Мариана Тасева пред ФАКТИ: Все още се срещат нагласи от типа „един шамар не е насилие“, когато говорим за деца

„Промяната не се случва сама!“ Това е мотото на Годишния доклад на фондация „За Нашите Деца“ за 2025 г. 4 076 деца, родители и специалисти получиха подкрепа през изминалата година. Над 22 000 дейности, хиляди човешки истории и една мисия – никое дете да не остава само. За големите предизвикателства в грижата за децата… Пред ФАКТИ говори Мариана Тасева, изпълнителен директор на фондация „За Нашите Деца“.

- Г-жо Тасева, фондацията е подкрепила над 4 000 деца, родители и специалисти през 2025 година, но в същото време говорите за сериозни дефицити в системата. Къде държавата продължава да изостава най-много в подкрепата на децата и семействата?
- Държавата продължава да изостава в политиките си към децата и семействата в няколко ключови направления. На първо място, България все още няма действаща национална стратегия за детето, която да задава ясна визия и дългосрочни приоритети. Липсва и достатъчно стратегически фокус върху ранното детско развитие и по-конкретно върху ранната детска интервенция – сфера, в която навременната подкрепа има решаващо значение за бъдещето на всяко дете.
Друг сериозен проблем е недостатъчното взаимодействие между социалната, образователната и здравната система. Макар сътрудничеството между тези три сектора да е заложено като принцип, на практика то все още не функционира ефективно.

Продължава да има и сериозни различия в достъпа до социални услуги, като извън големите населени места много семейства остават без необходимата подкрепа.

Необходима е и по-устойчива политика за развитие на приемната грижа като комплексна социална услуга в общността, със съответното обществено признание, адекватно финансиране и ясен статут. Важно е също да бъде възстановена и развивана патронажната грижа, както и да се създадат универсални услуги за подкрепа на родителството.
Макар държавата да отчита успехи в процеса на деинституционализация, той все още не е завършен. Вместо да наблюдаваме финалната му фаза, в последните години се забелязват признаци на забавяне. Все още съществуват специализирани институции за деца, които не са трансформирани, а реформата в центровете за настаняване от семеен тип както за деца, така и за възрастни хора, остава непълна.

- Обичате да казвате, че зад всяка статистика стои човешка история. Коя история от 2025 година ви разтърси най-силно и защо?
- Трудно бих посочила само една история, защото всяка от тях носи своята тежест и оставя следа. Особено силно ме впечатляват моментите, в които виждаме реалния резултат от дългогодишните усилия на специалистите и родителите. Такъв беше случаят с дете от Дневния ни център „Развитие“, което след две години интензивна терапия направи първите си самостоятелни крачки и започна да общува и играе с други деца.
Силно ме развълнува и историята на дете, което след престой в Център за настаняване от семеен тип успя да се върне при своя биологичен баща. Детето беше настанено извън семейството поради висок риск за здравето му, свързан с липса на жилище и сериозно неглижиране. След продължителна работа и подкрепа беше намерено решение, което позволи то отново да живее в семейна среда.

- Все още детската бедност се сочи като един от основните рискови фактори. Бедността ли е най-честата причина за кризите в семейството или зад нея стоят и други проблеми – насилие, зависимости, липса на подкрепяща среда?
- Бедността често е в основата на много други проблеми. Когато едно семейство живее продължително време в лишения и несигурност, то е изправено пред множество предизвикателства. Родителите изпадат в безизходица, а рискът от изоставяне или неглижиране на децата нараства.
Към това се добавят здравословни проблеми, зависимости, социална изолация и липса на подкрепяща среда. Всички тези фактори могат да доведат до насилие, злоупотреба и възпроизвеждане на негативни модели на поведение между поколенията.
Добрата новина е, че за всяко от тези предизвикателства съществуват решения. Бедността може да бъде преодолявана чрез заетост и социална подкрепа, зависимостите – чрез лечение и рехабилитация, а изолацията – чрез включване в общността и изграждане на социални връзки.

- Защо още говорим за истории на деца, преживели насилие, неглижиране и изоставяне? Нарастват ли подобни случаи в България, или по-скоро институциите започват по-добре да ги разпознават?
- Не само институциите, но и обществото като цяло започва да разпознава по-добре различните форми на насилие. Това е важна положителна промяна. Все повече хора осъзнават, че насилието не е само физическо, а може да бъде и емоционално, психологическо или свързано с пренебрегване на основните потребности на детето. Въпреки това все още се срещат нагласи от типа „един шамар не е насилие“ или „това са семейни работи“. Именно затова е важно да продължим да говорим открито по темата и да бъдем нетърпими към всяка форма на насилие.
Преживяното насилие в детството често оставя дълбоки следи и може да доведе до възпроизвеждане на същите модели в бъдеще. Неглижирането също е форма на насилие – когато дете е лишено от достатъчно храна, подслон, медицинска грижа, образование или възможности за социализация. За съжаление, и днес се срещаме с подобни случаи в съвременна България.

