Тотален цинизъм: Как в България вече никой на нищо не вярва

Коментар на Даниел Смилов:

Моето поколение е от тези, които са като цяло скептични към партийно-организираните изрази на чувства, защото има спомен за предаванията на конгресите на БКП, задължителните манифестации и дефилирането с плакати, обръчи и друг инвентар на младежи по потници и шорти пред трибуните на комунистическата геронтокрация. Този незаличим спомен прави ентусиазма на американците на техните партийни конвенции, например, отчасти неразбираем.

В конвенцията на демократите в Чикаго, която официално номинира Камала Харис за кандидат за президент, имаше и насълзени очи, и вдъхновени речи, и истински образци на ораторско майсторство, които буквално взривяваха публиката. Всичко това, което не е необичайно в американски контекст, би извикало сред мнозинството от българите едно спонтанно: „е, чак пък толкова.“

Защо българският цинизъм е прекомерен

Умереният цинизъм е полезен и морално оправдан. Той е защита срещу стадното чувство, което може да доведе до тълпи, следващи водача си в най-зловещи посоки. В нашата история това се е случвало, затова парен каша духа. Но за съжаление настоящият български цинизъм не е умерен, а е прекомерен и за това има ред причини.

Първата и най-прозаичната е, че политиката ни е пълна с неполитици – зависими хора, чието едничко основание да са на висок пост изглежда е това, че някой ги държи с нещо. Историята с Калин Стоянов, който от министър в правителството на академик Денков се оказа в един момент човек на Делян Пеевски, е добра илюстрация по темата. Ако някой може да измисли политически или идеологически аргументи за тази метаморфоза, нека да ги сподели. Но досегашните опити са неуспешни, което показва, че извън-политически закономерности и зависимости са обяснението за казуса.

Издигането на Иван Гешев до висината на главен прокурор и внезапното му падане от нея също се дължат на подобни (дори не толкова скрити) зависимости. Те му изработиха кариерните крила на цената на затваряне на очите за „ДП“ в свидетелствата по казуса КТБ. Тези зависимости обаче също така стопиха восъка по крилата му и го оставиха в небесата без пера, точно в момента, в който той стана неудобен за „ДП“ и Борисов. И беше спешно заменен с „дясната си ръка“. Тя пък, под формата на Борислав Сарафов, се оказа, че е била чест гост на заведението на Петьо Еврото - всепризнатият майстор в изработването на възвисяващи и принизяващи зависимости в българската политика и магистратура. Един вид български Дедал.

Списъкът на родните Икаровци от зависимия сорт е много дълъг и не си струва да се изрежда тук. Последното му попълнение – г-жа Горица Грънчарова-Кожарева – може би заслужава споменаване, защото и тя в рамките на два дни от скептик по отношение на незаменимостта на Калин Стоянов стана фанатичен неин привърженик и жертва министър-председателството си на олтара на тази очевидно спорна идея. Подобни жертви не само политиката, но и религията не могат да обяснят.

Играта със страховете на хората

Прекомерният цинизъм има още една по-дълбока причина, която надхвърля българските корупционни особености и засяга целия Запад. Президентът Обама, който е безспорно най-добрият оратор сред демократите и налагаше на всички висок реторичен стил преди Тръмп да пробие със силата на мрънкането и сърдития брътвеж, очерта тази причина много ясно:

„Другата страна знае, че е по-лесно да се играе със страховете и цинизма на хората. Те ще ви кажат, че правителството е корумпирано; че саможертвата и щедростта са за нещастници; и че тъй като играта е манипулирана, е добре да вземеш каквото искаш и да се грижиш за своето. Това е лесният път. Ние имаме друга задача. Нашата работа е да убедим хората, че демокрацията наистина може да даде резултат. И не можем просто да посочим това, което вече сме постигнали, или да разчитаме само на идеите от миналото. Трябва да начертаем нов път напред, за да посрещнем предизвикателствата на днешния ден.“

Всъщност с възхода на консервативния популизъм (който не бива да се бърка с консерватизма на Бърк* или Аденауер**) цинизмът по отношение на колективни действия чрез публична власт стана основен аргумент в политиката. На наднационално ниво се поставят под въпрос всички колективни структури като ЕС и НАТО и се твърди, че отделните държави могат да се справят сами. Куриозното е, че това твърдение се прави независимо дали става дума за САЩ, Германия, Унгария или България.

На национално ниво аргументът е „да си вземеш своето“, а другите да му мислят. Това води до агресивен мажоритаризъм, при който мнозинството се опитва да отнеме от малцинствата каквото може – от ресурси до права.

Откъде идва сложността в България

Драмата на България е, че защитата на свободната демокрация минава както през изобличаването на корупционните зависимости в системата (които са безспорен факт), така и през убеждаването на хората, че тази система, реформирана и променена, ще може да промени живота на всички към по-добро. Първата част от задачата – изобличаването – е като цяло свършена и никой няма съмнение, кои са зависимите.

Макар че има и по-амбивалентни случаи. Най-интересен е казусът “Бойко Борисов”. Спрямо Пеевски той се държи като зависим и големите му ходове изглежда се координират тясно с него: разпадането на ротационното управление, например. Същевременно Борисов се ползва от зависимостите, които управлява Пеевски, и му дава “политически гръб”: взаимно-изгодно партньорство, което едва ли ще се пропука заради Калин Стоянов.

И остава само едно – да се окалят другите

Най-голямата щета, която зависимите хора в политиката причиняват, е тоталният цинизъм, който те налагат. Те знаят, че никой не вярва на почтеността им и никога няма да повярва в нея. Колкото и да се “перат” подобни хора, до някакъв морален блясък няма как да се стигне. Това, което остава, е да се окалят другите: да се омаскарят, а ако може и да се закачат на някои от веригите от зависимости.

Въпросът е защо образованите хора на България допускат налагането на този прекомерен цинизъм, без да му дадат нужната битка. Сега, когато заради кризата в ДПС веригите от зависимости лъсват и почват да се разпадат, всъщност е моментът за голям демократичен пробив.

Мишел Обама – единственият оратор по-добър от Барак Обама (което се случва и в други семейства) – каза в Чикаго нещо, което може да е валидно и в български контекст:

...Не можем да бъдем най-големите си врагове. Не, в момента, в който нещо се обърка, в момента, в който лъжата се утвърди, не можем да започнем да кършим ръце. Не можем да получим комплекса на Златокоска дали всичко е точно както трябва…Не можем да се отдадем на тревогите си...

"Време за такива глупости няма"

Българската демократична общност обича да се отдава на тревогите и съмненията си като Златокоска от познатата приказка, която се грижила кашата на трите мечетата да е абсолютно точно каквато трябва – нито много гореща, нито много студена. Воден от подобен стремеж към прецизност и Жълтопаветко не признава нищо по-малко от перфектното за добро. Лидерите никога не са му точните – единият е твърде съзерцателен и дълбокомислен, другият е умен, но гледа втренчено, третият пък е хубав, но говори много и понякога несвързано…

Барак Обама каза още нещо, валидно и за България – време за такива глупости няма.

*Едмънд Бърк (1729 - 1797) ирландски писател, философ и политик, считан за духовен баща и основател на политическия консерватизъм

**Конрад Аденауер (1876 - 1967) – германски държавник, първият канцлер на Федерална република Германия след Втората световна война и председател на Християндемократическия Съюз (ХДС).