15 Март, 2014 07:30 6 086 1

Първо исках Уди Алън, после избрах Микеле Плачидо

  • ники илиев-
  • "живи легенди"-
  • микеле плачидо-
  • "чужденецът"-
  • кристоф ламбер-
  • саня борисова

Страхотно е да работя с големи актьори, на които съм се възхищавал, когато съм бил дете, казва режисьорът на Живи легенди

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Преди броени дни Ники Илиев и неговата муза Саня Борисова-Илиева се завърнаха от Лондон, където за пръв път извън пределите на България бе показан новият филм на актьора сценарист и режисьор - „Живи легенди“. Поканата за гостуването идва от наши сънародници на Острова, които по принцип се занимават с организиране на концерти - на „Сигнал“, на Васил Найденов, на Мария Илиева... Не заради това обаче Ники и Саня, която изпълнява една от главните роли в лентата, се чувстват там като рок звезди: просто „Живи легенди“ е от ония филми, които имат енергията да променят живота ти...

Историята за банковия директор (браво на Орлин Павлов), който след нелеп инцидент се събужда с изтрити спомени от абитуриентския бал нататък и се заема да върне мечтите на някогашните си съученици,  превзе родния боксофис. Оставяйки праха й да дишат мултимилионни американски касоразбивачи като „Робокоп“ и „Зимна приказка в Ню Йорк“. Най-сетне бг филм, който да не е за соца или за мутрите и да става за гледане! С приятни за окото млади актьори и галеща ухото музика. Сред „виновниците“ за успеха е и италианската жива легенда Микеле Плачидо. За него, за себе си, за британските зрители, за българската критиката и за още много неща Ники Илиев разказва в специално интервю за Факти.бг

Г-н Илиев, как публиката в Лондон посрещна „Живи легенди“ - какви бяха куриозите и емоциите с британски адрес?

В Лондон емоциите стигаха крайности и в двете посоки. Разбрахме, че билетите са свършили два дни преди прожекцията и организаторите даже се ядосваха, че не са се изчерпали по-рано, за да могат да организират още една. Премиерата беше в клуб – бившия театър „Гранд“ в Западен Лондон, типично английска сграда на поне 100 години, с два балкона, много ложи отстрани и хубава сцена. Използва се и за концертна зала, а като спуснат екран пред сцената, става и за кино. Салонът беше запълнен отвсякъде със столове и всички столове бяха заети много преди прожекцията да започне. Имаше около 600 души, което беше страхотно.

Стана обаче технически гаф, който ми се отрази тежко – аз трудно преживявам такива неща. Пуснахме филма с английски субтитри, но в него има и немалка част на италиански, където исках да сложим български субтитри. Когато правихме проба, те не се четяха от компютъра, а операторът забрави да ги махне. По време на прожекцията се появиха със закъснение и леко покриваха английските. Ала най-странното беше, че публиката не спираше да реагира, бурно аплодираше и се радваше през целия филм. И когато накрая излязохме със Саня да се поклоним, се държаха като на рок концерт. Направо щяха да ни смачкат – поне 400 души искаха да се снимат с нас, да си поговорим, да дадем автографи.

Българите бяха много развълнувани: повечето ни благодаряха и казваха, че им се е приискало да се върнат в родината поне за малко. Че филмът ги е разсмял и разплакал едновременно и са си спомнили за детството. Имаше и чужденци – англичани,  група от Южна Корея. Не можахме да разговаряме много, защото зад тях имаше примерно още 200 души, които напираха и всички изглеждаха екзалтирани. Беше доста екстремно.

Даде ли ви гостуването идея за нов филмов сюжет?

