За украинците, за вярата в Господ и думите „… когато победим“, за „полка на ангелите“! Пастор Ангел Пилев пред ФАКТИ

Пастор Ангел Пилев (вдясно) на спира да пътува до Украйна, за да носи всякакви продукти – генератори, свещи, фенери, медикаменти и т.н. Скоро се е върнал пак. Отбелязахме година след началото на войната… Как изглежда Украйна днес. Разказ от първо лице.

- Пастор Пилев, вие не спирате да пътувате до Украйна. Последната ви визита беше кога…
- Върнахме се на 21 февруари.

- Бяхте къде…
- Носихме генератори и соларни станции за Херсон, Соледар, Купянск и Бахмут. В Бахмут е затворено за цивилни от няколко седмици, защото там се водят улични боеве, така че няма достъп. Там има много хора, които живеят сред руините, по мазетата и им трябва осветление вечер. Много е трудно да се закара и гориво за генератори. Последното ни пътуване беше до Ровно. Буквално половин час след като бяхме там, тръгнаха конвоите за Бахмут и Херсон.

- Вече имаме година военни действия. Как изглежда Украйна във вашите очи?
- Украйна се държи. Видно е, че много хора са претръпнали. Вече не се усеща този голям шок и стрес, който беше в началото от неизвестността. И определено много силно впечатление ми прави това, че навсякъде можеш да чуеш думите: „Когато победим!“ Те не казват „когато войната свърши“, а „когато победим“. Украинците явно виждат светлина в тунела. Всичко това, което те виждат, което се случва около тях, ситуацията, в която живеят, някак им дава надежда да имат куража, че ще победят, че ще спрат руснаците. Хората са убедени, че ще си отвоюват и върнат цялата тяхна територия.

- Какво искат хората в Украйна…
- Оръжие и боеприпаси. Аз чета и западната преса, чета и източната. В същото време говоря и с хора, които са на фронта. Истината е тази. Те казват: „Дайте ни оръжие. Ние имаме, но то не е достатъчно. Ако имаме повече, ще се справим?“ Факт е, че те получават оръжие, но понеже фронтът е много голям, няма как да покрият всички точки. Само за един месец се изстрелват стотици хиляди куршуми, снаряди и т.н. Горе-долу нещата са така – като стреляш един ден, после три дена чакаш. Украинците не могат да напреднат значително. Всичките тези танкове, които са обещани при заявената готовност от страна на Германия, на Франция и редица страни, които се включиха на страната на Украйна, много им повдигат духа. Има и друго нещо. Вече все повече украински военни се връщат обучени, след като са били на тренировъчни лагери, за да могат да ползват западната бойна техника. Сега украинците отстояват и отблъскват, но все още предстои да предприемат контраофанзива.

- Когато се срещате с хора в Украйна, какво виждате в очите им…
- Една голяма благодарност. Те просто са благодарни, че ни виждат, че сме там. Казват ми: „Благодарим ти, че има хора като теб, които правят нещо голямо за нас!“ В крайна сметка, аз съм посланик на добра воля от страна на България и от страна на църквата. Там даваш на един човек едно соларно фенерче и той ти благодари, даваш му свещ – той ти благодари. Те са благодарни за всичко, защото виждат подкрепа. И тя е повече чисто морална, а не толкова в помощта от въпросното фенерче или свещ. Те едва ли ще му решат проблема. В последно време, когато пътувам в Украйна, имах възможност и да проповядвам, да насърчавам. Имах възможност да говоря на военни. За мене беше много силно това като изживяване.

- Влязохте в ролята и на военен свещеник…
- Да, бях поканен да говоря на войници, които след няколко дни заминаваха на фронта.


- Какво излъчваха лицата на тези хора?
- В очите на хората виждаш напрежение. Няма как да не го видиш. Говорих с тях. Те ясно осъзнават, че заминават на фронта. Покайват се, искат прошка от Бога, обаждат се на всичките си близки, искат и от тях прошка. Прощават си взаимно. Няма човек, който да не се моли. Това, което мога да кажа чисто като пастор, е, че за един месец в Украйна съм видял повече хора, които се покайват, отколкото за 10 години в България. В момента те търсят Бога и като последна надежда. Уповават се на него, мислят за децата и семействата си. Като изживяване е нещо, което трудно се описва. Говорейки на военните, им разказах за посланието на Йоан Кръстител, което казва на хората, когато се кръщават, а те го питат: „Какво да правим?“ Той им отвръща: „Задоволявайте се със заплатите, но не насилвайте никого…“ Говорих им за това, че в момента, в който човек получи оръжие в ръце, той получава власт. Това оръжие може да се използва за защита, за опазване на живота – ако го правят, ще бъдат благословени. Но има и хора, които могат с оръжие в ръка само да убиват, да мародерстват, да изнасилват, да грабят. Това е основната разлика, която може да видите между руските и украинските войници. Дадох им и символичен пример за змията и жезъла на Моисей. Жезълът е символ на сила, на авторитет. Той отваря морето, но в следващия момент този жезъл може да се превърне в змия, когато злоупотребиш с властта. Това беше посланието от Йоан Кръстител към военните. Казах им: „Не злоупотребявайте с властта си, не насилвайте никого, задоволявайте се със заплатата си.“ И им казах, че ако те злоупотребят със силата, ще бъдат прокълнати – и от хората, и от Бога. Ако вие използвате правилно оръжието, ще бъдете благословени като защитници. Това ми беше вкратце посланието към военните. Разбира се, пред различни групи от хора отправях различни послания.

