Разкази за самотна хармоника и тъжна флигорна

Тъжни разкази, в които има много човешка несрета, разкази за хора, които обичайно подминаваме, със съдби, които се боим да научаваме, защото ни плаши някак човешкото нещастие. Божидар Манов обаче дръпва завесата на този обречено невидим свят на пречупени и неосъществени животи, и неусетно и нежно ни вкарва в него, като успява да ни накара да го съпреживеем. Без натрапчива болка, с някакво пречистващо съучастие и разбиране. Разбиране, което се отнася за смисъла и на нашия живот. „Животът който не е създаден за щастие, а да се живее“ както обича да цитира древна мъдрост авторът.

Разговаряме с автора как са изплували по ковидно време в съзнанието му тези спомени за такива хора, как изострената му чувствителност към съдбите на подобни герои е подхранвана вероятно от орисията на на бежанската му съдба, от колоритните спомени на детството в бежанския квартал между Банишора и Драз махала. Популярен със своето сладкодумство, с умението си да превърне незабележим детайл в ярък едропланов образ, нещо, което придава кинематографичен ефект на историите, в които ни вкарва, неусетно в разговора той подхваща нови истории…

Заради това и не случайно представянето на книгата аулата на НАТФИЗ не можа да побере всички почитатели и приятели на известния кинокритик, изкуствовед, доктор на науките и преподавател по изкуствознание в НАТФИЗ, Божидар Манов. Писатели режисьори театрални, артисти, поети, журналисти. Акад. Владимир Зарев проф. Михаил Неделчев и проф.Георги Каприев представяйки книгата, допълнително провокираха интереса на публиката.



-Изненада ли Ви този интерес към Вашите хора с прякори, както ги наричате?

– Препълнената аула и присъствието на много качествени хора от киното, театъра, писатели, журналисти, наистина ме изненада. Залата се оказа тясна и някои останаха във фоайето пред нея.

Но аз правя разграничение. Това бе събитието. То беше впечатляващо и в определена степен смислено. Но това е публичното събитие, което винаги е малко приповдигнато, въодушевено. От тук насетне е „второто полувреме“, когато всичките тези хора, ако евентуално прочетат книгата, какво ще е тяхното мнение. Защото в крайна сметка тази публична еуфория не може да прибави литературна стойност към книгата. Книгата има друг свой живот.

– Дори може да се каже, че съдържанието на тази книга е противоположно на шумната публичност. Тези тъжни разкази са за хора с несретни съдби, хора, от които е останал само прякорът, чийто живот е невидим за околните. Как се появиха? Как се събуди споменът не само за родния софийски квартал между Банишора и Драз махала, или за посещенията в родния Цариброд на баща Ви, в махалата, наречена Строшена чешма?

– Вярно е, че двете седмици при боледуването ми от Ковид, са дали своето отражение, аз през цялото това време бях в полуунес, две седмици не можех да заспя. Оказа се, че това е един от симптомите. И в това полубудно състояние тези хора започнаха да се появяват. Те не са само спомени от детството ми, те са и от по-рано, научил съм за някои от тях от разкази и преразкази на родителите ми, а пък и сега виждам такива самотни хора, изоставени от случайността на съдбата.

– Всички минаваме покрай такива хора, но дали ги виждаме?

-Уви, всяко време, всяка епоха, всяка цивилизация, всяко общество вероятно против волята и желанието си създава и отглежда такива несретници. Те са някаква песъчинка от залисията на всекидневието, едни такива ненатрапчиви самотници, чийто живот никак не е радостен. А това, че в книгата последователно се подредиха 16 такива персонажа в шестнайсет разказа, като при това във всички има смърт, при някои и самоубийство, тези сюжети първоначално стряскаха много хора. С една странна реакция- защо толкова много смърти, откъде – накъде? Ами, така се получи. Някак си те се сродиха. Не само поради формалния белег, че не живеят със собствено фамилно име, а с някакъв прякор. Оказа се, както неотдавна се пошегувах, че тази книга е прякорубежище. И всички зад своя прякор изживяват някаква несретна съдба. А тези забравени, незабелязани от нашето безразличие изоставени хора, са също същества, които имат нужда от внимание, от добър поглед, от добра дума, а и разбира се, от малко пари. Но това не е книга за просяци. Това е книга за хора, които животът по някакъв начин, по някаква своя прищявка е изхвърлил отвъд борда. Както често си припомням един стар афоризъм, вече не помня къде съм го прочел: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота.“

