In memoriam: Проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова

Колегите на проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова разпространиха тъжната новина. Тя е починала сутринта на 9 септември на 94 години.

Василка Тъпкова е родена на 7 август 1924 г. в София, в семейство на учители.

Предците на баща й са живели в Солун. Дядо й, Димитър Тъпков (1847-1899), е бил основател (1874) на българското училище в Лерин (днес Флорина, Гърция) и учителствал в него. От 1882 учителства в Прилеп, а след това се премества в Солун, където живее със семейството си до смъртта си.

Баща й Кирил Димитриев Тъпков (1885-1941) е завършил класическа филология в Римския университет La Sapienza. След завръщането си преподавал латински и френски в българското училище в Сяр (сега Серес, Гърция) и в Битоля до 1913. След окупирането на Солун по време на Междусъюзническата война той бяга с брат си в Италия и след това се преселва в София.

В София преподавал латински в държавните Първа Мъжка и Първа Девическа Гимназия, а по-късно и в частния Френски колеж.

Майка й Донка Бошнакова (1893-1983) живее от ранна детска възраст в София, а родът й е от Стара Загора и Горна Оряховица. Завършила е висше образование (социални науки) в Брюксел. В България работи като учителка в училища с преподаване на френски език.

Брат й Димитър Тъпков (р. 1929 г.) е композитор, дългогодишен професор в Софийската Музикална академия. Бил е директор на Софийската опера.

Средно образование

Началото на гимназиалното й образование съвпада с реформата от 1937, когато от гимназиите отпаднала формата „полукласическа” и паралелките можели да бъдат само „класически” и „реални”. Тя се записва в класическия отдел на Френския колеж, където и двата стари езика се изучават „усилено”, както тя отбелязва. „Тогава”, казва тя, „отвориха класически гимназии навсякъде”. Преподаването в колежа се е водило на френски, а класическите и модерните езици, вкл. руски, се преподавали по френски учебници. Матурите били две – по френски и български. Василка Тъпкова завършва с отличие колежа през 1943 и се записва в СУ, специалност Класическа филология.

Висше образование

По времето, когато Василка Тъпкова става студентка, в специалността работят четирима хабилитирани преподаватели (Ал. Балабанов, Д. Дечев, В. Бешевлиев, Вл. Георгиев) и двама асистенти (Б. Геров, Г. Михайлов). От колегите си студенти тя споменава Тодор Сарафов (по-късно доцент по латински език в специалността), Костадин Костакев (работи като гимназиален учител), Магдалина Станчева (археоложка, специалистка по древната история на София) и Славка Славова (актриса). Две години преди нея започнал следването си Ал. Ничев.

Много пъти в интервюто си тя подчертава високо качество на преподаването в Класическа филология. Но преподавателите се различавали по характер и стил на работа.

Ал. Балабанов, който водел курсовете по гръцка литература, никога не четял лекциите си и обичал да влиза в спорове със студентите. Често ги канел на разходки и на ресторант, където разговорите били още по-свободни. Понякога при тези извънаудиторни събирания те можели да видят учени, писатели и интелектуалци, с които Балабанов е бил близък. В интервюто Василка Тъпкова споменава изкуствоведа Протич и археолозите Венедиков и Джамбов (впоследствие директор на Пловдивския археологически музей).

Останалите преподаватели предпочитали да общуват със студентите само в аудиторията. Димитър Дечев и Владимир Георгиев преподавали съответно латинска литература и историческа граматика на латинския. Преподаването им било подредено и систематично. Бешевлиев, който тогава водел курс по александрийска поезия, бил подчертано строг към по-небрежните студенти.

Борис Геров водел упражнения, на които четели Хораций, а текстът и стиховете се анализирали много подробно. Георги Михаилов бил много увлекателен лектор. За него тя казва, че е свързан повече с френската школа, докато повечето от преподавателите се опирали на немската традиция. „Иначе всички те”, добавя тя, „знаеха френски, немски и английски, говоря само за предпочитанията им”.

През войната

Редовен учебен процес в София е бил възможен само до края на 1943. Първата бомбардировка на англо-американската авиация над града е извършена на 15 ноември. Още по-унищожителни са атаките през 1944, особено на 10 януари и на 29 и 30 март.

