За некрофилията по друг начин

„Некрофилната нагласа при някои хора се проявява по начин, който на пръв поглед изглежда безобиден. Пример за това е майката, която винаги се интересува от болестите на детето си, от неговите провали, от мрачните изгледи за бъдещето му, но в същото време не обръща внимание на положителните промени и не откликва на детските му радости....Тя видимо не вреди на детето, но може постепенно да убие в него радостта от живота, вярата му в развитието и в крайна сметка да го зарази с некрофилната си нагласа.” (из "Сърцето на човека и неговата способност за добро и зло"/

Както разбирате, тук не ще става дума за полово-сексуалния контекст в смисловото поле, в което е позиционирана думата „некрофилия”. Цитатът е от книга, която наскоро попадна съвсем случайно в моите ръце. Четиво от онези, които те карат да мислиш върху написаното, да си задаваш въпроса „ами ако...?”, да търсиш отговори и истински да се тревожиш за днес, за вчера и най-много за утре. В него авторът разделя хората условно на две групи –биофили и некрофили или съответно  обичащи и необичащи живота, иначе казано „обичащи живота” и „обичащи смъртта”. Излишно ще е да уточнявам, че става дума за абстрактна метафорика при използването на тези понятия. Важно е обаче да се обясни какво се има предвид под „некрофилия”, тъй като основната теза на моето изложение ще бъде : „българинът по своята същност е некрофил...заразен некрофил!” Биофилията се характеризира с любов към живота и към живеенето. За разлика от биофилите, хората с некрофилна нагласа винаги са разтерзани. Те не обичат своя живот. Не обичат живота като цяло. Те живеят повече в миналото, отколкото тук и сега. Вглеждат се във вечните проблеми, трансформират на подсъзнателно ниво малките спънки в огромни и непреодолими препятствия. Винаги са недоволни, защото не умеят да се радват на малките неща – нямат очи за тях. Не виждат смисъла, светлинката в тунела, щастливия край. За тях това са имагинерни понятия.  Фокусът в техния живот е поставен върху несгодите, провалите, пречките, болестите, но никога върху възможностите, успехите и щастливите случайности. В своето съзнание те мразят живота си, защото никога не е такъв, какъвто би трябвало да бъде според техните представи. Мислите им са мрачни, негативни...Звучи ли познато? Да, такива сме ние.

Започнах с цитат, който ясно показва, че „некрофилията” не е болест, предавана по полов път, не е генетично заложена. Некрофилната нагласа е заразна, но не се предава и по въздушно-капков път. Тя се възпитава. И всички ние сме нейни преносители. Запитах се как се случва, как така в момента 90% от нашето общество „боледува”? Кой от кого е прихвнал тази нагласа?
И си отговорих.

Медиите

Бях отказала телевизията за близо 4 години. Считах,че ми е противопоказна и се оказах права. Вкъщи нямам телевизия – чета новините в интернет пространството,а филмите си тегля по познатия пиратски начин. Друго не ми трябва. Последните няколко седмици обаче направих огромна глупост. Всеки ден си пусках онлайн телевизия – ей така, да звучи нещо, докато си пия сутрешното кафе. Оттогава сутрините ми започват по ужасен начин. Останах изумена. По една от водещите телевизии постоянно ставах свидетел на нашата некрофилна нагласа към живота. Не се минаваше и ден, в който да не се говори за смърт или много тежко заболяване. Запитах се как живеят хората, които редовно гледат телевизия. Как ли се чувстват, когато денят им започва с „репортажи” за тежките форми на диабет, множествена склероза и нейните жертви, будната кома и скъпо струващото лечение на хора, намиращи се в това състояние, рак и умиращите от него. После пък идваха всички онези новини, в които се съобщава за мъж убил двете си деца и жена си и след това посегнал и на собствения си живот, майка, която изхвърля новороденото си в контейнер, изнасилено и разчленено момиче, намерено еди къде си, или пък „прокълнатият” блок в Пловдив, където за еди какъв си период от време са се самоубили повече от 5 човека.
И прогнозата за времето ми е любима.  Особено в последните седмици.  Пускаш и слушаш: „15 градуса през февруари – ужасно! Ненормално! Страшна жега! Така не се живее!”  А после не се живее и по другия начин – „ -9. Какъв студ!  Само за полярни мечки. Ще умрем от студ. Такава люта зима- така не се живее!”
 И изобщо целият този „позитивизъм”, който лъха от екрана.
А после пък започва да се говори за политика. Както се досещате, в тази тема всичко е некрофилско. И се говори, и се говори, и се говори...А после се чака. Някой да ни оправи, да стане чудо, да вдигнат пенсиите, да има референдум, да няма референдум, да има избори, да няма Станишев...и Пеевски...и Орешарски...и всички добре познати лица. Чака се. И се мръкна. И всичко е мрачно, безперспективно. И животът в тази реалност е такъв. И ние го мразим. Мразим го, защото едвам го живеем.

