероломно го убил в своя лагер. Когато вестта за убийството дошла до българите, през 619 г. Бу- Юрган заминал за Рум и казал там, че българите късат всякаква връзка с аварите и е готов да сключи съюз с Рум срещу аварите и приел гръцката вяра (кряшенството).

Зарадван румският цар веднага признал бека за независим балтавар на Кара-Българ и сключил с него съюз. Когато Ар-Буга се върнал при своя народ, то биите веднага поискали да го възкачат на българския трон. Но Бу-Юрган ценил повече званието бояр, отколкото канската титла и казал на хората: „Народът, разбира се, е свободен сам да избира своите управляващи, но не от числото на боярите, които самият Тангра ги назначава.”

Сюбаши (армейски генерал) на сакалъйпския български корпус бил Бу-Юрган, но през 619 г. поканил на служба в сакалъйпския корпус със званието ак-булюкбаши (бригаден генерал) своя племенник Курбат, по прякор Бащу, и му обещал бързо кариерно израстване, ако той се откаже от християнството. Независимо, че Курбат бил приел християнството на 10- годишна възраст, той решил официално да се откаже от кряшенството и да направи кариера във Велика България. Бу-Юрган определил за своя столица Бъйрман (Одеса), Курбат - Българ-Балтавар (Полтава) в Арджан (Полтавщина).

Шамбат, братът на Курбат, идвайки на служба при Бершуд, заедно с него получил руините на Къй-Уба (Киев). Курбат тогава като ак- булюкбаши командвал 100 хиляди бойци, а Шамбат - туменбаши (командир на дивизия) - 10 хиляди бойци. По заповед на Курбат, неговият по-малък брат Шамбат в 620 година възстановил крепостта Къй-Уба, заради което получил почетното име Къй, издигнал на мястото на аула Аскал на хълмовете Куянтау град Бащу и от него тръгнал на поход начело на многобройна войска от българи, анчийци и саклани-руси срещу аварите. Той успял бързо да разгроми аварите и да завладее тяхната страна (Авар-Суба, или Банджар - Панония).

В това му помагали и местните улчийци, също и башкортите, които наричали себе си „хантурчи” (хантурчийци) и били недоволни от управлението на аварския хакан. Но след победата Шамбат се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл Дулоба, т.е. „Страната Дуло”. Курбат като разбрал за това, заповядал на брат си да се върне на служба при него, но онзи отказал и поради това получил от Бащу прякора „Кий” (”Отцепник”), като променил смисъла на Къй, когато се завърнал. Шамбат управлявал в Дулоба (в западноевропейските източници тази държава била известна като Само.

Това всъщност е името на Шамбат, фонетично променено) 33 години и си спечелил огромна слава с победи над фарангите и алеманците (германците). Да служат под знамената му прииждали артанци (прибалти), байлакци (поляци), галиджийци (карпатски готи), аварски улчийци, саклани (източни праславяни) и хонтурчийци (угри).

Но все пак в края на краищата бил разбит от фарангите и се върнал на служба при брат си Курбат. Балтаварът заповядал на Шамбат да заеме предишния си пост, губернатор на Бащу. Жителите на града толкова го обичали, че назовали цитаделата Бащу на неговото име „Шамбат”, а целият град нарекли на неговия прякор „Кий” (Киев).

(Първа част, по извадки от Непознатата история на българите и
коментар.)