- Когато един човек в Украйна тръгва към фронта, подлежи ли на ротация и да се върне след няколко седмици. Или когато отидеш на фронта, си на фронта…
- Има и хора с ротация в зависимост от това в каква част са. Има части, при които е възможно да се направи замяна, някаква почивка. Често и самите войници усещат психически, че трябва малко да се отдръпнат, да имат отпуска. Но се случва хора по няколко месеца да не могат да излязат в отпуска. Имам познат, който от шест месеца не се е прибирал, няколко пъти е предислоциран, защото е в такава част, от която има голяма нужда. Отпуската, почивката, връщането много зависи в каква част са, в какви войски са, каква им е дейността.


- Каква разлика намирате през вашия поглед между хората, които отиват на фронта, и тези, които са се върнали от боевата линия…
- Разликата е огромна. Мъжете, които отиват на фронта – махам на страна по-младите, които са идеалисти, говоря за онези, които имат какво да губят – не само тях си, а имат семейства, деца – неща та при тях са съвсем различни. Отиващите на фронта са напълно наясно, че може да виждат близките си за последен път, защото фронтът е една голяма неизвестност. Но и друго ми направи впечатление. Войниците, на които говоря преди да тръгнат към фронта, взимат със себе си Библия, взимат отпечатана молитва. Определено търсят контакт с Бога. Дори един псалом да им дадеш на лист хартия, са благодарни. Хората си го слагат в джоба, четат го сутрин и вечер. Имат надеждата в Бога, защото знаят, че отиват на място, на което процентът вероятност да бъдеш убит е прекалено голям. Много често съм говорил с такива, които казват, че предпочитат да бъдат убити, отколкото да попаднат в плен. До голяма степен хората, които се връщат от фронта, се връщат смирени. Те ценят всичко, всеки един жест. Те казват, че се връщат от място, на което са видели смъртта. Говоря за такива, които са били в район с реални бойни действия.
Просто виждаш как човекът помирисва цвете и се усмихва, хваща чашата с вода и отпива блажено. На такива неща се радват, а ние просто ги приемаме за даденост. Взима крайче хляб, помирисва го и благодари, отхапва и го яде все едно се храни с някаква невероятно вкусна храна. Виждам в тези хора едно духовно прераждане.

- Срещнахте ли се с други военни свещеници? И изобщо тяхната роля каква е…
- Видях се с православни военни свещеници, имаше и католически, но основно се срещах с протестантски пастори. Просто има такива, които са постоянно там, други са доброволци, трети отиват за малко. Основната им роля е да повдигат духа, защото няма как тази месомелачка, която се случва на фронта, да не нанася психически травми. Всеки ден различни хора по различен начин реагират. Някои се затварят, други стават агресивни. Но в армията на Украйна си помагат и се грижат един за друг. Всеки знае, че в следващия момент може да спаси живота на другар, като в братство са. Звучи малко идеалистично, но наистина изглеждат като братя. И те го осъзнават. Не съм имал възможност да видя какво е в руската армия, ако изключим няколко интервюта, които съм чел. Но това, което наблюдавам в украинската армия, е много силен дух.


Шеврони

- С пострадали на фронта срещали ли сте се…
- Имах възможност да говоря и с такива хора. Едни са подложени на тежко лечение, други се загубили крайници и няма да могат да се възстановят напълно. Скоро говорих с едно младо момче, което каза: „Оздравявам за две седмици и се връщам обратно на фронта“. До него жена му, защото те са младо семейство и нямат деца, плаче и не иска да го пусне. А той ѝ казва: „Там са моите другари, те имат нужда от мен“. Просто наистина става въпрос за някакво духовно братство, защото те са свързали животите си един с друг завинаги. Това беше наистина много тежко изживяване. Друг мъж пък постоянно плачеше, защото 38 човека от ротата му са избити, а той се чувства виновен, че не е могъл да направи нещо. И го преживява много тежко. Различни съдби има в такива моменти. Молиш се за мъдрост, но има и моменти, в които просто няма какво да кажеш. Седиш и мълчиш, а в очите на човека срещу теб се вижда всичко. Имаше и хора, които се молят на Господ да могат да спят спокойно, защото преживяват неща от фронта като кошмари. Това е тежката работа в Украйна. Иначе практичната е лесна. Отиваш, оставяш продукти, няма проблем. Но последните три пъти, когато посетих Украйна, се отдадох и на такава работа – мисионерска. А хората го искат, имат нужда някой да им говори. Така се сдобих и с още един флаг. Вече ми станаха три флага, като единият е разписан от генерал майор Соколов. Надявам се един ден те да бъдат в музей, защото това е знак на благодарност. Имам и две нашивки – шеврони! Веднъж проповядвах в църква в Киев и след службата дойде при мен един военен, свали шеврона си от рамото и ми каза: „Пасторе, ти заслужаваш да носиш това.“ А другият получих, когато говорих на ранени войници в болницата в Житомир. Един мъж, като разбра, че се казвам Ангел, ми подари шеврона си, защото „…той е от полка на ангелите“.