28 ноември 1907 г. Убит е Борис Сарафов

На 28 ноември 1907 г. Борис Сарафов е прострелян на прага на дома си от Тодор Паница, изпратен от групата на Яне Сандански да се сприятели с него и да приспи бдителността му. Заедно със Сарафов е убит и Иван Гарванов, бившият председател на ЦК на ВМОРО. Това злодеяние дотогава няма прецедент. След време ще се превърне в рутина, обобщава проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров за „Българска армия”.

Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско (днес с. Илинден, Гоцеделчевско), където съдбата му се усмихва още от първия миг. Той се ражда и израства в едно от най-известните, богати и уважавани български семейства в Серския санджак. Фамилната му история е история на българщината в този край на Македония.

Дядото на Борис по майчина линия, архимандрит Харитон, е водач на борбата срещу гръцкото духовенство и пръв председател на Българската църковна община в Сяр. Баща му Петър Сарафов стои начело на борбата за българска просвета като училищен инспектор. Чичо му Коста Сарафов е делегат в Първия църковно-народен събор в Цариград и един от ръководителите на Кресненско-Разложкото въстание. През 1885 г. по клеветнически свидетелства на местни гъркомани архимандрит Харитон и Петър Сарафов са заточени в Мала Азия.

Двамата корави българи успяват да избягат в България. Тук Петър Сарафов е дългогодишен преводач към Министерството на външните работи и изповеданията, по-късно учител по турски език във Военното училище.

Съпругата му Сирма, сама възпитана в духа на истинските възрожденски ценности, е другият стожер, който крепи здравия български дух в семейството. От техния брак се раждат 10 деца. Осемте, които оцеляват, поемат по различни пътища, но еднакво радват родителите си.

Офицери, лекари и учители, инженери и чиновници – със своите професии те са истински служители на Нова България.

При щедрото семейно наследство бъдещето на Борис Сарафов е предопределено – от селското училище, през Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, до Военното училище в София.

През 1893 г., още ненавършил 21-годишна възраст, Борис Сарафов облича офицерския мундир и започва военната си кариера в 15-и пехотен Ломски полк в Белоградчик. От началото на 1895 г. вече е на служба в престижния 1-и пехотен Софийски полк в столицата. Младият офицер обаче знае, че е роден за друго, още по-велико поприще. Такава възможност му предоставя Четническата акция на Македонския комитет.

През лятото на 1895 г. четири големи отряда и няколко по-малки чети нахлуват в Македония. Сред тях се откроява група младши офицери от българската армия, чиито имена оттук насетне ще се преплитат с всяко събитие от историята на освободителната борба. Някои от четите са отблъснати на границата, други се лутат безцелно из планините. Революционният дебют на Сарафов обаче е триумфален.

На 12 юли 1895 г. с внезапно и изненадващо нападение четата на Борис Сарафов, наброяваща само 65 души, разбива превъзхождащия по численост турски аскер и превзема Мелник. Телеграфните агенции мълниеносно разнасят новината из Европа, вестниците се надпреварват да съобщават подробности за дръзката акция. Сарафов връща четата в България само с двама ранени. На 23 години той вече е национален герой, а името му се прочува в Европа и дълго няма да слезе от страниците на вестниците и тайните дипломатически рапорти.

В Четническата акция се преплитат много политически интереси. Някои печелят, други губят. Правителството на д-р Константин Стоилов подобрява дипломатическите си отношения с Русия, княз Фердинанд печели международно признание. Офицерите и четниците, които успяват да се върнат живи, не печелят нищо. Мнозина от тях ще опознаят несгодите на хъшовския живот в свободна България. Но не и Сарафов.

Със семейни протекции и роднински връзки Борис Сарафов се подвизава из Европа. През септември 1895 г. заминава за Петербург, където единият му брат следва инженерство, и постъпва като слушател в генералщабната академия.

Непожелал да приеме руско поданство и да замени българската униформа с руска, през Берлин той отива във Виена, където пък другият му брат следва медицина. Една среща с Гоце Делчев през пролетта на 1896 г. в София му дава възможност да се превъплъти в нова роля. С чуждо име и чужд паспорт, представяйки се ту за руски поклонник, ту за пътуващ театрален актьор, Сарафов се озовава в Атон.

Светогорските манастири са прекрасен декор за грандиозните планове, които крои. Обир на ризницата на Зографския манастир, отвличане за откуп на сръбския крал, който тогава гостува в Хилендарския манастир, фиктивно отвличане дори на самия себе си като мним руски поданик – това са само част от идеите на Сарафов. Зад тези фантастични проекти, които така и не се осъществяват, стои по-прозаично, но стриктно изпълнено задължение към Военното министерство в София – да събере подробни разузнавателни сведения за турската армия.

След време всички офицери от Четническата акция пак се завръщат на служба в армията. Борис Сарафов е назначен в 5-и пех. Дунавски полк в Русе.

Тук става съучастник в едно дело, което преобразява освободителната борба. На 14 юни 1897 г. неколцина младши офицери от Великотърновския гарнизон полагат основите на Българските освободителни братства – свръхсекретната организация, която ще стои зад всяко по-значително събитие в освободителната борба.

Скоро нейната мрежа прониква във всички гарнизони в страната и обединява половината от офицерите от българската армия. Сарафов бързо се нарежда сред най-активните дейци на братствата.

Отстранен от кормилото на ВМОК, Сарафов намира нова, още по-просторна и осветена сцена за своите изяви. В следващите две години той кръстосва европейските столици в търсене на пари за освободителната борба и съчувствие за българската кауза. Виена, Париж, Берлин, Женева, Будапеща, Белград – това са само част от спирките на Сарафов, който в дипломатическия фрак се чувства толкова уверен, колкото в офицерския мундир или войводския ямурлук. Или поне той така си мисли.

През 1903 г. звездата на Сарафов засиява в зенита.

В края на януари, начело на голяма и отлично екипирана и въоръжена до зъби чета, с 10 коня, натоварени с 300 кг динамит и стотици бомби, той потегля на най-славния си поход. В продължение на шест месеца преброжда отвъдвардарска Македония и лично надзирава последните приготовления за въстанието. Смилевският конгрес през април го избира заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев за член на Главния щаб на Битолски окръг.

На 20 юли 1903 г. в Смилево пуква първата пушка на Илинденско-Преображенското въстание. Сарафов е навсякъде, където се водят решителни битки – в Охридско, Битолско, Демирхисарско. В продължение на два месеца щабното знаме го следва неотлъчно. На 17 септември заедно с около 1000 въстаника той е обграден от цяла дивизия в планината Бигла.

Тук се разиграва един от най-ожесточените боеве на въстаническата епопея. Благодарение на самообладанието и дързостта на своя командир, въстаниците респектират противника, нанасят му големи поражения и успяват да разкъсат обръча. Два дни по-късно Главният щаб прекратява въстанието.

Сарафов отново обикаля Македония, за да окуражава хората и да запази оръжието за нови борби. Чак към средата на септември, след безброй премеждия, той се връща в България.