Какво не е омбудсманът

Миналата 2004 г. беше добра година за омбудсманите в България. Поне доскоро точно така изглеждаше. Тя започна с приет от Народното събрание Закон за омбудсмана. В съчетание с трите алинеи, посветени на обществените посредници в Закона за местното самоуправление, този закон изгради реална законодателна база за успешното функциониране на институцията на местно и централно ниво. От призрачен потенциал от ресурси, целящи преодоляването на пропастта между гражданите и администрацията, фигурата на омбудсмана започна да придобива конкретни очертания. Първият столичен обществен посредник - Антоанета Цонева, успешно приключи своя мандат и предаде работата в ръцете на наследника си. В Ботевград, в Шумен и в други градове също бяха избрани и започнаха своята работа местни омбудсмани. Със свои посредници се сдобиха Софийският университет и дори партията на Иван Костов.

Неправителствените организации, които близо 10 години популяризират, обясняват и улесняват функционирането на тази институция, решиха, че са превалили билото на обясненията и че оттук нататък ще се концентрират предимно върху създаването на ефективна среда за създаването на обществени посредници по места. Но доста бързо разбраха, че етапът на обясненията не е приключил.

В началото на настоящата година ЦСП стартира проект за създаване на добра среда за омбудсмани в общините от Югоизточен район на планиране - Сливен, Ямбол, Бургас, Котел, Елхово, Несебър, Созопол, Царево, Малко Търново, Тунджа. Работата стартира с на информационна кампания - дискусии по места относно същността, практическите измерения, нуждата и ползата от обществените посредници.

Този път наред с обичайните въпроси (защо е това сложно име; как ще помага на когото и да било, след като няма реалната власт да заповядва или да налага санкции; как ще бъде независим, след като се назначава и избира от общинския съвет; на какво основание ще бъде допускан омбудсманът до документи на общината; какъв ще е неговият мандат) изникна и питане, на което е трудно да се намери адекватен и обоснован отговор. А липсата на такъв преначертава наново цялата проблематика.

Въпросът, който прави 2005 г. една не чак толкова добра година за омбудсманите в България, е: щом в Народното събрание още не могат да изберат омбудсман, защо ние по места да правим това? Шестнадесет месеца след влизането на закона в сила и след няколко неуспешни опита за избор на национален омбудсман ние все още нямаме такъв. Парламентът абдикира от отговорност по темата, формално приемайки закон, който самият той не успява да спази, и така саботира нещата дори там, където действат единствените функциониращи омбудсмани - на местно ниво.

Времената са предизборни и всичко започва да придобива съответната окраска. Налице е реалната опасност изборът на национален обществен посредник повратно да се реализира в предизборна сделка или в пришпорено отмятане на гласуването с цел отчитане на успешен мандат. Да, подобно действие ще отговори на въпроса на общинарите от Малко Търново и Котел, но един неуместен избор на национален омбудсман би могъл да компромирира всички положени до момента усилия и в крайна сметка да опорочи съществуването на институцията.

За да се предотврати подобен развой, може би нашите избраници в парламента имат нужда от поредното разясняване не толкова на това какво е омбудсман (това вече са го заложили в гласуваните от тях закони), а какво не е.

Омбудсманът не е Робин Худ - той не граби от общината, респективно от Народното събрание, за да дава на бедните и онеправданите. Омбудсманът не е Дядо Коледа - той няма да дойде с торба с подаръци за властта или за гражданите. Не е и бюро жалби или придобилото гражданственост арменския поп - някой, на когото да се оплачеш, но резултат така и не виждаш. Омбудсманът не е и орден “Стара планина”, с който да наградиш някого за особени постижения в служба на родината или почетно да го пенсионираш. Омбудсманът не е предизборно кебапче, с което да си спечелиш гласове, защото, докато изборите са скандиране и обещания, взаимоотношенията между гражданите и администрацията са проза.

През тази не така добра година за омбудсманите несъобразяването с подобна рамка на институцията вече сведе публичния дебат единствено до обсъждания коя партия кого ще подкрепи за национален обществен посредник. Трафикът на имена измести действителните предизвикателства, с които ще се сблъска евентуалният Избран - например създаването на система, в която националният омбудсман не доминира и не се конкурира с местните такива, а ги координира и стимулира. Върху националния омбудсман ще падне и отговорността за установяването на такива условия за участие и изразяване, които да са едновременно справедливи и публични. От него ще зависи да докаже, че идеята за управление, опиращо се на общественото мнение и изграждащо взаимно доверие и прозрачност, не е предписание за едно царуване на бръщолевенето.

Разговорът на тема защо досега изборът на омбудсман не се получи е дълъг и може да се окаже не особено резултатен. Разговорът, от който всички биха имали полза, всъщност е защо в крайна сметка този избор трябва да се реализира. И то да се реализира по начин, който да разкрие същността на институцията и да демонстрира ценностите, които тя ще допринесе в общественото пространство, като надпартийност, прозрачност и коректив на властта.

От хората с практическите въпроси, от действащите по места омбудсмани и от неправителствените организации зависи качественото и смислено дебатиране по темата. От политиците, на които им предстои поредното гласуване, зависи да се опитат да надмогнат конюнктурата на имената и убеждението, че подобна институция е като някой да нарисува на радиатора пламъци, за да създаде впечатлението за горящ огън, т.е., че институцията на омбудсмана е формално съобразяване с европейски настроения и тенденции, а на нас всъщност си ни е топло и уютно и без нея.

За пореден път се оказва, че ние не можем и не бива да изграждаме нови институции като една проста имитация, а да разберем собствената ни нужда от тях.