Във всеки от разказите обаче има зърно достоверна истина. Може да е персонаж, случка, събитие, прякор или някакъв детайл, около което зърно истина е натрупана много моя въображаема реалност. С изкушението да разказът бъде по-привлекателен, по-четивен, защото винаги съм се съсредоточавал и същевременно тревожел, че да се сглоби сюжет от някакви събития, в които има интересен персонаж и той да се въведе в конфликтни взаимоотношения с другите хора, хич не е толкова трудно. И понякога се прави чисто занаятчийски, има такава категория професионални „писатели“, които гонят сюжета и произвеждат купища литература. При мен, без да твърдя, че съм го постигнал, беше много важно всичко това да бъде облечено в непохабени думи, езиковата структура да бъде по възможност привлекателна, да няма лош дъх от жанра „баналите“, словото да върви разбираемо, но не стандартно и изтощено. Това е особено важно при диалози, защото речевата характеристика трябва да бъде естествена част от характера, от вътрешната нагласа, от социалния статус на тези хора. Речевата характеристика дефинира много от нас във всекидневното общуване.

– Езикът е много образен, сетивен, картините оживяват, почти усещаш мириса на траверсите, чуваш тътена на приближаващия влак, като в кинокадър се запечатва грохналата къща и залепената зад зарешетения прозорец Мара Опълченката…

– Това е много важно. Впрочем, много колеги и хора, които са прочели книгата, споделиха, че в повечето от разказите има кинематографична мая. Вероятно, поради професията, поради моето 45-годишно общуване с киното, и то се е намесило в структурата на разказване, в темпоритъма и това, което е характерно за доброто кино: в общия сюжетен разказ да се „заковат“ важни едри планове, акценти, които могат да бъдат както синкоп в изображението, така и в звука, или в музиката. Да, в разказите има такава кинематографична тъкан, която, надявам се, спомага за възприемането на съдържанието. Защото четенето на сух текст винаги е тегаво, но ако то поражда във въображението възможни картини във вътрешното зрение на читателя, това е много важно за читателя. И в този смисъл, както казаха много мои колеги, някои от разказите стават за късометражно кино.

– А някои от разказите си носят музиката.

– Ами да. Стамен Лудия свири на устна хармоника, а Ватмана – на флигорна

– И си правят джем сешън.

ДА, НЯКАКЪВ СТРАНЕН ДЖЕМ-СЕШЪН МЕЖДУ ФЛИГОРНА И УСТНА ХАРМОНИКА, НАДВЕЧЕР, КОГАТО МАХАЛАТА УТИХВА И БЕЗШУМНИ ЯТА ВРАБЦИ ЛЕТЯТ КЪМ БЛИЗКИТЕ ГРОБИЩА, ЗА ДА КЪЛВАТ РАЗСИПАНО ЖИТО ИЛИ ТРОХИ ХЛЯБ. И НЯКЪДЕ В ТОЗИ УНЕС НА ПАДАЩАТА ВЕЧЕР, СЕ ПОЯВЯВА ТОЗИ ДЖЕМ-СЕШЪН ОТ ДВАМА НЕСРЕТНИЦИ, КОИТО ДОРИ НЕ СЕ ПОЗНАВАТ, НО МУЗИКАТА ГИ СРОДЯВА.

Видя ми се достоверно, защото и двамата ги познавам от ранни детски спомени, техните първообрази са от бедните софийските квартали, от тази неназована махала между Банишора и Драз махала, която е близо до жп гарата и поради това има по-особен аромат. От нея на една крачка са Централните гробища, където като деца често ходехме, ама не от някакви траурни съображения, а защото вдигахме хартиено хвърчило на канап. На дълги канапи по 100-200-300 метра и когато вятърът е по-силен, откъсва хвърчилото, канапът остава в ръцете ни, хвърчилото поемаше на някъде и ние тръгвахме подир канапа, подир канапа… И така го търсехме почти до на входа на гробищата.

-Кое прави обаче, човека несретен?

-Случайността. Не смея да кажа съдбата. Животът понякога се преплита със съдбовна предопределеност, навярно. Иначе, в битов план, това са чисто житейски обстоятелства.

-Но и като плътен фон тече историческото време, което също има своя дял в човешката несрета – войните, лагерите?

