Трофейната плячка на Червената армия

В края на Втората световна война близо 20% от европейското изкуство е в ръцете на нацистите. Някои произведения на изкуството впоследствие са възстановени, но милиони картини и скулптури, както и книги и архивни документи, не са. Десетилетия след войната обаче негативният оттенък от тази ера продължава да броди из континента. Някой и друг съдебен процес съживява дебата относно културното наследство, или пък ценна картина, намерена в нечие баварско мазе, се излага на търг. Повечето от тези случаи са свързани с претенциите на потомци на частни колекционери, принудени да продадат или да предадат колекциите си. Тези случаи обаче са само малка част от една далеч по-голяма историческа картина. Десетилетия след края на войната повече от един милион произведения на изкуството, взети от Германия от Червената армия, все още се съхраняват в Москва и Санкт Петербург, пише списанието за изкуство Apollo в материал, озаглавен "Срамна плячка: Трофейното изкуство, откраднато в Германия от Червената армия".

Нацистите, вярвайки, че славянската култура е по-низка от тяхната, не са имали никакви резерви да я изкоренят. По време на инвазията си в Съветския съюз германците подпалват църкви и унищожават 427 музея, близо 4000 библиотеки и приблизително 110 милиона книги. През 1942 година Сталин създава държавна комисия, която да документира тези загуби и да направи списък на „евентуалните еквиваленти”: европейски шедьоври, които ще служат като заместители на изгубените произведения. Веднъж иззети, тези произведения на изкуството ще бъдат изложени в Музея на световното изкуство, съветският еквивалент на хитлеровия „Фюрермузеим”, който не вижда бял свят. Нищо такова не се случва. Вместо това, разказва историкът от Европейския университет „Виадрина” Франк Грелка, създадените от комисията „трофейни бригади” просто взимат каквото поискат. В рамките на месеци от падането на Третия райх хиляди войници в съветската окупационна зона разграбват изкуство, за да го изпратят в Москва.

Веднъж попаднали в съветски ръце, тези военни трофеи – независимо дали става въпрос за изкуство, промишлени съоръжения или научни трудове и архиви – изчезват. Десетилетия наред съветските официални лица отричат съществуването им. Чак в началото на 90-те години обаче истинската история излиза наяве: попаднали в СССР, произведенията на изкуството са затворени в трезори, много в Пушкинския музей в Москва, и тяхното съществуване е обявено за държавна тайна. През 1991 година руските изкуствоведи Константин Акинша и Григорий Козлов разкриват пред ARTNews съществуването на „трофейни бригади”, както и съдбата на милиони произведения на изкуството. През юли 1945 година, посочват те, военен самолет, летящ от Берлин, каца на московското летище „Внуково”. На борда му има необикновено карго: седем огромни щайги, адресирани до Комитета по изкуствата към Съвета на народните комисари на СССР. В тях се намират творби на Диего Веласкес, Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Ел Греко и други.

Това е само началото. „Трофейните бригади”, работещи под шапката на Комитета по изкуствата, разграбват приблизително 2.5 милиона произведения на изкуството и 10 милиона книги и ръкописи от държавните музеи и частни колекции в съветската окупационна зона. Това включва Библията на Гутенберг, съкровища на Меровингите и предмети от национално значение, като архивите на германския външен министър Валтер Ратенау. Всички те са скрити далеч, с едно изключение: между 1955 и 1958 година СССР „дарява” 1.5 милиона произведения на изкуството в Дрезден на властите в Източна Германия като знак на добра воля. Сред тях са Пергамският олтар, смятан за една от големите гордости на елинистичното изкуство, както и съкровищата на Грюнес Гевьолбе.

Кражба или възстановяване е стореното от „трофейните бригади”? Докато повечето учени по право смятат, че Съветският съюз е нарушил Хагското споразумение от 1907 год., което ясно забранява изземването на културни ценности във военно време, последните руски правителства прилагат различна етична аритметика. „Тридесет руски града бяха изтрити от лицето на земята, стотици музеи бяха плячкосани или опожарени”, казва за AFP през 1995 година културният министър в кабинета на Борис Елцин – Евгени Сидоров, защитавайки руските действия. „Кой ще ни компенсира за тези загуби?”. През последните години скритите неща придобиха и друго значение. Според Грелка художествените трофеи от Нацистка Германия са се превърнали в „придобита” част от културното наследство на Съветския съюз, както и в ключ към постимперския наратив на руската национална идентичност. И залогът в никакъв случай не е само символичен: по оценки стойността на плячката е 6.4 милиарда щатски долара.

В годините непосредствено преди рухването на Съветския съюз изглеждаше, че разрешаването на този спор е възможно: Западна Германия и Русия имаха готовност да преговарят, а през 1990 г. дори подписаха договор, който предвиждаше връщането на „незаконно отстранени съкровища на изкуството“. Но нищо не се случи. Наскоро обединена, Германия отказа да прави отстъпки, а Русия стана по-привързана към находките и изкуството остана в трезорите. През 1995 г. руската Дума предложи закон, който спира по-нататъшното културно възстановяване, което на практика означаваше, че откраднатите произведения ще останат в Русия.

През 1995 г. Пушкинският музей в Москва и Ермитажът в Санкт Петербург изложиха част от укритите произведения на изкуството. Пушкинският музей дори стигна дотам, че озаглави изложбата си „Два пъти спасени“, дръзка препратка както към победата на Съветския съюз над нацистите, така и на работата на руските служители за запазването на тяхната плячка. (Освен това не беше случайно, че изложбите съвпаднаха с 50-годишнината от победата на Русия над Германия.) The New York Times описва изложбите като „голям разлом в кокетния руски танц с прямотата спрямо разграбеното изкуство”.