Василка Тъпкова се премества заедно с майка си, брат си (пет години по-малък от нея), едната си баба и семейството на вуйчо си в Драгоман, където остават до октомври. Тя обаче взима със себе си старогръцкия речник, както и антологията «Александрийска поезия» на Бешевлиев, за която казва «изядох я с кориците». В Драгоман е имала достатъчно свободно време, през което е усъвършенствала руски и немски (четяла книги) и дори успяла да се яви на редовен („лекторски”) изпит по немски при Жана Николова-Гълъбова, която също била евакуирана в Драгоман. Първоначално е имала намерение да се яви на изпит по френски, но той се е провеждал в Сливен и майка й забранила да пътува до там («през пътища, през бомби ще ми тръгнеш към Сливен – в никакъв случай!”). Когато се връщат в София, заварват къщата си на улица «цар Асен» разрушена, а съседната – на баба им – само с пробит покрив. Докато траел ремонтът, живели в дома на другата им баба, на улица «Гургулят». Там било, разбира се, тясно („спяхме на едно канапе майка ми, брат ми и аз”).

Най-големите трудности идвали от разрушените къщи („буквално останахме на улицата”). Храна се получавала срещу купони до 1950 г. По този повод тя говори за приятелските отношения в специалността. «На Райна Кабаиванска баща й беше Комисар по продоволствието, Балабанов го познаваше и за университетския празник ходеше да му изпроси някой и друг купон и ние правехме гуляите си в семинара горе с мъничко саламче и хлебец».

Аз бих добавил, че традицията на тези почерпки в кабинетите на специалността, започнала явно в тези години (строежът е започнал 1924, сградата е осветена в края на 1934 г., някои специалности я използват и преди това), се оказа много устойчива. През 80-те и 90-те години лидер на този паралелен академичен живот беше Красимир Банев (1940-1995). Така в началото на 90-те присъствах на едно събиране в така наречения „Гълъбарник” – последният етаж на Ректората, където са кабинетите на класиците, и където е учила и Василка Тъпкова - с участието на Иван Венедиков. По времето на Банев събиранията бяха или в „Гълъбарника” на тавана, или, обратно, в „Яйцето” – ресторантът, който няма прозорци, защото е в подземието. Кризите след 1989 г. бяха създали условия на живот, донякъде близки на онези след войната. След това колегите се събираха около Анна Николова (р. 1939), а след 2004 започнаха да се инициират - включително и днес – от докторанти и студенти.

След войната. Положението в Университета и специалността.

Василка Тъпкова много пъти подчертава колегиалността и толерантността сред класическите филолози. По време на „чистката” от преподавателите в специалността е уволнен В. Бешевлиев. Тя споменава и за уволнението на историка Иван Дуйчев, с когото по-късно работят в БАН и на географа Димитър Яранов, с когото са временно съседи на „Гургулят”. Бешевлиев и Дуйчев, както и Яранов, били обвинени в шовинизъм и профашистки убеждения („махнаха Бешевлиев защото бяха ходили с Дуйчев в Македония да проучват български старини. И писанията им били профашистки. Нищо!”) От студентите в специалността изключили двама – едната била Сл. Славова, заради изявлението „Била съм бранничка и се гордея с това”. На Зоя това й се струва слабо провинение, а проф. Тъпкова казва: „А, за такова? За много по-малко махаха”. Но всичко това са били дреболии в сравнение със събитията в Историческия факултет, а и на други места („ако питате историците например, ще видите какво беше”; „те [преподавателите] не можеха да се променят, както стана в Историческия факултет, там беше ужас”).

Когато е била в трети курс (1945-1946) станало известно, че предстои премахване на класическите езици от средното образование. Тя участвала в студентска подписка срещу тази реформа.

По време на следването й все още не са били въведени идеологическите дисциплини (История на БКП и т.н.). Но все пак й се наложило да се явява на такива изпити като сътрудник в БАН („Но ни умориха живи, когато бях вече в института, тогава ни караха и по марксизъм и ленинизъм изпити да държим, тогава ни караха и по БКП курсове да слушаме, тогава бяха и клюките кой не бил марксист и всичките истории”).

