Черната книга на българската корупция

„Черната книга на българската корупция“ (ИК „Изток Запад“) от Николай Янев хвърля светлина върху най-големите корупционни сделки в страната от Освобождението до наши дни. Авторът посочва конкретно сделките, комбинаторите и страните в корупционните схеми.

Корупцията е явление, което не просто подкопава устоите на демокрацията и ограничава правото на закона, но и води към нарушаване на човешките права, извращава пазарите, съсипва качеството на живот и позволява на организираната престъпност да процъфтява. За корупцията се говори много, често с клишета и без да се разбират причините, които я правят възможна: именно оставането на ниво безкрайно говорене я прави устойчив феномен.

В „Черната книга на българската корупция“ Николай Янев пише конкретно за корупцията в България – за сделките, участниците в тях, предпочитаните сектори, където тя вирее. Авторът разглежда десет големи корупциони сделки от българската история от времето на монархията, т.нар. реален социализъм и годините на прехода. Янев залага на представителността не само по отношение на предмета на корупцията, но и по отношение на епохите – представени са характерните сделки и шумните скандали през различните исторически периоди в българската история.

Изданието резюмира редица изследвания, посветени на корупцията, както и ежедневна хроника на събития, свързани с разнищването на различни корупционни сделки в българската преса: според автора журналистиката е помогнала много повече за повдигане булото на корупцията, отколкото институциите. В самото начало той сочи, че макар да говорим за българската корупция, тя се разгръща в контекста на международната търговия, чрез задгранични дружества, сделки с чуждестранни фирми.

Разглеждайки двойното дъно на корупцията (освен със средства, тя спекулира със заблудите и национализма, и мами мечтите и доверието на хората) Николай Янев обобщава: „И ако щетите върху държавния бюджет често са извън нашите възможности, то борбата с илюзиите и фантомите на корупцията заслужават усилието. За тях е плащана най-тежката цена.“

„Черната книга на българската корупция“ показва: днес нещата не са много по-различни от вчера, но сваляйки маската на корупцията, имаме шанс утре нея най-после да я няма.

Николай Янев завършва класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура по европейска интеграция в Нов Български университет. Работи в дирекция „Политика във висшето образование“ в Министерство на образованието и науката (2002–2006) и в Междинното звено по приоритетни оси 3 и 4 на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2007–2013“ (2006–2010).

Предлагаме ви откъс от книгата на Никомай Янев.

ХОТЕЛ „БЪЛГАРИЯ“
1915 година – окопите по европейските фронтове вече са направени. България още стои невинна в своя неутралитет. Но твърде символично: най-реномираният софийски хотел е превзет от немското разузнаване. Френският агент Марсел Дюнан записва в дневника си:

Успокоих се едва след като научих, че управителят на хотела, една германо-американска мостра, с жакет по берлинска мода, е останал на мястото си мобилизиран като ординарец на германското военно аташе и че целият му персонал – от прислужничките по стаите до циганите, представлява централната мрежа на немския шпионаж. (ДЮНАН, 1993, С. 47)

Атмосферата е от класически шпионски филм. Светът воюва, но в „България“ оркестърът свири „виенски потпури с почти парижка неувереност“ (ДЮНАН, 1993, С. 48). Агентите на великите сили играят „ва банк“. Хазартът увлича – през февруари градското казино е вдигнато във въздуха. Бомбата е под масата на военния министър генерал Фичев. Министърът оцелява, но загива неговата дъщеря. Обвиняват Викенти Попанастасов, близък до Никола Генадиев. Искал в хаоса да стане силният градоначалник на София (ДЮНАН, 1993, С. 36).

Времето тече динамитно, но и динамично. В селска България зърното е всичко и мнозина чакат края на лятото, за да приберат „превъзходната“ реколта (ДЮНАН, 1993, С. 111). После ще вземат важните решения. Но някои вече жънат трескаво, събират печалбите, на които войната е щедра. „Най-хитрите, под претекст че ще издават вестник с открити германски тенденции, взимат значителни суми и си купуват вили“ (ДЮНАН, 1993, С. 94). Лудвиг Розелиус, едър виенски търговец на кафе, издържа „Утро“, „Дневник“ и „Камбана“.

Бюджетът на немската пропаганда в София възлиза на 45 милиона марки (МАРКОВ, 1998, С. 180). Парите създават здрави връзки – при Розелиус в Баден-Баден бяга Радославов след поражението.
Заедно с вестниците, на пазара се котират и партиите. „Младолибералите в България са също германска партия, защото Германия знае да плаща“ (ДЮНАН, 1993, С. 74). Младолибералният лидер Димитър Тончев организира контрабандата към воюващите страни (ДЮНАН, 1993, С. 75, 111).

Неговите хора имат солиден опит. Освен в машинации с гнилите вагони от началото на века Дико Йовев, „умът и душата“ на партията (ПЕШЕВ, 1929, С. 351), е заловен във фалшификация на гербови марки и слага край на живота си. Фердинанд се шегува с пълномощния министър на Австро-Унгария Тарновски как има смелостта да държи портрета, подарен от Тончев, толкова близо до сейфа (МАРКОВ, 1998, С. 181). Нищо страшно – Кобургът му е поверил финансовото министерство.