-Има го това. Има хора, минали през лагер и това е сложило отпечатък върху съдбата им, и върху цялото бъдещо живеене; има и сирашко детство, рано загинали родители; има и тежка карма на родословието, което през две-три поколения вероятно си отмъщава. Има такива несретници, например Разпопения е такъв. Четири поколения попска фамилия, но най- накрая разбрал греха в себе си и единственото изкупление е да се обеси на въжето от езика на камбаната. А това също е много важен елемент, впрочем. За тези хора-самотници грехът е много важно изпитание. Той може да мотивира обрат в живота, да преобърне душата на човека, а понякога и да го тласне към самоубийство. Защото осъзнаването на греха е парадоксално, но висше морално изпитание. Който е стигнал до разбирането на греха, той вече се е пречистил. Но стореното тежи. И затова някои от тях завършват по този начин.

-Доколко тези доброволно избрани смърти са и някакъв зов за внимание?

-Те винаги са. Може би отвъд чертата на общуването след този последен фатален жест. Но той най-често е мотивиран и като необходимост от съпричастие, съучастие, близост. Самотникът може да има хиляди причини да се раздели с живота, това е индивидуален избор, но пак подчертавам: когато има осъзнат грях!

-В тази несрета има някаква красота, скрит смисъл, и затова са толкова поглъщащи разказите, искаш да го разгадаеш. Мара Клюцина казва например, когато всички я съветват да си намери кой да е, че ще си остане стара мома с празни ръце, „с празни ръце, но с пълно сърце“. Защото избира да живее със спомена за едно човешко докосване, спомен за неосъществената си любов.

– Да, има някаква странна красота в подобно късно житейско осмисляне на собствения живот. Не съм някакъв демиург, който разгадава човешките съдби и характери, би било твърде претенциозно, но съм срещал, виждал съм през вече некраткия си живот подобни сюжети и хора, подобни ситуации, в които без никаква поза, а дълбоко мотивирано и осъзнато хората най-сетне проумяват себе си. Проумявайки себе си, човек стеснява избора. За по-младите и неузрели духовно и интелектуално хора, възможностите изглеждат неизброими. Грешките на младостта са простими, защото те са част от житейския опит. Но когато в зряла възраст прозрението подскаже необходимост от осъзнаване и осмисляне, тогава изборът става неотменим. Аз не искам всичко това да звучи твърде драматично и депресивно, защото в някои от разказите се включва и ирония, и тогава тази мортална сюжетна структура се пресича от диалози с ироничен характер, а някъде и с откровена самоирония на персонажа спрямо себе си и събитията. И дори съм си мислел, че това донякъде осветява разказите, те не са съвсем еднакви. Затова си мисля, че ако в единия полюс е определено най-драматичният и най-трагичният разказ „Среден род“ (за бащата, който погребва детето си), то на другия полюс е „Скучната“ – разказ за един квартален Дон Жуан, който върти синджирче на пръста си и обикаля булките и вдовиците в махалата с ироничен поглед на бонвиван. И затова, разбира се, настроението е друго, Там дори смъртта не е толкова драматична, а е част от някакъв калейдоскоп.

С две думи: доколкото животът е изключително пъстър, разнороден и неповторим, и всеки ден се променя, то и тези разкази, без максималистична амбиция се опитват да бъдат разнородни, пъстри, но в някакъв смисъл са шарени. Сродява ги това, че техните основни персонажи, които движат сюжета, са несретни самотници.

– Има ли нещо счупено в нас, че сме пресъхнали към чуждото нещастие, като оная строшена чешма в родния Цариброд на баща Ви? И доколко целта на тези разкази е да потече вода в пресъхналото ѝ корито?

-След няколко десетилетия сухо корито. Не смятам, че една книга с 16 разказа (капка в литературното море), може да има подобна „мистична сила“. Това е ясно и никак не го преигравам. Надявам се, че това се разбира. Но винаги подчертавам, че тези разкази са написани със съчувствие и състрадание към несретниците и самотниците. Та дори приятели ми казват „Ти ги обичаш тия хора“. Твърде гръмко е, за да го кажа, но определено им състрадавам. Защото виждам, че те са лишени точно от това. Тоест за мен съчувствието и състраданието трябва да бъде основополагащо чувство в нашето социално общежитие. Да имаш сетива към другия, който редом до тебе страда. И е толкова очевидно, че не се нуждае от специално обяснение. На представянето на книгата проф. Георги Каприев, на когото благодаря за вниманието и задълбоченото мнение за книгата, употреби думата емпатия. Тя е малко по -научна дума, употребява се в научни текстове, затова в битово-разказвателен план я наричам съчувствие и състрадание. Ами това е много важно. Нима можем да живеем без него? И то не е само към най-близките ни, към които така да се каже кръвта ни задължава. А дори към съвършено непознати хора. Аз наистина, без да се самонадценявам, съм спирал в проливен дъжд колата, защото виждам, че до тухлената стена седи просяк. Но купичката му не се пълни с щедри монети, а от дъждовните капки. Дори тази визуална картина е трогателна: да стоиш в безизходица под дъжда за две случайни монети, а само водни капки да пълни чинийката. Ето такъв конкретен, чисто визуален етюд ми казва много и дори би могъл…

– … да е началото на разказ?