Вече имам други два-три сценария, но те са в различна посока – малко по-мрачни. Виждайки как филмът "Живи легенди", а и предишният - „Чужденецът“, въздействат на зрителите, си казах, че предпочитам този тон на режисиране, който съм хванал, да бъде продължен. С този позитивизъм, с тази енергия. Струва ми се, че с тях започвам да откривам своя режисьорски подход. Ето защо искам да направя нов филм, който да носи подобно настроение. Да има сериозни теми, представени по забавен и абсурден на моменти начин, с много музика, с леко намигване към старите по-наивни ленти, с които съм израснал. Засега ще остане в чекмеджето и първият ми опит - „Стефи“, който даже спечели награда на Ню Бояна в конкурс за пълнометражен сценарий. Тогава той не се реализира. Режисьорите Християн Ночев и Цветодар Марков се заинтересуваха от него, но аз съм го писал преди 7 години и ентусиазмът ми за правенето на тоя филм отдавна е минал. Тепърва да се връщам толкова назад не ми се иска. Открих, че колкото по-скоро заснема написан сценарий, толкова по-добре се получава.

Планирали ли сте вече други гастроли и фестивални участия за „Живи легенди“?

На 21 и 23 март ще има прожекции в Берлин и в Хамбург, имаме запитване от Париж, има варианти за САЩ – още не знам кога. Има интерес и от фестивала на българското кино в Италия. В случая става въпрос за представянето на филма пред българските общности там. „Пуснал“ съм го и на някои фестивали, резултатите ще излязат през април. Повечето са в Америка. Истината е, че аз не разчитам кой знае колко на участия по фестивали, все пак си давам сметка за кого искам да правя филми. Има разлика между филмите, които се въртят по големите фестивали и по киносалоните. Аз не се опитвам да правя самоцелно комерсиално кино, но съм наясно, че филмите ми са по-скоро насочени към публиката. Не мисля, че са за фестивали като Кан, Венеция и Сънданс, където се търси по-различен тип кино, затова и не опитвам да правя пробиви там.

Първият ви филм „Чужденецът“ има две отличия от фестивал в Лос Анджелис, САЩ, спечели и цял куп от първите зрителски кинонагради у нас, но критиката и критикарите си останаха скептични. В България като че ли псевдо дълбокомислието, многозначителността, претенцията се поощряват много повече от позитивизма, ясното послание и забавата, които публиката харесва. Усещали ли сте това отношение?

О, разбира се, как да не го усетих... Усетих го най-силно, когато бяхме на фестивала „Златната роза“ във Варна с „Чужденецът“. Някои критици се надигнаха доста остро срещу нас с изказвания от рода да спрем да правим кино. Това е глупаво, след като хората го гледат. А с „Живи легенди“ имаме 70 хиляди зрители за 4 уикенда, което отдавна не е правено с български филм. Забелязвам, че има гилдия от хора, които подкрепят определен тип филми и аз като режисьор не влизам в техните представи и вкусове. Но реално погледнато, това си е техен проблем, след като вече съм се срещнал с толкова възторжени зрители и съм чел в интернет толкова чудесни мнения. Това не може да промени моето настроение. Тук, както и на други места в Европа, има арт или фестивално кино, което залага на по-експериментални, по-социални, по-претенциозни филми, които в никакъв случай не са за широката публика. Обикновено пък към лентите, които печелят на София Филм Фест (където и „Живи легенди“ преди дни имаше прожекция), няма зрителски интерес. Това е нормално, мисля, че си е съвсем о`кей...

Всички ви питат, но вие май никога не сте разказвали точно как спечелихте за каузата си Микеле Плачидо. Всъщност той ли беше първият ви избор за ролята на художника, който има специална връзка с героинята на Саня?

Търсех актьор чужденец за тази роля, но първоначално си представях Уди Алън. Писах на негов агент, от когото не получих отговор, така и не разбрах дали е бил наистина такъв... По-късно малко промених самия образ и се сетих, че Микеле Плачидо би бил идеален. Моят приятел Красимир Иванов от години работи с него в Италия и ми е разказвал много за него. Попитал го е и той казал, че е заинтересован. Промених още ролята, така че да му пасне, да е по-италианска. Преведохме текста и му го пратихме. Краси основно контактуваше с неговия асистент Винченцо. Пращаше ми мейли, аз му пишех какво искам, той ги превеждаше на италиански и препращаше. И така - Микеле се съгласи. След това се видяхме на летището в Ница, където отидох да го взема с лимузината от филма, с която пристига героинята на Саня. По пътя от Ница до Монако си говорихме, после отидохме на вечеря. Плачидо каза, че сценарият е хубав и ролята определено му харесва.

