125 години от смъртта на Ильо войвода

Днес се навършват 125 години от смъртта на Ильо Марков – един от най-бележитите дейци на българското национално освободително движение. Името на Ильо войвода е едно от тези, с които се свързва Освобождението на Кюстендил.

Ильо Марков е роден в село Берово, днес в пределите на Република Северна Македония, в началото на 19-и век. Има различни сведения за рождената му година и датата на раждане, но според смъртния акт тя е настъпила през 1817 година, разказа пред БТА историкът доц. д-р Ангел Джонев от Регионалния музей в Кюстендил.

Според сведенията, с които разполага музеят, младежките години на Ильо Марков преминават в Берово. Ильо има брат и сестра, и се занимава със земеделие. В един период от младостта си той работи и като пандурин (пазач) в Рилския манастир, където има роднина. „Вероятно от там е и е по-сериозната му връзка с оръжието, което ще му окаже помощ в последващите му действия“, разказа историкът Джонев.

През 40-те години на 19-и век Ильо Марков се завръща отново в Берово, където се захваща със земеделие и създава семейство. От съпругата си Цона има три деца – една дъщеря и двама сина – Иван и Никола.

„Всичко върви относително добре до момента, в който Ильо влиза в противоречие с един от местните турци, по чисто стопански причини и в крайна сметка се стига до конфликт, завършил със смъртта на турчина - той се опитва да убие Ильо, но в крайна сметка ранява брат му. Това довежда до реакция от страна на Ильо, който убива турчина и след това преминава в нелегалност“, разказа доц. д-р Джонев.

Съпругата му твърдяла, че Ильо е заминал на гурбет, но всъщност оттогава той се отдава на хайдутството. Събрал малка чета и обикалял в съседните на Берово планини – Малашевската, областта Пиянец, Осоговската планина. В началото на 50-те години на 19-и век, в периода на Кримската война – 1853-56 г., неговата чета увеличила значително числеността си. В определени периоди от време турците се опитвали да унищожат бойната формация, създавали отряди, които да я преследват.

„Работело се е в две направления – чрез опит за елиминиране с башибозушки или редовни турски войски или чрез сговор - Ильо да се откаже от хайдушката си дейност. Имаме сведения, че два пъти той се е оттеглял, като единият път го е направил с посредничеството на кюстендилския владика и дори е дал клетва в църквата „Св. Богородица“, че ще бъде порядъчен и няма да се занимава с подобна дейност. Вследствие на мерки от турската власт и опит да бъде убит, за което бил информиран предварително, Ильо отново напуска легалния си живот и се отдава на хайдутска дейност“, посочва още историкът.

Турската власт опитала да преследва не само него, но и да нанесе удар върху семейството му. В един такъв случай, в края на 50-те години на 19-и век, е направен обиск в къщата му в Берово, имуществото му е иззето, а семейството е интернирано в Кюстендил, като е оставено на произвола на съдбата. Налагало се съпругата му да проси, за да издържа децата си. В друг момент от време, семейството е интернирано в Скопие.

През 1861 година четата на Ильо войвода се прехвърля в Сръбското княжество. Там четниците се включват в легията на Георги Раковски.

„Авторитетът на Ильо Марков е много голям, в един момент той дори се явява заместник на Раковски“, разказва Джонев.

При събитията през юни 1862 година в Белградската крепост, когато турският гарнизон влиза в сражение със сръбската армия, българската легия също участва активно, а Ильо се проявява с познатия си героизъм и уменията си във военното изкуство. Заради активността му е награден с орден, а след сключването на примирието между Сърбия и Турция, и преодоляването на кризата през лятото на 1862 година, легията е разтурена и една част от участниците в нея се преместват към Крагуевац, където живеят в продължение близо година. Там Ильо се явява техен лидер.

Значителна част от познатите български имена от по-късния революционен период предпочитат да заминат с него към Крагуевац, включително и Левски, разказва още Джонев.

След този период Ильо се отдава на спокоен живот, завръща се в Белград и изтегля при себе си двамата си синове. Получава от сръбското правителство пенсия, заради активността му в събитията през 1862 година. Тя не е голяма, но с нея се издържа десетилетия наред. Ильо остава да живее в Сърбия до 1877 година. През 1876 година той се включва в Сръбско-турската война, където влиза в конфликт със сръбски офицери. Според свидетелства при едно от сраженията е ранен, но не от турската армия, а в гръб. Получава нараняване на дясната ръка, като се твърди, че дори са му извадени две ребра, а дясната му ръка остава неизползваема.

Ильо войвода продължава своята революционна дейност и при избухването на Руско-турската война. Виждаме го в Свищов, след това в Ловеч, в 1877 година, когато оглавява една чета, в услуга на руската армия, под ръководството на ген. Гурко, който командва западния отряд, превзел София в началото на 1878 година. Тогава Ильо войвода тръгва към родния си край, пак в състава на руската армия.