Агентите на Съглашението са неспокойни – както на фронта, така и у нас те отстъпват. „Немското злато е навсякъде, немската легация доставя униформи на бедните офицери.“ (ДЮНАН, 1993, С. 299) Генералите получават по-щедро. Субсидират Михаил Савов с 200 000 франка, за да „засипва монарха с дълги доклади... за несъмненото възтържествуване на германското оръжие“ (МАРКОВ, 1998, С. 184). Премиерът Радославов иска от немския посланик Михаелс 3 000 000, за да движи пропагандата в полза на Централния съюз. Сметките на царя се водят в отделен ред (МАРКОВ, 1998, С. 184).

Мачът сякаш е загубен:
За нещастие в играта на наддаване нашите неприятели са употребили много милиони, за да убедят българите в „колосалните победи“... А много от българските водачи се поддават на подобни аргументи. (ДЮНАН, 1993, С. 208–209)

Германците нанасят смъртоносния удар една година по-рано. Но остроумният журналист не е съвсем искрен в пораженчеството си. През лятото на 1915 г. Антантата хазартно се опитва да вземе реванш срещу успешната афера на немския кредит.

ДУЕЛЪТ
Attaque au fer  – заемът „Дисконто Гезелшафт“
През месец юни 1914 г., българското правителство успява да сключи спасителен заем с германския банков консорциум „Disconto Gesellschaft“. Според официалната позиция – глътка въздух след изтощението на Балканските войни. Трябват средства за изплащане на „летящи дългове“, за „настъпилите платежи от консуледираните  дългове“, за „назрели належащи стопански нужди“, за пътища, железници и пристанища в новопридобитите земи (ПЕШЕВ, 1929, С. 438).

Обичайните благовидни предлози да бъдат взети петстотин милиона франка при 5% лихва от най-мощната немска финансова група. Премиерът Васил Радославов не познава магистралите. Той „започва и довършва“ железници – Порто Лагос–Хасково–Михайлово (РАДОСЛАВОВ, 1923, С.91). С една малка, но съществена уговорка – ако настъпят форсмажорни обстоятелства или война, заемът няма да се реализира. А фаталният август вече е дошъл.

Разказът за поредния кредит на бедната държава открива дълбоки пластове: те съдържат купуването на държавници, пазара на „висока“ политика, търговията с цели страни. Френското разузнаване е фиксирано върху своя неуспех. В бележките на Дюнан най-важният резултат от управлението на радославистите наред с приключването на Балканската война е договорката с немските банки (ДЮНАН, 1993, С. 33). Тази сделка донесла лично на финансовия министър Тончев милион – „така се говори навсякъде из София“ (ДЮНАН, 1993, С. 74). Мълвата не е далеч от действителността – в тайните сметки на Радославов и Тончев са преведени по 750 000 златни франка с уговорката да получат още толкова при втория транш на немския заем (МАРКОВ, 1998, С. 183).

Но агентът не ни разказва всичко – германците използват любимо френско оръжие. Преговорите за заем са започнали в Париж „още в края на 1913 година“ (ПЕШЕВ 1929, С. 438). Споразумение обаче не е постигнато. Банката „Perier и Cie“ иска гаранции по българския заем от Русия. Банка „Бардак“ също настоява за „едно политическо споразумение с Русия“ (ПЕШЕВ, 1929, С. 439). Увлечени в дипломатически трикове, играчите на Съглашението изпускат момента. Когато осъзнават какво се случва, е късно.

Тончев е навлязъл в орбитата на Макс Варбург, директор на „M. M. Warburg & Cо“ и на Густав Шлипер, директор на „Disconto Gesellschaft“ (МАРКОВ, 1995, С. 24, 26). „Дисконто“ работи в България от 1905 г. чрез основаната от него Кредитна банка (ВЛАХОВ 1957, С. 93). Тя извършва деликатни плащания като преводите за прогерманска пропаганда, дадени на Савов. Правителството подминава новите контра – предложения на англо-френски синдикат за 300-милионен заем, този път без политически клаузи (МАРКОВ, 1995, С. 27), както и всички последвали опити да бъде отклонено от траекторията си. Условията на германските банки въпреки споровете за гарантиране с акцизи върху тютюна сякаш са по-смилаеми. Още повече когато на везните на решението хвърля своя авторитет „Круп“, който ще участва във въоръжаването на Българската армия за сметка на конкурентите си от „Шнайдер Крьозо“ (МАРКОВ, 1995, С. 29).

Има защо – по настояване на германското министерство на търговията вторият транш от 250 милиона е предназначен за строеж и поръчки – „най-вече на железопътни материали, оръжие и боеприпаси“. „Българската армия щеше да направи големите си поръчки във фабриките на Централните империи.“ (МАРКОВ 1995, С. 36–37)