Осем фантомни гласа: Как България беше оставена в ръцете на нелегитимно правителство

В нощта на 16 януари 2025 г. парламентът уж избра министър-председател и кабинет. Уж — защото мнозинството беше сглобено с решаващи гласове на хора, чийто избор по-късно Конституционният съд обяви за незаконен. От този момент всяка минута управление тежи като дълг — не само финансов, а и морален. Власт, родена от дефект, започна да тегли заеми от името на гражданите, да подписва актове, които ще плащат и децата ни, да диктува дневен ред с фантомна легитимност. Това не е стилистична фигура, а правен и политически факт, който изплува от три вида документи: публично изявление пред медиите, парламентарна декларация и изработено искане до Конституционния съд за обявяване на решенията от 16 януари едновременно за противоконституционни и нищожни.

Сюжетът е прост и едновременно с това тревожен. В изявлението се казва ясно, че държавата се управлява от правителство без легитимен корен и че решения, взети с „чужди“ гласове, са правно безсмислени. Декларацията превръща тази теза в действие: отправя покана към всяка опозиционна формация да застане с подпис под искането до съда, защото без общ фронт часовникът на законността няма как да бъде върнат. Самото искане е юридическият гръбнак на каузата. То поставя принципния въпрос: може ли актът на Народното събрание — изборът на министър-председател, структура и състав на Министерски съвет — да остане в сила, ако е приет с решаващото участие на лица без валиден мандат. Отговорът, който документът защитава, е категоричен: не. При еднократни, ненормативни актове дефектът в момента на приемането им е фатален — тук „занапред“ не лекува „вчера“. Ако основата е криво положена, сградата не може да се обитава с аргумента, че покривът изглежда здрав.

Залогът не е абстрактен спор между юристи, а въпрос за елементарната хигиена на демокрацията. Кой има право да каже „ние решихме“, когато „ние“ включва и хора, които никога не са получили валиден мандат. От тази точка нататък лавината е предвидима: всеки следващ акт зависи от незаконен глас, всяка следваща хартийка става заложник на първоначалния дефект, а обществото плаща с доверие, пари и време. Затова тонът на документите е не само правен, а и морален: нелегитимно правителство няма право да обвързва страната с нови заеми, да разписва дългосрочни договори и да се крие зад формално мнозинство, което не издържа проверка за конституционност.

В същинската част на анализа изпъкват три линии. Първата е конституционната: решенията за избор на министър-председател, структура и състав на правителство са еднократни ненормативни актове; когато са опорочени при гласуването, порокът е изначален и не може да бъде „излекуван“ с действие само занапред. Втората е политическата: ако парламентът е допуснал фантомни гласове да определят властта, единственият честен изход е ново, чисто гласуване — с хора, които имат право да натискат бутона. Третата е социалната: всеки ден нерешен проблем се превръща в сметка за гражданите — в несигурност, в институционален отказ от отговорност и в още една тухла в стената на недоверието.

Основанието за искането е просто, твърдо и разбираемо за всеки, който чете не само буквата, а и смисъла на основния закон. Актовете за избор на министър-председател, структура и състав на Министерски съвет са еднократни ненормативни актове на Народното събрание. Когато са приети с участието на лица без валиден мандат, порокът е изначален: не говорим за грешка, която се „лекува“ занапред, а за акт, който не е могъл да се роди законосъобразно. Конституционната логика и практиката на съда са категорични – при ненормативни актове противоконституционността действа от момента на приемането, а не от утрешния брой на „Държавен вестник“.

Оттук следва и втората стъпка: когато противоконституционността е вграден дефект, актовете не просто противоречат на конституцията, те са правно нищо – нищожни. Искането се стъпва на Конституцията и Закона за Конституционния съд, включително разпоредбата, която дава на съда правомощието да обявява нищожност на актове, приети ultra vires. Не търсим думи, търсим граници: кой има право да гласува, кой има право да управлява, кой има право да се подписва под дълговете на цяло поколение.

Срещу нас не стои просто слаб кабинет. Срещу нас стои кабинет без корен. Сбор от решения, взети с чужда кръв. Докато спорим за детайли, държавата се управлява назаем – от хора, които законът не признава за законни представители. Това е моралният скандал, преди да е юридически: всяка минута от мандата на подобно правителство е минута на принудителна лихва върху доверието на гражданите. Никой няма право да взема заем от името на България с фантомна легитимност. Никой няма право да обвързва бъдещето на страната със споразумения, чиято ратификация ще се окаже подписана от мнозинство, което не е имало право да съществува.

Затова този текст е и апел. Към „Продължаваме промяната – Демократична България“: ако вярвате в правовия ред, дайте му гръбнак – подпишете искането и превърнете принципите си в действие. Към „Възраждане“: суверенитетът не е лозунг, а избор – срещу узурпацията се застава с подпис, не със статус. Към „МЕЧ“: новото се доказва не със думи, а със смелост – покажете, че сте различни, като застанете там, където е рисково, но правилно. Към „Алианс за права и свободи“: името ви е обещание – защитете правата и свободите, когато една власт е родена от тяхното нарушаване. Към всяка парламентарна група, която претендира да е алтернатива: алтернативата започва от нулата на нищожността, не от удобството на тишината.

Някой ще каже: прекалено рязко, прекалено драматично. Не. Прекалено беше през януари, когато излъгахме Конституцията, че мълчи; когато легитимността я заменихме с аритметика; когато „има ли мнозинство“ стана по-важно от „има ли право“. Днес въпросът е един: има ли държавата сили да каже „стоп“ и да върне процеса там, където започва законността – в чисто, валидно гласуване от хора с истински мандат. Съдът трябва да изрече, че актовете са противоконституционни и нищожни. Парламентът трябва да повтори гласуването по правилата. Опозицията трябва да си извади подписите от джоба и да ги сложи под искането. Историята не чака – тя записва.

Заключението е наскърбяващо, но неизбежно. Когато властта тръгне от подмяна, легитимност не се „натрупва“ с време, тя се губи с всяко следващо решение. Има мигове, в които държавата трябва да избере между удобство и законност. Този е един от тях. Ако сме сериозни към Конституцията, към себе си и към децата си, верният ред е ясен: съдът трябва да изрече, че актовете от 16 януари са противоконституционни и нищожни; парламентът трябва да върне процеса на законна релса; а обществото — да си вземе обратно правото да бъде управлявано от хора с истински, а не фантомни мандати.