– Да, или поне чувствителен художник да го сложи на корицата. Това не бива да звучи мелодраматично или лигаво, но дори когато е само загатнато, една подобна композиция може да каже повече от цяла книга. Защото знаем и от теорията, че понякога частта говори повече от цялото (Pars pro toto).

-Мисля си и още нещо, сякаш не случайно в предговора „Моите хора с прякори“ загатвате и моменти от собствената си биография и двата бежански рода, от които произхождате. В каква степен всички тези разкази кореспондират освен със собствената Ви биография, но и с бежанската съдба като цяло?

Бежанецът е човек, отскубнат от корен. А това винаги променя живота или поне го лишава от нормалните естествени сокове на неговото битие. Дядо ми по майчина линия е бежанец от Македония, бяга след Илинденското въстание, защото е бил участник в местния революционен комитет.
Любопитно е, че по-късно, в София, възстановява другарството си с един млад турски офицер, тогава военно аташе в тяхната легация – Мустафа Кемал, с когото са били по едно и също време ученици в Цариград – дядо ми в Роберт колеж, а Мустафа Кемал – кадет във военното училище. Очевидно са били в някаква обща младежка компания и по-късно, когато вече дядо ми е в София, възстановяват това другарство. Срещали са се в легацията да играят табла, да пият кафе. Но при едно от посещенията, Кемал бил странно сдържан и нелюбезен, и дядо ми се изненадва. А домакинът го пита: „- Ти ли си Теохар Попмихайлов? – Знаеш, че съм аз. – От Крушево? – Да, от Крушево. – Пристигна ферман от високата порта със списък на душманите на империята. Има един Теохар Попмихайлов с присъда 101 години затвор. Ти ли си?“

И дядо ми разказвал как погледнал прозорците – с решетки, на втория етаж, а долу има въоръжен пост. (Къщата на Сърмаджиев, арх. Грюнангер, една от най-красивите ренесансово-барокови сгради и днес в столицата на бул. „Цар Освободител“). Но той го пуснал, в името на другарството, като му казал: „И тук повече да не идваш, защото съм длъжен да те арестувам.“ Така приключило другарството им. После дядо ми дори не минавал покрай сградата.

Бежанският корен трудно се присажда на друго място. Аз и по бащина линия съм бежанец. Той пък е от Цариброд , от Западните покрайнини, които след Ньойския договор 1919 г. остават в тогавашна Югославия.

И ето, отскубнатите корени на два рода по някакъв начин са се засадили в тази софийска махала, която беше от бедните махали особено, през моето детство. И вероятно със сетивата на неусетното общуване са покълнали в паметта ми. Друг въпрос е, че родственик на майка ми, братовчед от Македония, от когото съм чувал изключително цветисти изрази, в това число уникалния прякор „Миндер-гугутка“. Миндер -гугутка е свръх обидно унизително, пълно с презрение назоваване на мъж, който не е истински мъж, а някакъв домосед, мърморко, шушумига, мушморок, който седи на миндера, пуши цигари и нищо не прави в живота си. Така че, това миндер-гугутка ми се видя неповторима, колоритна, образна комбинация, затова си позволих един от персонажите да го вкарам в неговата словесна речева характеристика.

-Богатството на езиковите средства е забележително, не знам, доколко обаче младите поколения ще се справят с някои думи като ербап например, дали знаят какво е?

– Боя се, че не. Аз имам опит от нашите студенти, новите поколения, които умишлено тествам с по някоя непозната дума и разбирам, че те просто не я знаят. Случайно или нарочно вкарвам в лекцията си, например думата стожер. Еди кой си е „стожер на българското кино“. И ги питам- знаете ли, какво е това? Уви, не знаят. Както гумно, харман, диканя не знаят какво е . И това не е техен недостатък или обвинение, но знанието но подобни непохабени думи обогатява речта, а отсъствието им я изсушава. И обеднява без тях. Така че, в разказите има много подобни думи, дошли до мен чрез майка ми, макар и завършила френския колеж „Св. Йосиф“ в София и после френска филология. И от една моя стринка от Цариброд, иначе родена в Брезник, която имаше невероятно колоритна реч. Съжалявам, че не съм я записвал, когато ни гостуваше. Тя беше една ходеща енциклопедия на просторечие, но с невероятно богатство. Езикът ѝ беше мелез между шоплука и западните покрайнини. Речник, пълен с неповторими думи плюс изключителни междуметия.