В Института по българска история

Скоро след завършването си Василка Тъпкова започва работа като асистент в БАН – в Института по Българска история. „Дотогава”, казва тя, „това беше комисия за издаване на извори”. Но тя не е мислела за такава работа, тъй като структурата на БАН с нейните множество институти била съвсем ново нещо. Когато Василка Тъпкова отишла в Трета Мъжка (на „Пиротска”), където бил стажът й, се разбрало, че ръководител щял й бъде човек, съдействал за уволнението на баща й в началото на 40-те. „Та този най-напред бил комунист, после станал човек на Филов, а сега ни казва, че трябвало да ходи на заседание, където се събирали те, борците против фашизма”.

Затова тя се отказала от стажа и като чула, че в Института по българска история е обявен конкурс за асистент, се явила и го спечелила в състезание с 22-ма кандидати. „Какво може човек от отчаяние!” Председател на изпитната комисия бил Иван Снегаров. Трябвало да превеждат текст от св. Василий („аз, бидейки Василка, ми беше провървяло – така си помислих”). И след конкурса я срещнала Мария Чичикова (бъдещата археоложка) и й казала, че чула от комисията хубави думи за представянето й.

Така тя получила заповед за назначаване в БАН и почти веднага след това узнала, че като държавна стипендиантка подлежи на разпределение, и независимо от липсата на стаж се готвели да я назначат учителка в Босилеград. „А там, знаете ли какво беше, какъв ужас – те още се биеха там”.

В института работата им била да превеждат и коментират гръцки и латински извори за българската история. В групата заедно с нея били класическите филолози Геновева Цанкова, Страшимир Лишев и Михаил Войнов. „Доста пипкава работа беше”. Първо преписвали гръцките текстове на машина в колонки, после Войнов ги изрязвал и срещу тях поставял преписания също в колонки български превод. Отдолу се поставял коментарът. „После назначиха Боян Мирчев за машинописец, от тия Мирчеви, почутите слависти беше. Той е бил журналист в „Зора” и понеже е бил изгонен, не му дават друга работа, а само на машинописец. Но понеже беше интелигентен човек, гръцки не знаеше, но на български добре преписваше нещата”. В комисията, която преглеждала работата им, били Бешевлиев и Геров, а българският текст се проверявал от Стоян Романски.

През времето до 1963 г. Василка Тъпкова-Заимова е била на конференции, научни срещи и работни посещения в Краков (1959), Дубровник (1963) и Ленинград (1963). Била е секретар на организационния комитет на VІ конференция на организацията за проучвания на класическата древност „Ейрене” (Пловдив, 1962). През 1963 е на тримесечна специализация в Московския Институт по история.

През 1950 Василка Тъпкова се омъжва за езиковеда-българист Йордан Заимов (1921-1987). От брака им се раждат Велислав Заимов (1951) и Рая Заимова (1957).

Партийци и безпартийни в БАН

Василка Тъпкова работи в Института по българска история до 1963. „Казаха ни [в Института], че няма да ни направят старши научни сътрудници, защото издаването на извори не било наука”. Михаил Войнов, за когото тя говори с подчертано уважение и привързаност („ако има да се говори на кого съм ученичка, аз съм – така да се каже – ученичка на Войнов”), е съветвал нея и другите по-млади колеги да работят само по изворите, за да не им се налага да публикуват идеологизирани текстове. След години Георги Бакалов й казал: „Единствено у Вас не съм намерил такива работи”.

При това положение обаче те, като историци, се обричали на непродуктивност. Историческа книга или статия без марксистко-ленинска фразеология трудно можела да се публикува през 50-те и началото на 60-те години. Затова тя приела поканата на Николай Тодоров и Владимир Георгиев да започне работа в новосъздадения Институт по балканистика, в секцията по история на Византия и балканските народи през средновековието. „Аз я кръстих така”. Но не могли да я назначат за научен секретар, защото това било равно на заместник-директор, а на такава длъжност се назначавал само партиен член. Съпругът й Йордан Заимов също бил безпартиен. „И Владимир Георгиев ми вика: `Ами ние ще ви направим членове на партията` – с мъжа ми да ни направят двамата. И аз казвам: `Другарю Георгиев, ние се разбрахме с Николай Тодоров.` И Николай, който Ви казвам, че беше добър човек, партиец си там с техните работи, както си правят, нас не ни тормозеше. На тая тема не ни закачаше.”

