Какво е да си човек с увреждания в България? Иван Карагьозов пред ФАКТИ

В началото на месеца (3 декември) отбелязахме Международен ден на хората с увреждания. По този повод в Бургас се проведе специално събитие, посветено на подобряване на механизмите за евакуация на хора с увреждания по време на извънредни ситуации. Имаме ли адекватните мерки за евакуация, имаме ли адекватна среда за безопасност… Пред ФАКТИ говори психологът Иван Карагьозов, директор на Центъра за психологически изследвания.

- Г-н Карагьозов, какво е да си човек с увреждания в България. Пред какви предизвикателства са поставени тези хора?
- Краткият отговор на вашия въпрос е - огромни. Конкретиката налага да очертаем, че основното предизвикателство е околната среда, която е все още недостъпна за хората с различни увреждания. На следващо място е трудовата реализация, която е на много ниско ниво при групата хора с увреждания. В общи линии предизвикателствата са комплексни и всяко едно от тях рефлектира върху живота на хората. Тук обаче искам да подчертая, че несполуките при хората с увреждания влияят на цялото общество. Ако осъзнаем този безспорен факт, ще стартира реална и истинска промяна към по-добро. В този смисъл има нужда от съзидание, което води до благополучие... но за цялото общество. С две думи, разбирането на другия, на човека с увреждане ще ни помогне да сме по-добри.

- Имаме Международен ден на хората с увреждания, а вие организирате различни инициативи всяка година. Тази година поставихте акцент върху механизмите за евакуация на хора с увреждания по време на извънредни ситуации. И какъв е изводът. Колко сме адекватни за бърза евакуация на хората с увреждания?
- За огромно съжаление мога да отбележа, че ние - като общество, нямаме готовност за действия при такива ситуации. Когато говорим за хора с увреждания, е още по-зле. Това е и основният мотив за тазгодишната инициатива, с която отбелязваме международния ден на хората с увреждания. Вижте, живеем във времена на катаклизми, това изисква подготовка. Групата хора с увреждания е ощетена в това отношение, защото най-малкото нашите жилища не са проектирани за хора с увреждания... Просто такова е нашето наследство. Добрата новина е, че това може да се промени.

- Когато говорим за хора с увреждания, колко сме създали приобщаваща среда за безопасност за тях?
- Не сме. Правят се опити, но това е много спорадично и не носи нужния ефект и резултат. Работата на парче или за конкретен вид увреждане понякога затруднява друг вид увреждане. Това означава, че имаме нужда от комплексен подход, който да удовлетвори нуждите на всички – независимо с или без увреждане.

- Работите много тясно с международно признатата организация „Аксес“ Израел. Колко са напред те и какво попиваме от тях?
- От гледна точка на тяхното местопложение и постоянното напрежение там те имат опит. Искам да отбележа, че те са и едни от първите, които започнаха мащабна подкрепа за хора с увреждания, когато стартираха военните действия в Украйна. В тази връзка те имат богат опит, поучили са се от грешките и са изгладили слабостите. Това обаче не означава, че те са перфектни. И те имат слаби звена, които все още разработват. Тук искам да спеделя, че амбицията ми е България да впрегне усилия и да работи в тази посока, защото ние имаме възможност да реализираме добър „продукт“ за евакуация, например.

- Когато говорим за хора с увреждания, нека направим и една малка разлика. Едно са децата с увреждания, друго са възрастните. Как държавата се грижи за хората с увреждания и като малки, и като големи…
- Искам да поясня нещо, за да хванем вярната посока. Няма нужда от грижи, има нужда от осигуряване на условия и при децата, и при младежите, и при възрастните с увреждания. Реалността обаче е друга. По същество държавната ни политика е консервативна, а не е активна. Това означава именно, че се осигуряват грижи по зададени критерии. Ако искаме да има осигурени условия, е необходимо да се направи така наречената индивидуална оценка. Тоест, нуждата на човека в инвалидна количка е да има рампа, достъпна среда и т.н. Невиждащият има нужда от същото, но и от асистент водач – куче, примерно, в много случаи. И в двата случая има нужда от адаптирано работно място. Така и в този ред на мисли, връщайки се на въпроса ви, искам да засегна темата за децата, защото това е много ключов въпрос. Включването на децата с увреждания в обществените процеси е положителна стъпка, но несигурна. Тя не носи необходимите дивиденти за децата и за родителите на децата с увреждания. Това е така, защото на първо място е необходимо да се работи целенасочено за промяна на обществените нагласи. На второ място има нужда да се работи със специалистите в образователната и социалната система, които са в досег с деца и родители. Когато имаме налице тези условия, бих могъл да кажа, че са налице условия за интеграция и подкрепа за децата, но ние сме далеч, много далеч.

- В последните години все повече се вижда как уличната инфраструктура се адаптира за живота на хората с увреждания, но какво още трябва да се свърши…
- Инфраструктурата не е само за хората с увреждания. Тя е за всички, за майките с детски колички, за възрастните хора, за децата, които карат колела и т.н. Отговорът на въпроса ви е, че имаме нужда от коплексен подход и то с учатието на самите хора. Какво имам предвид. В България, както подчертах, има консервативен подход. Налице са закони, които са добри, но се работи на парче. Например, имаме тротоар, скосен от едната страна на улицата, а от другата страна на улицата е бордюр. Осигурена адаптирана тоалетна, а пред нея две стъпала. Примери много. Тоест, когато се прави нещо, има нужда да се гледа мащабно и комплексно. Това е единствената вярна посока. В противен случай и догодина отново ще си говорим за инфраструктура.

- В „Центъра за психологически изследвания“ сте си поставили амбициозната задача да увеличите фокуса на обществото ни за създаване на безопасна, достъпна и ефективна среда за всички, които се сблъскват с физически или сетивни бариери. Нормални хора, институции, хора с потребности. Има ли нормална комуникация между тези групи в България, или има още какво да се желае?
- Комуникация има, но взаимодействие няма. В това се съдържа големият проблем. Мога смело да кажа на българина, не само на хората с увреждания, е всеки иска, но без оглед нуждите на другия. Забравихме взаимопомощта, не желаем в някакъв смисъл да сме добре и добри. Имам лошото усещане, че ни харесва да имаме „враг“. Това е неправилен, грешен подход, който не води до нищо добро, на което сме и свидетели. Все пак има изход - взаимни отстъпки, компромиси и цел. Живеем във времена на безвремие, именно защото няма цел. Забрави се човешкото, хуманното, но повярвайте ми, че това няма да е вечно.

- Възприема ли обществото адекватно хората с увреждания, или все още предрасъдиците са много…
- Постепенно предразсъдаците намалят, но не са изчезнали напълно. Все още е налице усещането, че хората с увреждания са втора ръка особено в контекста на трудовата реализация. Мога да ви уверя и то на база различни сериозни изследвания, че човекът с увреждане е добър работник. Но не е само това. Искам да ви разкажа история за едно добро момче на инвалидна количка, което си има приятелка. Запознавайки се с бащата на момичето, бащата го пита: „Виж се, какво можеш да предложиш на дъщеря ми“. Тази връзка бе прекратена, но бащата не знаеше, че това момче си има собствен бизнес и е изключително социален и комуникативен със солидни контакти. Така че без думи… за съществуването на предразсъдаци.
За да приключим с добър тон, искам да пожелая на всички да са здрави и да имаме вълшебни коледни дни. Не на последно място съм изключително благодарен на Вас за осигурената подкрепа, която е същността на промяната. Бъдете здрави, дарете надежда!