Плачидо ли беше по-труден за убеждаване и за съвместна работа, или французинът Кристоф Ламбер – звездата от първия ви филм?

С Кристоф Ламбер нещата бяха по-лесни, честно казано. Аз контактувах през цялото време директно с него на английски, а италиански не знам. Заминах за Париж, срещнахме се специално, подписа договора, после още веднъж се видяхме, обсъждахме много неща. Опознахме се добре доста преди филмът да започне. Когато дойде на терен, си бяхме станали сравнително близки и комуникацията ни беше много лесна. Кристоф се оказа земен и отзивчив човек, сам пристигна със свой шофьор, донесе си собствени дрехи за героя, запозна се лично с целия екип. Докато Микеле беше малко по-дистанциран, но това до голяма степен беше неизбежно, защото той не говори английски. Ако искаше нещо да каже, трябваше да вика Краси да превежда. Пък и самият екип не искаше да го притеснява.

От друга страна, с Кристоф нещата се получиха по-лесно, защото в Париж по време на работата времето беше чудесно и нищо не ни спъна. Докато през първия снимачен ден с Микеле в Монако се изля невероятен дъжд и трябваше да решаваме какво да правим, тъй като всички сцени бяха външни. Той казваше: „Ники, хайде да снимаме - ти си написал прекалено много текст, аз това нещо не мога да го изиграя за един ден“. Защото аз исках да изчакаме. Втория ден пък му беше рожден, много хора му се обаждаха и започна да се уморява. Но държа да отбележа, че по време на всички дубли Микеле Плачидо даваше 100% от себе си. Дори когато си личеше, че е уморен и му е трудно. Той е голям, неслучаен актьор и това се усеща във филма.

Скъп актьор ли е за нас Микеле Плачидо? Сигурно хонорарът му е по-висок, отколкото на всички български участници във филма, взети заедно?

Да, по-висок е отколкото на всички българи, но на всички останали, взети заедно – не съм сигурен... Няма как да не е по-висок - това е неизбежно, защото освен че прави роля, той си дава името, а това име е международно известно. Нямаше голяма разлика между хонорарите на Кристоф Ламбер и на Микеле Плачидо. Бих казал, че са почти еднакви, но ролята на Микеле в „Живи легенди“ е по-голяма. Мисля, че направихме компромис между неговия реален хонорар за филм в Италия и нашите възможности в България. Срещнахме се някъде по средата. Това се оказа абсолютно постижимо. Имайки предвид, че нашият бюджет за филма е 400 000 лева и този хонорар е вътре – не бих казал, че е чак толкова невероятен. Участието на чужда звезда винаги усложнява и оскъпява филма, но от моя гледна точка пък го прави по-специален. За мен е страхотно да работя с големи актьори, на които съм се възхищавал, когато съм бил дете, и се надявам това да продължи.

Какво кара знаменитости от такъв калибър да слизат под собствените си стандарти, за да се включат в продукция на млад режисьор, на малка страна, за малък пазар?

И двамата казаха, че героите са им харесали и има какво да извлекат от тях. При това ние не им отнехме много време. Ако някой покани Микеле Плачидо в главна роля в български филм, тогава може би договорките ще са по-различни, защото това ще му отнеме поне един месец от живота, в който той трябва да откаже други ангажименти. Докато за два снимачни дни, както бяхме с него, не е чак такъв проблем. А и Микеле каза, че просто му се работи – той обича да снима. Сподели още, че страната ни много му харесва и по някакъв начин за него българският зрител е важен. За съжаление, не успя да дойде у нас за премиерата, защото тогава беше в Италия на турне с „Вуйчо Ваньо“ на Чехов – спектакъл, на който е режисьор.