- Фондацията развива приемната грижа от години. В достатъчна степен ли е развита тя днес и защо все още има деца, които прекарват дълго време без стабилна семейна среда?
- Приемната грижа е една от най-важните услуги за закрила на деца в риск. След близките и роднините именно приемните семейства осигуряват среда, която е най-близка до естествената семейна среда и дава възможност на децата да изграждат здравословни модели на взаимоотношения.
По своята същност приемната грижа трябва да бъде временна – докато се намери най-доброто дългосрочно решение за детето, било то връщане в биологичното семейство или осиновяване. Продължителният престой в приемно семейство рядко е в интерес на детето, защото отлага трайното решаване на неговата житейска ситуация. Необходимо е държавата да развива приемната грижа не само като социална услуга, но и като професия. Особено важна е специализацията на приемните семейства за грижа за бебета, малки деца и деца със специфични потребности.

- Кампанията „Професия Човек“ поставя фокус върху социалните работници, психолозите и специалистите на първа линия. Защо тези професии продължават да бъдат сред най-недооценените в обществото?
- Все още няма достатъчно обществено разбиране за значението на професиите в социалната сфера и за тяхната роля в развитието на обществото. Работата на тези специалисти не дава незабавни резултати. Ефектът от нея често се вижда след години, когато децата, с които са работили, се превърнат в активни и самостоятелни възрастни.
Добавената стойност на тази работа трудно може да бъде измерена, но тя е огромна. В същото време виждаме положителни промени, включително от страна на бизнеса, който все по-често осъзнава значението на инвестициите в хората и тяхното развитие.
Технологиите и изкуственият интелект могат да улесняват процеси и да заменят част от рутинните дейности, но не могат да заменят човешката емпатия, подкрепа и пряко общуване. Затова вярвам, че социалните професии тепърва ще заемат заслуженото си място сред най-уважаваните професии в обществото.

- Ранното детство все още не е национален приоритет. Каква е цената за обществото, когато инвестициите в първите години от живота на едно дете липсват?
- Ранното детство е най-важният период в развитието на човека. Именно тогава се поставят основите на бъдещото физическо, емоционално и социално развитие. Много от затрудненията и изоставанията могат да бъдат преодолени успешно, ако бъдат разпознати и адресирани навреме.
Когато необходимата подкрепа липсва през първите години, последиците често се пренасят в следващите етапи от живота и понякога стават трудно обратими. Затова инвестициите в ранното детско развитие са инвестиции в бъдещето на обществото.
Навременната превенция и ранната интервенция дават възможност на повече деца да развият своя потенциал и да се превърнат в активни и социално ангажирани граждани. Много по-разумно е обществото да инвестира днес, вместо да плаща многократно по-висока цена утре.

- През 2025 г. фондацията е обучила над 1 500 специалисти и е достигнала до нови общности. Какво показва практиката – има ли достатъчно подготвени кадри в социалната система, или вече говорим за кадрова криза?
- Фондация „За Нашите Деца“ винаги е споделяла своя опит и експертиза с хората, които желаят да се развиват професионално. Социалната сфера има нужда от ясни професионални стандарти, кариерни пътеки и възможности за развитие.

Трудно можем да говорим за устойчиво качество на услугите, ако липсват достатъчно квалифицирани специалисти и ако професията не предлага необходимия престиж, достойно възнаграждение и възможности за професионално израстване.

Кадровата криза обаче не е само проблем на социалния сектор. Тя е предизвикателство пред почти всички сфери на икономиката и обществото. Всеки работодател трябва да предлага добри условия на труд, гъвкавост, социални придобивки и здравословна работна среда, ако иска да привлича и задържа качествени специалисти.

- Ако сега имате възможност да предложите три спешни национални мерки за защита на децата в риск, кои биха били те и защо?
- На първо място бих поставила приемането на национална стратегия за детето, която да обедини усилията на институциите около ясни цели и приоритети.
Втората ключова мярка е поставянето на ранното детско развитие и ранната детска интервенция сред националните приоритети. Именно там инвестициите носят най-висока възвращаемост както за децата, така и за обществото.
Третата мярка е реалното, а не само формалното сътрудничество между социалната, образователната и здравната система. Само чрез координирани действия можем да гарантираме навременна и ефективна подкрепа за децата и семействата. Към това бих добавила и осигуряването на достъпни социални услуги във всяко населено място, устойчивото развитие на приемната грижа, възстановяването на патронажната грижа и разширяването на услугите за подкрепа на родителството.