Семейството и училището

А след работа се прибираме вкъщи изморени. Цял ден сме мразили – шефа, скучната и еднообразна работа, ниското заплащане, недооценеността на нашия труд, липсата на възможност за бягство в някоя ...да речем „Обетована” земя. Прибираме се в малкия двустаен апартамент, в който живеем четирима и едно куче.И пак сме недоволни. И пак мразим живота си. Но у дома го мразим от друг ъгъл – от призмата на майката, която иска да уреди бъдещето на детето си. Бъдещето, което е немислимо в тази омразна страна, където не може да се живее „нормално”. И се страхуваме за това бъдеще. И така се превръщаме в онези майки, в онези татковци и баби, и дядовци, и лели, и чичовци, и каки, и стринки, и вуйчовци и всякакви други подобни, които заразяват децата. Които възпитават в тях омразата към живота и неусетно ги превръщат в некрофили. А тези деца утре отиват на училище, където ги посреща бясната учителка, взимаща 600 лв. заплата. Тя сяда срещу тях и започва да им преподава по шаблон – „Какво е искал да каже авторът?”, „Искал е да каже...”- както системата го изисква. Нито повече, нито по – малко. Точно толкова качествено като за 600 лв. И после децата намразват – ученето, четенето, писането. Намразват предмета, учителката, делниците. Мразят дневника, и самата институция, мразят родителските срещи, мразят живота си – този в училище, а и този извън него.

На улицата, на тротоара, в градинката пред блока. В кварталната бакалийка, супермаркета и аптеката. В лекарския кабинет и при фризьорката- клюкарка.

Все си болен и все не ходиш на лекар. Защото лекарите не са компетентни. Не плащаш осигуровки и мрънкаш,че здравеопазването е под всякаква критика. Отказваш да поемаш дежурства през уикенда ,а мразиш магазините, които не работят в неделя по обед.
 И всичко е толкова ужасно – пътищата, дупките, светофарите, катаджиите. И тези пешеходци! „Сега ли намериха да пресичат?! Един по един се точат! А по-бавно не могат ли да минават?!”. И после ти си пешеходец : „Този какво ме гледа лошо. Аз съм си в правото – пресичам на пешеходна пътека. Мразя тези шофьори. Никога не се съобразяват с пешеходците.” Когато си в колата мразиш крачещите по шосето, а после ти крачиш по него и мразиш тези, които са паркирали колите си по тротоарите. Мразиш го този живот. Не ти се живее така.Отваряш прозореца на колата и си изхвърляш фаса, а после пак мразиш – че живееш в такава мръсна страна.

И така пандемично си живеем тук, в България. Всеки киха и кашля негативизъм. Заразява със злоба,която инфектира съзнанието. И ставаме некрофили. Такива, които мразят живота и обичат смъртта. Обичат смъртта по филмите, където щастливият край е банален и не е интересен. Обичат смъртта в речника си „Ще умра от смях”, „Обичам те до смърт”, „Ще умра от кеф” и т.н. Обичат смъртта  в битието си. Онази духовната смърт, убиваща всичко нравствено – не четат, не се интересуват. И стават некритични...”безполово” некрофилни.Защото мразят. Мразят живота и себе си в него. А най-много мразят, че мразят...