На въпроса дали секретарите на партийните организации са били външни хора, Василка Тъпкова отговаря, че те са научни сътрудници - учени като останалите. Както се вижда от нейния разказ, човек е можел както да приеме, така и да отхвърли поканата за членство, и пак да остане на работа. Но да се заемат ръководни постове без партийно членство не е било възможно дълго време. Все пак през 1986 г. Йордан Заимов е станал заместник-директор на Единния център по езикознание.

Отношенията между партийните членове и безпартийните на работното място са можели да бъдат напрегнати. Партийците са имали по-лесен достъп до ръководството на БАН и това е създавало възможности за интриги и натиск. Така Михаил Войнов е бил уволнен и известно време работел като дърводелец. „Е, след като е изгонен, няма ли право на някаква държавна работа? - Няма, няма, курник направи на една комшийка и така…” Очевидно всеки безпартиен е можел да бъде притискан, особено ако е правел впечатление на по-безкомпромисен. „А ние слушахме какви доноси правеха, ходеха горе в управата на Академията да кажат, че сме негодни и да ни махат, да ни уволняват и така.”

Все пак безпартийните са можели да разчитат на подкрепата на висшестоящи колеги-партийци, които ги ценяли за професионализма им или просто се стараели да бъдат справедливи. Василка Тъпкова казва добри думи за Тодор Павлов, който е назначил Войнов отново в института и за Николай Тодоров, който не изисквал никаква показна идеологизация на публикациите.

Други работни места и преподаване до 1989 г.

В Института по балканистика й било много по-леко. Секцията по история на Византия и балканските народи първо е била ръководено от Бешевлиев, а след пенсионирането му – от нея. „Тогава”, казва тя „те не искаха от нас да пишем марксистки, защото Николай Тодоров беше много умен човек”. Така че тя вече е имала възможност не само да издава извори и да превежда, но и да пише собствени текстове. Останала е като сътрудник в института до 1989 г., когато навършва необходимата възраст за пенсиониране.

Да преподава е започнала през седемдесетте в Художествената академия („И то тогава Фол се отказал беше, нали тогава започнаха да го издигат него, той е преподавал преди мене и ми предложиха на мене”). От 1973 г. е хоноруван професор и продължава лекциите си в Академията до 1993 г.

През времето 1964-1973 г. тя участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Атина, Берлин, Букурещ, Бърно, Венеция, Загреб, Любляна, Москва, Париж, Страсбург, Хамбург, Шверин и много градове в България. Чете лекции в Букурещ (1966) и Париж (1972). През 1971 получава (заедно с Йордан Заимов) държавната награда „Кирил и Методий” за книгата Битолски надпис на Иван Владислав. През 1973 става ст. н. с. І ст. на БАН.

От 1975 е хоноруван професор във Великотърновския университет. Между 1974 и 1984 участва в конференции, научни срещи и работни посещения в Анкара, Атина, Белград, Берлин, Бирмингам, Будапеща, Букурещ, Бърно, Виена, Грайфсвалд, Дъмбъртън Оукс, Киев, Крайова, Лондон, Москва, Мюлхаузен, Париж, Прага, Рим, Солун, Страсбург и много градове в България. Чете лекции в Кьолнския университет (1984). Избрана е за заместник-председател на Международната Асоциация за проучване на юго-източна Европа (Association Internationale des Etudes du Sud-Est Europeen – AIESEE).

След 1989 година

През 1993 г. тя получава предложение да започне работа в историческата секция на Центъра по кирилометодиевистика на БАН и работи там до 2003 г. Преподава в няколко университета – Софийския, Пловдивския (2000-2002), Благоевградския (1992-1996) и най-много във Великотърновския (още от края на 70-те). До 2001 г. е член на ръководството на съюза на учените в България. Чете лекции в Атина, Мюнхен, Солун, Янина.

През 2003 г. става doctor honoris causa на Букурещкия Университет, а през 2004 – на Великотърновския университет.

*

Познавам проф. Тъпкова-Заимова от есента на 1993 г., когато имах възможността да бъда за кратко неин асистент в рамките на курса „Византийска литература и култура” в специалност „Новогръцка филология”, СУ. Оттогава сме имали три по-дълги разговора: през юли 2001 на коктейл в посолството на Франция; през юли 2007 след защита на една дисертация; и през октомври 2010 в дома на проф. Тъпкова-Заимова на бул. „Прага”, където обсъждахме тази биография.