А как уредихте правата в лентата да звучи „24 mila baci” („24 000 целувки“) на Адриано Челентано – хит, който някога е триумфирал на фестивала в Сан Ремо?

Във филма има и други известни парчета, включително Broken Road на солиста на „Годсмак“ Съли Ерна на финала. Една част от правата уредихме чрез „Вирджиния рекърдс“, а специално за Челентано се свързахме с хората, които държат правата за тази песен от 1961 г. Дадоха ни техен стандартен договор и цената не беше нещо кой знае колко непосилно. Първо се опитахме да се свържем със самия Челентано, но съпругата му отсече: „Не, тая песен не се дава. Няма да ви я дадем“. След което обаче ние продължихме да ровим и се оказа всъщност, че певецът не държи правата за първия си хит. Навремето ги е дал на звукозаписната компания - тогава нещо са го излъгали, понеже не е бил известен и е подписал кофти договор. После компанията фалирала, друга купила правата и в момента те се държат от трети лица, които нямат нищо общо със самата песен. Сега много млади хора питат за нея - навярно не биха се интересували, ако не я бяха чули във филма.

След края на вашия филм на екрана се появяват, струва ми се, цели четири колони лога на спонсори. Как се постига подобно нещо?

Това се постига, когато човек предлага нещо на някого и той или му отказва, или се съгласява. Постига се с много предложения, с обикаляне. Още докато пишехме сценария, аз и някои от съпродуцентите търсехме контакт с различни фирми, с голяма българска банка. Правехме презентация на филма. Не искахме големи суми, а между 10 и 30 хиляди, което за реклама не е много.  Особено в сравнение с ленти, финансирани от Националния филмов център, които се правят с не по- малко от 1 млн. лева. Фирмите искат да знаят няколко неща: сюжета, жанра, актьорите, къде ще бъде показван филмът. Когато е комедиен, снима се на морето и има позитивно послание, това е добре за рекламодателите. Щом чуят, че ще участва примерно един Микеле Плачидо, разбират, че очевидно ще се гледа от немалко хора. А и вече имахме „Чужденецът“, който можехме да им покажем. Половината такива срещи имаха успех и хората откликнаха, другата половина ни отказаха. Този процес отне около 6 месеца и продължаваше дори по време на самите снимки...

Имате ли надежда да направите следващия си филм с държавна субсидия, или и вие, като мнозина свои колеги, сте убеден, че определени имена са „абонирани“ за тези субсидии и не си струва да кандидатствате?

Има абонирани, разбира се. Повечето хора, които взимат субсидии, са „абонирани“ за това, то е ясно. Аз кандидатствам на почти всяка сесия, рядко пропускам... Но никога не ме одобряват. До голяма степен печелят едни и същи хора. Петър Попзлатев, Иван Ничев, Иван Черкелов и други от по-старото поколение правят филм на 2-3 години, който винаги е финансиран така. Не искам да коментирам качествата на тези филми, но е факт, че те взимат, а другите не взимаме.

Ники, не сте ли донякъде жертва на съсловния предразсъдък „прекалено красив, за да е талантлив“? Не ви ли изтласка в крайна сметка той от другата страна на камерата?

Да, имаше го този момент. Затова реших да си правя нещата сам и да режисирам. И в театъра, и в киното не се търсеха хора като мен, което е глупаво, защото в действителност има нужда от всякакви персонажи -  красиви, грозни... Но у нас има тенденция да се търсят по-странно изглеждащи актьори. Не исках да влизам в тоя стереотип – на красавеца, а единствените предложения, които получих за последните години, бяха именно малки роли на красавец в някой сериал. Обаче откакто направих „Чужденецът“ и особено след „Живи легенди“ това за бившия манекен много-много не го чувам вече. Не фигурира сред коментарите, дори когато не са толкова позитивни. Просто не е на дневен ред.

Ники Илиев

режисьор, сценарист, актьор


Поставете оценка:
Оценка от 0 гласа.



Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, auto.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

  • 1 Симеон Тасев

    0 0 Отговор