Две Българии

Едва ли има човек със здрав разум в България, който не осъзнава, че въпросът относно ОСТАВКАТА не е „дали", а „кога". Най-интересното обаче е, че въпросът „А после какво?" го задават предимно защитниците на светкавично провалилото се и морално делигитимирало се управление.

В този въпрос, естествено, има смисъл, но не и като аргумент срещу ОСТАВКАТА. Както много сполучливо се изрази някой напоследък, туморът трябва да се премахне от тялото и по това спор не може да има.

Отговорът на иначе смисления въпрос плаши не протестиращите, ами техните опоненти, вкопчили се с наистина всички средства в настоящото статукво.

В опитите някак си да се задържат на власт, те фабрикуват паралелна реалност, приписвайки на отсрещната страна всички свои пороци - че били платени от кой ли не, че били лумпени, че искали да върнат еди кой си на власт.

Редакциите на цели вестници, собственост на злополучния кандидат-шеф на ДАНС, нямат друга работа, освен да отвличат вниманието с псевдопроблеми като истерията с бежанците и да промиват мозъци чрез полуистини, базирани на логиката „Кучето е животно, и котката е животно, следователно кучетата са котки", и чрез откровени клевети.

Валидността на Гьобелсовата аксиома „Една лъжа, повторена хиляда пъти, се превръща в истина" обаче има ограничен обхват в съвремието, благодарение на изчезването на границите между комуникатор и аудитория. В интернет всеки може да е медиа и гражданската журналистика с нулев бюджет неизменно е на крачка пред кафевите (жълтото е твърде мек цвят) псевдомедии на Пеевски.

За обръщането на резултата в мача не помагат и специално наетите тролове в нета, тъй като те се разпознават отдалеч с нахалството и със стила си на изразяване.

Пропагандата обаче не се ограничава в медийното пространство. В дните на многолюдни демонстрации в София за буфер около Народното събрание се докарват автобуси с разноцветни „контрапротестиращи" от близо и далеч, които хабер си нямат защо са там. Но тъй като и това не е достатъчно, много пъти през петте месеца #ДАНСwithme, в множеството се внедряват и нискочели провокатори, които да търсят агресия, която да се използва срещу целите на протеста.

Междувременно карикатурата на журналист, политик и човек - Николай Бареков, се готви да влиза в парламента с новата си партия, която да подкрепи БСП и ДПС, ако Атака се издъни на следващите избори. А най-влиятелният българин според последната класация на Forbes - Цветан Василев, не пести средства за целия този цирк. За съжаление, средства от нас, данъкоплатците, доколкото неговата банка КТБ оперира с държавни пари - и при тази, и при предишната власт.

Събитията тази година издълбаха не просто разделителна линия, ами изкопен ров между две Българии. Едната е малобройна, макар и да разполага с почти целия финансов (публичните средства и монополите в частния бизнес) и силов (полицията и мутренските бригади) ресурс в страната. А другата е нейна жертва.

Напук на логиката тези, които гласуват за олигархията, и тези, които са облъчени от нейната пропаганда и декламират фантасмагориите за Сорос, кръга „Капитал" и прочие, са в още по-голяма степен жертви. Освен че са ограбвани на всекидневна база от политическо-икономическата мафия, като всички нас, техните съзнания са откраднати и нямаме право да ги съдим строго.

Една лъжа не може да съществува вечно, колкото и хора да бъдат изгорени на клада заради разобличаването й. Тези, които са от другата страна на разделителната линия, дори и без да го осъзнават, рано или късно ще се събудят, и тогава тежко и горко на всички онези политици и журналисти, създаващи паралелната реалност за някой лев от олигарсите.

Според Библията Мойсей е водил народа си 40 години из пустинята, докато се смени поколението и изчезне споменът от робството. По всичко личи, че в България нещо се променя - макар и мъчително бавна, тази промяна може и да се случи по-рано от библейския сюжет.

Символично е, че студентите, окупирали СУ и други университети и вдъхнали нова сила на протеста, са родени в началото на 90-те, когато започна режисираният преход, и нямат дори детски спомен за комунистическия режим, от чийто последствия и метаморфози теглим и до днес.

Връщане назад няма - управлението на страната ни е напълно дискредитирано, включително и в международен план, за което свидетелстват публикациите в уважавани медии като Independent и BBC, и реакциите на посланици от водещите европейски страни, а сцените на полицейско насилие от страна на маскирани робокопи по никакъв начин не връщат легитимността му.

Коренната промяна може да не се случи само след едни нови избори, но семената й са посяти. От нас зависи как ще я отгледаме. #ОСТАВКА!

Ивайло Стоименов
журналист