Назначен е като ръководител на по-голяма паравоенна формация, а под ръководството му попадат редица войводи. Те са насочени първоначално към Радомир, а по-късно и към Кюстендил. В началото на 1878 г., към 7-8 януари, той пристига в района на с. Коняво, Кюстендилско, като преден отряд – разузнавателна група, която наблюдава какво се случва в Кюстендил, защото в северните части на Кюстендилско има бунтове – известното Шопско въстание, ръководено от Симо Соколов.

В Кюстендил няма реална власт и временната кюстендилска управа се опитва да създаде постоянно управление като изпраща делегация, която чрез съдействието на Ильо войвода, достига до София и влиза във връзка с вицегубернатора на София - Марин Дринов и с ген. Арнолди. Стига се до решението един отряд под командването на подполковник Задърновски от 4-ти Улановски Харковски полк – конници, да превземат Кюстендил, което се случва на 11 януари 1878 година. За два дни Кюстендил е под техния контрол. При последващо пристигане на османска армия от Крива паланка, руската част се изтегля заедно с четниците на Ильо войвода към Коняво и Радомир, за да се формира един по-голям отряд, под командването на ген. майор Богдан Теофил Майендорф. Така, не без участието на четата на Ильо войвода, градът е щурмуван и превзет в едно сражение привечер, на тогавашния Антоновден. С това Кюстендил е освободен и присъединен към зоната на руската власт.

Войводата продължава своята дейност и се насочва към южните предели на Кюстендилска кааза – Пиянечкия район, днес района на град Делчево, в Република Северна Македония.

„Демаркационната линия е поставена по билото на Осоговската планина, при м. Черната скала са руските застави. На юг преминава четата на Ильо войвода, която извършва своята освободителна мисия. Към края на януари 1878 г. те проникват в района с две задачи – обезоръжаването на местното мюсюлманско население – извършена успешно с участието на четата на Димитър Попгеоргиев Беровски, който се присъединява към Ильовия отряд. Втората задача е да съдействат за създаване на временно българско управление“, разказва още историкът. От Кюстендил е изпратен Христо Векиларчов.

Векиларчов създава временно управление, което действа 65-70 дни, през февруари и март 1878 г., което е наричано Пиянечкото царство, защото в района няма окупационна власт.

Любопитна подробност е това, че след установяването на турската власт в края на март, в началото на април 1878 година значителна част от християнското население на Пиянец бяга от тези райони и се установява в Кюстендил, където има празни къщи на избягали турци. По този начин населението на Кюстендил значително се променя от мюсюлманско към християнско и българско. Когато Пиянечкото царство престава да съществува, войводата Ильо (февруари 1878 година) се завръща в Кюстендил.

Решенията на Берлинския конгрес от лятото на 1878 година принуждават революционерите да извадят отново оръжията си. Ильо войвода участва в подготовката за въстанието в Македония, известно като Кресненско-Разложкото. В двора на църквата „Св. Мина“ в Кюстендил се събират войводите, охридският епископ Натанаил се среща с тях и е избран за техен предводител. В Кюстендил се създава централният комитет и се взема решение за подготовка на въстаническите действия, които протичат през есента на 1878 по поречието на Струма. В града, в края на 1878 г., пристигат и членовете на централния комитет – Стефан Стамболов и Никола Обретенов.

Ильо войвода участва в бойните действия в долината на река Струма в Кресненско, след което трайно се установява в Кюстендил. Изгражда дома си в района на кюстендилската махала „Ажундар“. От историческа личност той се превръща и в географско название - при първото териториално деление на града, един от кварталите е наречен Дядо Ильов квартал – източният градски квартал.

Върху по-нататъшната му обществена дейност повлиява едно злощастно събитие – убийството на сина му Никола. Това се случва в резултат на факта, че по онова време в Кюстендил е имало много войводи и харамии, част от които се занимавали с политическа дейност, но други се движели по ръба на закона. Жертва на такова движение става и синът на войводата, убит от пограничния батальон при сражение.

През 1885 година, когато избухва Сръбско-българската война, въпреки напредналата си възраст, Ильо войвода се записва като доброволец и участва в тази кратка - около две седмици, военна кампания. Десет години по-късно, през лятото на 1895 година, при четническата акция в Македония, Ильо войвода е един от домакините на четниците и войводите, които търсят от него съвети и обсъждат бъдещите си действия.

По предложение на Стефан Стамболов, още през 1880 година, Ильо войвода получава малка поборническа пенсия, с която преживява, защото поради участието му във военния отряд от периода на Сръбско-българската война, сърбите спират пенсията му.

Последните години от живота си Ильо войвода прекарва в Кюстендил, където живее близо 20 години. Умира на 17 април 1898 година. Смъртта му е повод в Кюстендил да се случи невиждано събитие – всички излизат да изпратят своя съгражданин. Според някои сведения още приживе той е бил провъзгласен за почетен кюстендилски гражданин. Погребан е на най-почетното място в гробищния парк на града, разказва доц. д-р Джонев.

През 1920 година е изграден негов бюст-паметник, изработен от Драган Лозенски и поставен край неговата къща - сега музей. Изграден е и нов паметник, а старият е монтиран в завода за обувки в града, носещ името му. Дълги години паметникът имаше неясна съдба, но се оказа опазен и преди няколко години беше монтиран в центъра на Кюстендил.