-Не само богатството на този колоритен език, но и разказите за тези бежански съдби, биха обогатили познанието ни и сигурно биха развили нашата чувствителност към съдбата на Другия? Защо не са популярни и не са разказани все още?

– Някои са разказани, но недостатъчно и това безспорно е липса. Ала мнозина не осъзнават тази липса, защото неизвестното не липсва; липсва познатото, ако го няма. Така че уви, много хора живеят с тази неосъзната липса и това обеднява живота им. Убеден съм в това! Случайност е било, че съм расъл и живял между подобни колоритни хора. В тези квартали летните вечери бяха незабравими. Фестивалът в Рио е нищо! Имам спомен за невероятни летни вечери и нощи, за квартални маси с лампа, която виси от черницата; под нея полупияни мъже играят карти, речникът им е неповторим, а ние, дечурлигата, се навъртаме наоколо, те ни гонят, играят прост белот, но на вързано – масата е застлана с вестник, а под вестника мушкаха банкнотите. Тогава имаше банкноти от един лев и от три лева, 5 и 10 лева. А първият коцкар от квартала – опитен тарикат, с тънки пич-мустачки, любимата му реплика беше: „Парата слънце не обича“. И затова ги криеше банкнотите под вестника. Но той вече само загатваше за някои свои подвизи на квартален Дон Жуан, защото го беше застигнал тежък ревматизъм и бе престанал да гони фустите. В същата квартална дружина негов съсед беше един рунтав, чернокос арменец с големи мустаци, обущар – бай Оник. Неповторима фигура! Той говореше поразвален български с арменски цитати. Цяла една невероятно колоритна общност. Или пък кварталната хубавица, която всички одумваха и същевременно се облизваха, но тя общуваше с по-първи хора, не с тези коцкари от квартала. После и тя погрозня, след години я видях сбръчкана, с изкуствени челюсти, заприлича на Мара Опълченската от моя разказ.

Давам си сметка как всичко това вече го няма и за мен е като откраднато обедняване. Може би навреме записах някои от тези неща. А колко много други съм забравил…

-Но ето, събуждат се нови разкази?

– Е, това е възможно. Когато всички ме питаха: „Ти не си тъжен човек, защо така изведнъж – тъжни разкази? Защо не напишеш весели? А аз отговарям: „Не весели, защото ще станат панаирджийски. Ако все пак има такива, те ще са не весели, а ведри! Като огледален образ на тъжните разкази.

-Като тези вечери, под черницата, за които току що разказа. Ама те стават и за кино.

-О, те са неповторими. Италиански неореализъм в разградени дворове между Банишора и Драз махала около стария Майчин дом! Където сирените от гаровите локомотиви се чуваха, а в пазарен ден (вторник и петък) от селата идваха селяни със стока за Женския пазар. А ние децата в топлите летни вечери до късно си играехме на войници в нашия разграден двор с една дълбока яма, останала от бомбардировките.

Ако има подходяща атмосфера (дано без Ковид или друга коварна болест), то за да бъдат ведри новите разкази, в тях вероятно ще има непрекъснато някакви квартални сватби или кръщенета, или войнишки изпращания. Тогава могат да се появят сюжети и персонажи, които да носят ведра носталгия.

НО В ПОДОБНИ РАЗКАЗИ НАЙ-ВКУСНО Е, КОГАТО ЦЯЛАТА ПРОЗАИЧНА КОХОРТА СЕ ВЕСЕЛИ НЯКЪДЕ ИЗ КВАРТАЛА, В ЕДИН ЪГЪЛ ДА СЪЗРЕШ НЯКОЙ САМОТНИК, КОЙТО, НЕПОКАНЕН, НО И НЕПРОПЪДЕН, СВИТ ВИНОВНО, ЗА ДА НЕ РАЗВАЛИ ПРАЗНИКА, БЪРШИ СЪЛЗИТЕ СИ С ПОЛУПРАЗНА ЧАША В РЪКА.

От киното знам, че това са дребни детайли, които обаче внезапно преобръщат настроението, пропукват мажорната глъчка и ведрите разкази стават някак по-особени, по-истински.