Тодор Димитров: Годината на Антирекордите

България изпраща една от най-лошите си години в международния волейбол след рекордно лошото представяне на тимовете ни при мъжете и жените на световното първенство. По този повод анализаторът за BG Volleyball - Тодор Димитров, пише много критичен анализ за пропадането в една от любимите спортни дисциплини у нас. По-долу може да го прочетете в пълния му вариант.

Годината на антирекордите - така най-просто може да се обобщи представянето на националните ни отбори на световните първенства. И мъжете, и жените не можаха да излязат от групите си на Мондиала и записаха най-лошите си класирания в историята.

Най-успешен в колективните спортове в настоящия век, носещ национална гордост и пълни зали, днес волейболът ни върви стремглаво надолу. Вижда се не само от специалистите, но и от всички, които се интересуват от този спорт. Няма резултати, няма престижни победи, а феновете оредяват.

В годината, когато се чества 100 години волейбол, няма поводи за положителни емоции. Особено в последните два месеца, в които падението бе пълно.

Стигнахме дъното с всеобщи усилия...

За някои носенето на националната фланелка като че ли бе един вид тежест и задължение, от което нямаше как да се измъкнат въпреки желанието и решиха да пунтират. Нямаше нужния хъс, борбеност и сърцата игра, като участието бе просто едно отмятане на поредния форум. От другата страна ръководното тяло, което би тъпана цяло лято за светло бъдеще, излъга обществеността с нереалистични цели и остана с празни ръце в големите си очаквания.

Логично бе започната смяна на поколенията и при двата отбора, като в съставите бяха присъединени нови имена. Но думи като "младост" и "неопитност" бяха прекалено често използвани за извинения за слабото представяне и най-вече за липсата на дух и характер.

При мъжете, нов селекционер, който не изпълни нереалните цели на федерацията, защото едва ли някой е очаквал да влезем в осмицата на света. Да не говорим, че един от ръководителите дори се изцепи в интервю за спортна медия, че за него скрития фаворит за титлата бил България. Да се чудиш да се смееш ли да плачеш ако наистина си го е мислил, а не го е казал с цел вдигане на самочувствието, което някои си го имат малко в повече.

Другите (също с нов треньор) не тръгнаха "с голямата кошница", както се изрази разпределителката Лора Китипова в едно от интервютата си, но пък бяха повлияни от редица други неща - контузията на титулярното либеро Жана Тодорова, отсъствието на опитната Христина Вучкова и т.н.

На терена и за двата отбора се завърнаха някои от големите звезди, липсващи в двубоите за Лигата на нациите поради една или друга причина. Контузените Цветан Соколов, Тодор Скримов, който едва ли трябваше да попадне в състава невъзстановен, а при дамите Елица Атанасиевич (б.р. бивша Василева). И това не помогна...

Дългото отсъствие от терена и липсата на тренировки си казват думата. Както хората в спортните среди знаем - форма се губи лесно, трудно се връща. След задоволителното, както ни се втълпяваше, представяне в Лигата на нациите (14-и места), последва пауза. Време, в което да се изчистят грешки, да се надгради, каквото е нужно. Но и да се преценят реалните възможности на отборите. Да се помисли как да се извлече максимума в настоящето и да се направи каквото е по силите ни на предстоящите световни първенства. Но вместо да тръгнем с трезва оценка за състоянието на съставите ни, отново прекалените очаквания натежаха.

Ако трябва да сме конкретни - отборите, които победихме в най-комерсиалния турнир при жените, като Доминикана, Полша, Нидерландия и Канада (която ни сложи въжето, казано на жаргон на световното), както изглежда са вдигнали нивото за наша сметка На Мондиала всички те записаха по няколко победи, имайки предвид, че остават още мачове за изиграване. Ще кажете: ама те играят срещу по-слаби отбори, нашата група е по-трудна... Не, не е това, повярвайте. Въпросът е в мотивацията и мотиваторите, които са до тях при всякакви обстоятелства. Изграждането на състезател и развиването му като такъв минават и през това, и, може би, е от най-важните неща.

При мъжете картината бе направо жалка. Под ръководството на Николай Желязков (б.р.), националите ни отбелязаха истинско падение. Тимът ни записа три загуби, като приключи последен в своята група. Срамът бе пълен, след като не успяхме да победим дори аутсайдер като Мексико. Доживяхме една страна, която доскоро не фигурираше на световната волейболна карта, да запише успех над най-постоянния участник на мондиали. В историята най-слабото ни класиране бе през 2002 и 2013 година, когато станахме 13-ти. През 2018 година останахме 11-ти. Останалите ни участия на абсолютно всички световни световни първенства винаги са били в десетката на класирането.

