Франция предлага ядрен чадър на Европа, но готова ли е да удари Москва

Франция все още не е прокарала активно идеята за замяна на американския ядрен чадър със собствени възпиращи сили, но концепцията продължава да се появява в стратегическите дискусии, особено когато Европа преосмисля архитектурата си за сигурност на фона на нарастващите заплахи. В основата на дебата стои един ключов въпрос: има ли Париж политическа воля, психологическа готовност и ядрен потенциал да защити Европа? Тази тема е поставена в публикацията "Всичко се променя, но нищо не се променя: Може ли Франция да преодолее собствената си ядрена доктрина?", публикувана от War on the Rocks, която посочва: за да може Франция да предложи надежден ядрен чадър на Европа, тя трябва да е готова да използва ядрени оръжия, дори до степен да унищожи Москва. Но дали Франция наистина е готова да поеме такъв ангажимент?

Франция става ядрена сила през 1968 г. по времето на президента Шарл дьо Гол, който формулира основния принцип на френската ядрена доктрина, известен като dissuasion du faible au fort - "двусмисленост на възпирането“. Според тази концепция противниците никога не трябва да са сигурни докъде е готова да стигне Франция, използвайки ядрени оръжия. Стратегическата двусмисленост има за цел да засили възпирането, като накара потенциалните врагове да гадаят.

Но когато става въпрос за разширяване на това възпиране отвъд границите на Франция, за да се включат европейските съюзници, двусмислието може да се окаже недостатъчно. Психологическият праг за нанасяне на ядрен удар в защита на друга държава, дори на близък партньор, е много по-висок от този за защита на собствената територия. И точно тук започват да се появяват съмнения.

През 70-те години на ХХ век френските военни планировчици започват да заемат по-настъпателна позиция, заявявайки, че ядреното възпиране на Франция се простира отвъд националната ѝ територия. Тази доктрина обаче не просъществува дълго. В началото на 80-те години на ХХ в., с избирането на Франсоа Митеран за президент, френската ядрена политика придобива по-пасивен характер.

Митеран, който ръководи Франция от 1981 до 1995 г., често е смятан за човек, който умишлено избягва да се сблъсква с въпроса за ядреното възпиране. Както отбелязват наблюдателите, той изглежда се е надявал, че въпросът ще се реши от само себе си. Когато през 1991 г. Съветският съюз се разпада, Варшавският договор се разпуска и Студената война официално приключва, Франция реагира, като намалява ядрената си позиция и дори предприема стъпки към частично разоръжаване.

Пример за това е извеждането от експлоатация на системата за балистични ракети с малък обсег Hadеs, разработена през 80-те години на миналия век за носене на ядрени бойни глави. Често описвана като френския еквивалент на руската система "Искандер“, Hadеs е бракувана, преди да се превърне в постоянна част от арсенала на Франция.

Днес Франция поддържа стабилна ядрена диада, съставена от платформи за доставка на ракети, базирани във въздуха и в морето. Но това води до по-дълбок стратегически въпрос: дали Париж действително би бил готов да натисне ядрения бутон, ако обстоятелствата го изискват? И дали настоящият френски арсенал наистина е достатъчен, за да нанесе неприемливи щети на голям противник - като русия например?

В края на краищата така нареченият "московски критерий“ - готовността да се удари русия с ядрено оръжие и да се нанесат съкрушителни загуби - отдавна е основен принцип на възпиращата позиция на Обединеното кралство. По време на Студената война самата Франция разполага с толкова голям ядрен арсенал, че никой не се е съмнявал в способността и волята ѝ да наложи катастрофални последици на всеки агресор.

В светлината на тези дилеми може би по-реалистичният курс е Франция да не предлага абстрактен "ядрен чадър“ за цяла Европа, а по-скоро да се интегрира напълно в структурите за ядрено планиране на НАТО. Това би позволило на Париж да допринесе за колективното възпиране, без да носи тежестта на едностранни ядрени гаранции.