Бързо! Безвремието започва!

Жалка, сива, отблъскваща, предвидима в неприятността си, и със неприятен аромат. Добре дошли в българската обществено-политическа действителност.

Марионетката, посочена за български премиер, става все по-жалка в опитите си да оправдава потъващия пейзаж около себе си. Жалки са и опитите на посочилите го да оправдават подкрепата си, на фона на липсата не само на широка, а и поне на приемлива обществена подкрепа за тях самите.

Отблъскващи са опитите на едната страна да натрапва правителството като експертно, докато другата страна самостоятелно назначава партийните си активисти за министри. Информатика, екология, няма значение.

Преди час пак ни подхвърлиха и дъвката кога биха искали избори. Дъвка с три желания, и то само под вид на желания. Екзактно, нема що. Откога управляващите само желаят някакви евентуални неща? Не зависеше ли от тях да решават, а не да си пожелават? Хората също биха искали много работи - дом, работа, здраве, но какво от това?

А и мнозинството иска избори от година насам, никак не ми стана ясно защо това стана новина чак днес.

Скука лъха от напъните на бившите и бъдещи златни пръстчета да окалят всичко около себе си. Замисълът е прозаичен и прозрачен - да принизят картината до мизерията на собствените си кочини и да изглеждат по-приемливи, въпреки че са омазани от глава до пети.

Не ловят дикиш и миризмите от помийните ями на синтетичните медийни създания, където всеки „журналист“ е поначало свободен да хвърли всякакви писмени екскременти по всекиго. Заглавията „Бомба“, „Сензация“ и „Нова версия“ може и да им донасят някой и друг жалък клик или продаден брой, но на написаното вече не вярва никой. Не че авторите на помията някога са имали за цел да напишат нещо вярно.

Никому не нарушава съня гнусният език в Парламента. Кой нисък, кой дебел, кой грозен и плешив, кой е мутра и кой какво ще си надява, едва ли вълнува някого освен изричащите въпросните словесни излияния и попиващите ги и отдавна претръпнали парламентарни репортери.

Напъните за постигане на съвършенство в създаването на тотално отблъскващ образ на всичко, което е свързано с политика, управление и обществени процеси, са на път да успеят. Окончателно.

Патовото подреждане на партиите, които евентуално биха могли да променят картинката към по-добро, с нищо не допринася за появата на позитивизъм и по-жизнерадостна перспектива. Напротив, дебилното държание на лидиращите сегашното управление набива в главата на народа за пореден път тезата, че при създаването на подходящо вкопчена във властта изкуствена конструкция, гласовете на хората нямат никакво, ама никакво, значение.

Перспектива няма. Тесногръдие, завист, болни амбиции, стари рани, нови битки, каквато и да е причината - резултатът е налице. Перспектива няма.

Сините аристократи не гласуват за червени кукувици, дори и това да им коства втори мандат /да не говорим, че замалко да им коства и първия/. Че „България на гражданите“ няма нищо общо с гражданите на България, стана ясно още преди повече от година, по време на февруарските протести. Нареклите себе си „Синьо единство“ бяха единствените изгонени от единството на синьото. Зелените съществуват само в интернет страниците си и тук-таме в някоя краткотрайна медийна сензация.

Писането на статуси във Фейсбук и на статийки в полуанонимни сайтове, които все повече заприличват на сини дигитални аналози на ранния вестник „Дума“, вълнува само авторите и тесен кръг от приятели и сектанти. Нито някой управляващ, нито дори някой уважаващ себе си опозиционер, би променил възгледите или действията си поради словесните напъни на множеството дисиденстващи графомани и пристрастените към споделянето на едни и същи опозиционни клишета интернет потребители.

Съмнявам се, че някой има и знае рецепта за излизане от гнусната, полепваща кал около нас. Съмнявам се, че има хора, готови да зарежат всичко, за да допринесат за издигането на обществото ни на по-добро ниво. Съмнявам се, че дори и да има такива хора, те биха оцелели и запазили себе си и идеите си в калта, в помията, долу на терена на сегашните корпоративно-търговски играчи.

Съмнявам се, че изборите ще видоизменят заобикалящото тресавище. Когато и да са. Надявам се, и то много, но се съмнявам. И то много.

Политическа алтернатива на статуквото може би има, но нормалните хора не я виждаме. Може би трябва да помолим Нешка да се посъветва с Ванга, белким измислила нещо ново. Което да не е Бареков, ако може.

Апатията настъпва, и обзема бавно и настъпателно мръсните улици, прашните тротоари, разкаляните градинки, покритите с фасове пейки и олющените блокове. Наскоро дори беше измерена. Апатията е 70%.

Някои казват, че било нормално. Някои казват, че не сме апатични само ние. Някои казват, че това било международен тренд.

Апатия.

Полза от апатията има, разбира се.

С удоволствие ще се възползват същите, които от две седмици насам ни обясняват, че гласът ни няма значение. Че законите и разпоредбите на ЕС нямат значение. Че правото в България няма значение. Че гладът на миньорите няма значение. Че половин милион души, излезнали миналото лято на протест в едномилионната столица, нямат значение.

Нищо няма значение. Значение има само властта, и то само за този който се е вкопчил в нея.

Ние, както винаги, ще се спасяваме поединично. Всеки ден, от утро до здрач – така, както сме правели винаги.