Венци Мицов: Отговорът с вятъра се носи

Коментарът "The answer is blowin' in the wind" на  Венци Мицов е публикуван в Lentata.com

Боб Дилън не е български певец и не се е родил през 1941 година, за да може през 1968 година да изпее на „Златния Орфей“:„Колко още хора трябва да умрат, за да разберете, че социализмът е зло“.
Ако Боб Дилън беше български певец и текстописец, роден през 1941 година, през 1968 щеше да пее „Тумбалалайка“ или пък щеше да направи дует с Маргарет Николова, за да изпълнят някой кавър на Муслим Могумаев.

Защо ли ви занимавам с Боб Дилън днес?
Защото съвсем случайно снощи един приятел ми прати линк към онази великолепна песен, наречена “Blowin' in the Wind”.
Да, знам, че сега модерните теми са съвсем други. Арестът на Бисер Миланов. Историите на Волен. Записите с Първанов и Бойко Борисов. Разцепването на БСП и създаването на АБВ. Предстоящото цуни-гуни между ГЕРБ и Реформаторския блок.
Знам, че всяка една от тези теми би донесла доста по-сериозен успех на всяка една статия.
И въпреки това снощи си пуснах около 10 пъти това старо парче на Боб Дилън и си припявах заедно с него:
„Отговорът с вятъра се носи, с вятъра, приятелю, лети“.

Ако днес имахме един Боб Дилън, вместо стадо фейсбук истерици, той щеше да задава въпроси с песните си. Щяха да го плюят в медиите. Да го наричат „нереализиран музикант“ и „некадърен текстописец“.
Щяха да го наричат „КОМОНИЗД“ отдясно и „СОРОСОИД“ отляво.
Щяха да открият как веднъж е свирил на фирмено парти на някаква компания, чиито собственик е еди какъв си и щяха да изкарат хонорарният му лист в нета – „Вижте го тоя мръсник, прави се на борец за демокрация, а е взел паричките на корпорациите“.

Ако Боб Дилън беше български поет с китара, той щеше да бъде беден, неиздаван, непускан по радио и телевизия, освен в случаите, в които музиката му щеше да се стори подходяща на обладаваните от силна неграмотност български телевизионни продуценти, които щяха да мислят, че точно този миризлив хипар е създал чудесен музикален фон, за да се илюстрира я Йоло Денев, я някой подобен несретник.

Ако Боб Дилън беше българин, щеше да пее „Blowin' in the Wind” в празна заличка, в някое читалище в квартал „Гевгелийски“ пред 8 души полупияна публика, а от „Господари на ефира“ щяха да му връчат „Златен скункс“ за най-трагичен изпълнител в цялата ни музикална история.

Само че Боб Дилън не е български изпълнител. Той е човекът, изпял точно тогава, когато е трябвало:
„Колко чифта уши на човека са нужни
плач на болка да чуе в простора?
Колко пъти смъртта като срещнеш, ще знаеш,
че загиват в света много хора“?
А днес, у нас, през 2014 година вместо Боб Дилън слушаме „Моля, донесете ми водка с утеха“ и чат-пат разреждаме пейзажа с „Носим къси дрехи и сме цветни“. И всичко това на фона на най-голямата духовна, социална, политическа и икономическа безизходица, в която сме попадали.

Ако Боб Дилън беше български изпълнител, щеше да пее и да задава въпроси. Той нямаше да боядисва паметници. Нито щеше да е симпатизант на политическа партия. Той нямаше да е в авангарда на площада, за да подвиква някакви лозунги от края на 80-те години.
Той щеше да седи някъде отзад и да пее, подрънквайки на старата си продънена китара една песен.
Песен, в която се пее за липсата на срам.
Песен, в която се пее за липсата на бъдеще.
Песен, в която се пее за липсата на минало.
Песен, в която се пее за липсата на настояще.
Песен, чиито припев не е „Отговорът с вятъра се носи“, защото у нас вятърът винаги закъснява с около 30 години и всичко онова, което носи е остаряло и има „дъх неприятен на чужда уста“.
Песен, в която припевът щеше да бъде друг:
„Не те ли е срам, господин Станишев
не те ли е срам, господин Доган
не те ли е срам, господин Борисов
не те ли е срам, господин Сакскобургготски
не те ли е срам, господин Костов“
Той щеше да седи сам, някъде отзад, докато отпред, на сцена, организирана от казионния протест Васко Кръпката щеше да пее същата песен, само че с друг текст.
Тогава някой случайно щеше да чуе Боб Дилън и да му каже – „А бе, тъпак миризлив, не те ли е срам да крадеш песен на Васко Кръпката“.
И с шутове да го изгони от площада.

Ако Боб Дилън беше български изпълнител, роден през 1941 година, той нямаше да е популярен в целия свят. А песента „Knockin' on Heaven's Door“ щеше да има не кавър от „Guns N Roses“, а от група „Кукери“.
Ако Боб Дилън беше български изпълнител, той щеше да пее за неща, които не вълнуват никого у нас.
Накрая щеше да си отиде от тоя свят, осъден от Топлофикация или Софийска вода, а синът му щеше да занесе китарата му със себе си в Испания, където бачка като водопроводчик...
И въпреки всичко си струва да имаме български Боб Дилън. Сигурно има такъв.
Затова ви моля!
Когато сте на площада. Или някъде другаде – в автобуса, в метрото, в хипермаркета...
Огледайте се.
И ако случайно го намерите...
Отидете при него и му стиснете ръката.
Той няма да има нужда от повече. Покажете му, че разбирате това, което той прави.
Останалото е божа работа. Дали у нас ще се появи Боб Дилън зависи от всички нас.
Ако имаме истинска нужда от него, той непременно ще се появи.
Макар и почти 40 години по-късно.
Макар и във време, когато да пееш тихо и да имаш мнение се счита за недостатък.
„Отговорът с вятъра се носи
с вятъра, приятелю, лети“...