Роден за операта - 35 години без маестро Ромео Райчев

Един исторически момент – последни уточнения преди първата българска премиера на „Катерина Измайлова” – режисьорът Евгени Немиров, авторът Дмитрий Шостакович и диригентът- постановчик Ромео Райчев – 5 април 1965, Русе

Паметната постановка на „Катерина Измайлова” / 1965/ беше един от върховете в кариерата на Маестро Ромео Райчев, високо оценен от автора. В трудната главна роля блесна големия певчески и драматичен талант на младата Евелина Стоицева, едно от много негови открития за българската оперната сцена.

Мъчно се поддаваше на времето този човек. В твърдите му черни коси нямаше сребърни нишки, които често преждевременно прошарват главите на диригентите. Походката му беше стремителна, младежка, какъвто бе и самият той. Наистина, здравето му бе желязно и ние, по- младите от него, му се възхищавахме и дори тайно му завиждахме. В продължение на пет години като драматург на Операта, а и след това, също отблизо наблюдавах Ромео Райчев и винаги се удивлявах на неговата неуморимост, както и на предаността му към този сложен и толкова капризен организъм – Русенската опера, на която той отдаде три десетилетия от живота си.

Животът на Ромео Райчев / 1913 – 1986/ би могъл да послужи като пример на неогъващата се човешка воля. Защото само много силен духом човек можеше до неговата възраст да запази живата отзивчивост към всички съвременно и ново и да му се радва, без да му противопоставя много от онова, което е станало вече привичка, рутина. И без да чувства разрива между две, а при него и три поколения, да приема хода на времето с всичко ново, което то е донесло. Може би в това се криеше тайната на творческата му младост.

Ромео Райчев е роден на 13 януари 1913 година в Лом, в семейство на занаятчия. Той е най- големият от тримата братя Райчеви – вторият, Виктор / род 1922/,е известният оперетен диригент и композитор от ДМТ „Стефан Македонски”, а третият – големият наш симфоник Александър Райчев/ 1922/. След Ломската гимназия, Ромео учи в Музикалната академия в столицата/ 1938/ и същевременно пее в хор „Гусла”. Известно време е хорист и солист в Софийската опера – изпълнява ролята на Ангел в първата постановка на „Янините девет братя” на Пипков/ 1937/. Но решава да стане диригент, оперен диригент. Учи при Едмондо де Веки, италианския диригент, по онова време в София. През 1939 е вече млад диригент в Старозагорската опера, единствената в страната, освен Софийската. През 1947 е вече главен диригент, натрупал немалко опит и репертоар. Само за десет сезона той поставя в „Града на липите” 17 големи заглавия от класиката! И още от самото начало проявява основната черта от своя характер: трудолюбието. За него нямаше ваканция, почивен ден, отпуск по болест. Веднъж след лека операция дирижира още на същия ден спектакъл на „Мадам Бътерфлай” с...една ръка! Беше наистина непоправим работохолик. И мислеше за операта непрестанно. Като драматург в Русе сме разговаряли с часове с него за различни заглавия за репертоара.

Мисля, че Райчев беше диригент без амплоа. С еднакъв успех той правеше драма и комедия, балет и оперета, мюзикъл и детска опера. Справяше се без проблеми с най- различни по стил и характер автори. В репертоара му, осъществен в Русе / тук пристигна през 1954 г. , заедно със съпругата си, прекрасното колоратурното сопрано, Надя Харитонова/, присъстват над 40 поставени лично от него заглавия и още двайсетина, които бе поел от други диригенти. Първите му самостоятелни постановки бяха „Евгений Онегин” и „Мазепа” от Чайковски, с които се откри новата оперна сграда / 1956/. Съсредоточено и темпераментно той разкри тези две богати и трудни партитури с цялата им вълнуваща образност, дълбочина на израза и жизнена сила. Добре балансираният оркестър, здравата връзка между солисти, хор и оркестър и балет ,които диригентът Райчев установи показа големите му възможности да изгражда един спектакъл.