Нямаме вече шансове за успех нито срещу малките, нито срещу големите отбори...

Случайно или не, темата за мотивацията бе повдигната и от президента на БФВ Любомир Ганев неотдавна по повод оставката на Николай Желязков като селекционер. Новият такъв, според босът, трябва да е "мотиватор за състезателите. Той трябва да извлече максимума от всеки състезател, във всеки един момент"... На думи лесно, нали? Идеята е това да се случи и на практика - именно с постигане на резултати. А непостигнатите такива са причината за и срама, който берем пред останалите волейболни сили. Няма да повдигаме въпроса за това защо в началото на годината бе тръбено, че независимо от резултатите Желязков ще остане до Игрите в Париж. И кой е този, който ще накара някой насила да играе за България ако си мисли как да се запази здрав за предстоящия сезон в клубния си отбор.

Очакванията на феновете бяха попарени. С това дойдоха и полюсните емоции - преобладаващо негативни. Хейт, ненавист и всичко, каквото се сетите... Започна голямото търсене на виновник за провалите, а дали са провали? Някой зададе ли си този въпрос? Защото, едно е да си реалист и да виждаш нещата, такива каквито са, друго е да твърдиш, че си такъв, но да показваш съвсем друго. Какво имам предвид ли - факт е, че отборите ни стигнаха дъното, както се изрази легендата Иван Сеферинов още след слабото представяне на мъжете, но както винаги, е нужно колективно носене на отговорност. Защото днес ще са виновни Цецо, Лора, Ели, утре ще е някой от младите, които ще ги заместят... А всъщност проблемът е доста надолу в дълбините...

На фона на антирекордите от това лято, ръководството на федерацията продължава да е с розови очила и сякаш не живее в реалността. Оставката на Николай Желязков и публичните извинения на Лоренцо Мичели, които, като истински професионалисти намериха сили да поемат отговорност, трябваше да бъдат последвани и други най-малко извинения и посипване на главата с пепел. Само че такива не чухме и не видяхме. Никой не призна за надутия балон и заблудата, че имаме възможности. Никой нямаше смелостта да излезе публично и да поеме персонална отговорност.

Но пък веднага бе оповестена новината, че България е поканена от Международната федерация за участие в олимпийските квалификации и при двата пола. Така, независимо от позициите ни в световната ранглиста (б.р. от което зависи участието), и двата ни тима ще се борят за олимпийски квоти. Заговори се дори за домакинство на олимпийска квалификация...

В това няма нищо лошо, но ще последва поредното харчене на пари, без да има дори малък шанс страната ни да се класира. Защото конкуренцията ще бъде жестока. А в настоящето нито бихме някой класен отбор, нито ще можем да го направим и след година. Аз се подписвам с двете си ръце под думите на един от най-успешните ни треньори в спортните игри последните години - Мартин Стоев, че "лъвовете" нямат шанс да се класират за Олимпиадата в Париж. Изказване, което вбеси много хора от ръковоството на волейбола. Но за съжаление това е тъжната реалност.

Готов съм и аз като някои други да обещая премия от шестцифрена сума, дори и седемцифрена, ако участваме на олимпийския турнир във френската столица.

Догодина сме домакини на Европейско първенство при мъжете. Възниква въпросът, трябва ли да приемаме и олимпийска квалификация? Ако се издъним отново на еврофорума, с какви очаквания ще тръгнем пред своя публика и на олимпийската квалификация?

Видя се, че в настоящето не можем да направим нищо значимо, защото за момента толкова си на възможностите. И че едва при нова смяна на поколенията може да се очаква някаква промяна с оглед на младите надежди отдолу. И вместо да последва широка дискусия , в която да се бсъждат наболелите въпроси, се започна поредната процедура по смяна на треньори.

Животът рядко е цветя и рози, да не кажем - никога... Е, така е и в спорта! Няма идеално, а кой както си го направи. Ако искаме да имаме резултати, постижения, трябва да започнем и от себе си - да се поставим на мястото на тези, които са на терена, а тези, които трябва да ги селектират и да са с тях при всякакъв развой на обстоятелствата, да вземат пример от големите. Тези, които са преживявали такива провали, но не са се отказали, и са надградили, за да стигнат до това, което са днес. И проблемът не е в пари, бази и прочие, а в материала и качеството му. Но за това трябва да работят всички - от най-малкото до най-голямото звено…