На 13 ноември 1986 г. „Покаяние“ пробива цензурата и променя съветското кино

В края на филма тишината в залата се оказва почти толкова силна, колкото и самата история. На 13 ноември 1986 г. в Централния дом на кинематографистите в Москва е показано „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе – лента, завършена още през 1984 г., но дотогава задържана от съветската цензура.

Премиерата се превръща в културно събитие, защото филмът говори чрез притча за диктатурата, политическите репресии и страха, който продължава да живее и след смъртта на диктатора. „Покаяние“ често е определян като първия голям филм от т.нар. „полка“, допуснат до публика след началото на политиката на гласност на Михаил Горбачов. По-точно е да се каже, че той е сред първите и най-силно въздействащи произведения, извадени от цензурата в този период.

Филмът, който чака три години

Абуладзе снима „Покаяние“ като алегория, за да избегне директния сблъсък с официалната идеология. В центъра е Варлам Аравидзе – измислен управник, чието погребение не слага край на престъпленията му. Тялото му е изваждано от гроба от жена, която отказва да позволи на обществото да забрави какво е сторил.

Зад образа на Аравидзе зрителите разпознават Сталинската епоха и нейните наследници, макар имената им да не са произнесени. Филмът е произведен от грузинската телевизия и остава извън широкия екран до края на 1986 г. Ограничените московски прожекции са последвани от национално разпространение през 1987 г.

„Като художник не се нуждая от перестройката. Моите художествени и граждански принципи са останали същите, каквито са били и преди 20 години“, казва Тенгиз Абуладзе в интервю за „Крисчън сайънс монитър“.

Историята на филма е и история на променящия се съветски културен климат. Само няколко години по-рано подобен разказ за терора, вината и отговорността би бил невъзможен за публичен показ. „Покаяние“ се появява в момент, когато гласността започва да отваря теми, дълго смятани за недосегаеми.

Три награди в Кан, а не четири

През 1987 г. филмът участва в конкурсната програма на 40-ия Кански фестивал. Според официалния архив на фестивала „Покаяние“ печели Голямата награда на журито и наградата на ФИПРЕССИ. Отличен е и от Екуменическото жури. Лентата е номинирана за „Златна палма“, но не я получава – отличието е присъдено на „Под слънцето на Сатаната“ на Морис Пиала. Така проверимият брой на наградите в Кан е три, а не четири.

Успехът в Кан превръща Абуладзе в международно разпознаваем режисьор, а филма – в един от символите на съветската перестройка. Неговата сила не е само в директното осъждане на тиранията, а и във въпроса какво правят обикновените хора с паметта за нея.

Шест награди „Ника“

През 1988 г. „Покаяние“ доминира първата церемония на наградите „Ника“, състояла се в Москва. Филмът печели във всичките шест категории, в които е номиниран: най-добър филм, режисура, сценарий, операторско майсторство, мъжка роля и работа на художника-постановчик. Сред отличените са Тенгиз Абуладзе, сценаристите Нана Джанелидзе и Реваз Квеселава, операторът Михаил Агранович, художникът Георги Микеладзе и актьорът Автандил Махарадзе.

Същата година Абуладзе получава Ленинската награда за цялата си трилогия – „Молба“, „Дървото на желанията“ и „Покаяние“. Последният филм остава нейният най-болезнен и политически натоварен финал: напомняне, че миналото не изчезва само защото е било забранено да се говори за него.

Източници: washingtonpost.com, csmonitor.com, content.izvestia.ru