Критиката неведнъж отбелязваше неговите качества и талант на истински оперен диригент, като акцентираше върху будния му артистичен нерв и завладяващия южняшки темперамент, голямата му работоспособност, умението му да държи неотслабваща динамиката на спектакъла, удивителното му самообладание на пулта... Мисля, че Ромео бе роден за оперен диригент, повече от мнозина други негови колеги, които работеха без особено желание за сцената и бяха склонни да я подценяват. Самият той имаше успехи и като симфоничен диригент у нас, а и в чужбина, но сцената беше в кръвта му, с нея бе закърмен, може би още в родния Лом, като дете от спектаклите на прочутата Ломска оперета, а след това повлиян и от чудесните сезони на Софийската опера по време на пребиваването си в столицата. Интересно е че през 1939 като студент - млад певец изпълнява ролята на Шуберт в оперетата „ Къщата на трите момичета” на Франц Берте, поставена в Кооперативния театър в столицата.

Райчев подаваше умело и сигурно всяко встъпление на певците – нали самият той бе започнал пътя си като тенор. Владееше и най-трудните ансамбли, „дишаше” със солистите, умееше да води оркестъра, живееше с драматургията на всяка творба.

Ето и една оценка на Розалия Бикс:” Наситена със звук кантиленност, мощни оркестрови кулминации, импозантност на драматичното въздействие – това са сферите, в които този диригент разкрива ценните страни на своята дарба на водач на оперни представления”.

В най-голяма степен това можеше да се види и чуе в неговите спектакли на: „Кармен”, „Трубадур”, „Аида”, „ Отело”, „Бал с маски”, „Джоконда”, „Андре Шение”, „Дон Карлос” от голямата класика, но също и в редица заглавия от съвременния репертоар: „Цар Калоян”/ двете му големи постановки в Русе и Стара Загора по поръчка на автора Владигеров/, „Катерина Измайлова”/ Шостакович беше изключително доволен от работата му!/, „Мост” и „Тревога” на Александър Райчев, „Лето 893”, „Мария Десислава”, „Юлска нощ”, „Луд Гидия”, „Майстори” и „Йоанис Рекс”- на Хаджиев бяха негов „патент” и най- големият ни оперен ги поверяваше единствено нему!

Ромео Райчев има огромни заслуги за театъра и като селекционер на певци, като основен градител на солистичния състав на Русенската опера. Притежаваше много верен усет в това отношение – умееше да открие и да подготви най- добрия изпълнител за дадената роля. По негово време русенската трупа бе водеща у нас – такова изобилие от гласове и певци нямаше в нито един от оперните театри в страната. Троен състав на „Бал с маски”, четворен на „Симон Боканегра”, тройни състави на „Дон Карлос”, „Трубадур”, „Кармен”, на „Момчил” и „Борис Годунов” – това не можеше да се срещне никъде. Спомням си, че в онези години часто от русенските солисти поддържаха тежкия репертоар на столичната опера, че нямаше седмица, в която поне двама или трима от тях да не гостуваха на софийска сцена. Той откри и доведе в Русе много певци, и не само ги доведе, но и ги направи певци! Може да се каже, че три поколения русенски солисти - от първите: Николай Здравков, Ана Георгиева и Неделчо Павлов, Михаил Петров, през средната генерация Eвдокия Здравкова, Ана Ангелова, Тодор Бонев и Иван Димов, до младите: Мария Венцекславова, Пенка Дилова, Иван Консулов, Стефка Евстатиева и Виолета Шаханова, бяха създадени от Ромео Райчев и режисьора Стефан Трифонов. Дори само в подбора на творческия състав да имаше заслуга Ромео Райчев – това е достатъчно, за да го запомним с добро. Днес просто нямаме диригенти от неговата класа, при това да обичат така операта и певците.

18 юни 1956, в „Бохеми” , под диригентството на Маестро Райчев, гостува големият български тенор Тодор Мазаров. На сн. Артистичният секретар Константин Казанджиев, Алексей Милковски / Колин/, Кирил Кръстев / Марсел/, Пенка Маринова / Мими/, Тодор Мазаров / Рудолф/ и Ромео Райчев.