В Москва Пушкинският музей показа 63 картини и чертежи на Лукас Кранах Стари, Паоло Веронезе, Ел Греко, Едгар Дега, Оноре Домие, Реноар, Тинторето и Франсиско Гоя. В Санкт Петербург изложбата на Ермитажа започна няколко седмици по-късно и включи 74 платна на импресионисти и пост-импресионисти; включително шест от Моне, четири от Пол Гоген, седем от Сезан, 15 от Реноар и четири от Ван Гог. Подробности за двете изложби бяха пазени в тайна до последната минута, оставяйки публиката и учените да спекулират какво може да бъде включено. Освен това много от творбите никога не са били показвани публично, тъй като преди са били в частни колекции.

Музеят в Москва беше разкритикуван заради това, че е изложил две картини: на Гоя и на Реноар, принадлежали на унгарски колекционери с еврейски корени, които са били преследвани от нацистите. Руските официални лица също бяха охулени, защото не успяха да направят разграничение между извършителите и жертвите или да разгледат как са били придобити произведенията. Въпреки това руските куратори изглежда са били окуражени от успеха на изложбите. На следващата година Пушкинският музей създаде изложба „Съкровището на Приам“, колекция от около 260 предмета от бронзовата епоха, разкопани между 1873 и 1890 г. от Троя от германския любител-археолог Хайнрих Шлиман. Решението за тази изложба бе хитро. Докато Червената армия открива предметите в бункер в близост до Берлинския зоопарк, самият Шлиман първоначално ги контрабандира от Анадола. Когато изложбата бе открита, и Германия, и Турция поискаха връщането на артефактите.

Русия обаче нямаше намерение да изпълни нито едно от двете искания. През 1998 г. президентът Елцин подписва закона, на който първоначално наложи вето, което на практика означаваше, че всички културни ценности, прехвърлени от Германия в Съветския съюз след Втората световна война, са законна собственост на Русия. На следващата година Конституционният съд на Русия потвърди това решение, но добави изключение за произведения, които преди това са били притежавани от жертви на нацизма. Независимо от това, дискурсът около връщането на произведения започна да се измества. През 1995 г. тридневният симпозиум „Военни плячки“ в Ню Йорк е първият голям публичен разговор около съветските и паневропейските културни загуби във Втората световна война. И изведнъж дискусия, която преди това се е фокусирала предимно върху еврейските културни загуби в полза на нацистите, разшири обхвата си.

И докато германското и руското правителство остават в безизходна позиция, отделни граждани и музеи обменят помежду си и връщат изгубени произведения на изкуството. През 2000 година бременски музей урежда размяна с Екатерининския дворец в Санкт Петербург, разменяйки фолио от повече от 100 рисунки за флорентинска мозайка и скрин от XVIII век от легендарната Кехлибарена стая. През 2001 година Украйна дава на Германия архивите на Певческата академия в Берлин, които включват оригинални партитури от архива на семейство Бах. През последните 10 години изследователите изчисляват, че германските и австрийските библиотеки са върнали около 30 000 книги на техните собственици или наследници.

И така през 2005 г. бе създаден Германо-руският културен диалог, за да позволи воденето на контакти между двете страни за възстановяване на архивите, както каза директорката Брита Кайзер-Шустер. Организацията работи с близо 80 музея в Германия, както и с Пушкинския музей, Ермитажа и Държавния архив в Москва, за възстановяване на произведения на изкуството и книги, които са били разграбени или повредени по време на войната. На практика това често има съдебен характер, тъй като фрагменти от едно произведение могат да бъдат разпръснати в музеи в Германия и Русия, изкуствоведите и изследователите имат задачата да идентифицират произведенията, като си сътрудничат с чуждестранните си колеги, за да ги съберат и да установят произхода. Към днешна дата те са идентифицирали повече от 10 000 произведения и са реконструирали много други, включително стотици скулптурни и византийски произведения от Музея Боде. Те също така улесниха връщането на частни колекционери и работиха с музеи в двете страни за съвместни изложби, включително за първата голяма изложба на Кранах в Москва.

На национално ниво преговорите остават в застой. През 2013 г. Ангела Меркел и Владимир Путин отмениха речите си при откриването на изложба в Санкт Петербург, след като руснаците разбраха, че Меркел планира да поиска връщането на произведения на изкуството. Оттогава насам въпросът до голяма степен остава табу. Но неотдавнашната тенденция към неправителствената културна дипломация може да има ефект за това, което Волфганг Айхведе, директор на Изследователския център за източноевропейски изследвания в Бременския университет, нарича освобождаване на този въпрос от оковите на националния престиж. Нарастващото приемане на това трофейното изкуство да става световно изкуство, в съчетание с липсата на политически интерес към въпроса, „теоретично предлагат блестящи възможности за намиране на приемливо решение и за двете страни“, казва Грелка. Решенията могат да включват насърчаване на руските музеи да бъдат по-прозрачни по отношение на своите притежания и подтикване на германското правителство да финансира съвместни изложби. Що се отнася до последното, не липсват възможности. Докато проучваше отново архивите на Пушкинския музей, изследователският екип на Грелка наскоро откри пълно копие на така наречения каталог на Дрезднер, изброяващ произведения на изкуството, които Хитлер е искал да покаже в своя музей. Това разкри нова информация за произхода на произведения, много от които са принадлежали на жертви на Холокоста. И така, започва нова глава.

*След края на Втората световна война Русия си затваря очите за исканията на други страни да им бъдат върнати откраднатите предмети и произведения на изкуството. Русия пренебрегва репатрирането на разграбени предмети и често ги съхранява в хранилища, които не са подходящи за съхраняване на документи на изкуството. В Москва употребяват термина „преместени”, а не „заграбени” за откраднатата плячка. Български архиви също се намират в РФ.