SuperCalina: Една успешна българка в Италия - „България е свят на възможности“

Калина Младенова. Едно българско момиче, образовано и креативно, избрало да живее във Флоренция, но намерило начин да не губи връзката с България, пише obache.bg. Случи се да бъде наш гид в една обиколка в сърцето на Тоскана, макар професията да ѝ е друга, творческа. Общуването с нея се оказа допълнителен бонус към това прекрасно пътешествие в сърцето на Тоскана. Защото привнесе и капчица гордост да видиш отблизо колко много потенциал имат младите ни хора, колко възможности могат да открият за собствената си реализация в един отворен свободен свят и как въпреки всичко да търсят начини да не губят връзката си с България. След многото си дипломи : политология и международни отношения, международна сигурност и военно право, Калина все пак се отдава на творчество. Традициите на майка, баща, баба, в областта на изкуствата си казват думата. Бродира и рисува с конци. Но не пропуска и възможност като гид да разкрива красотите на Италия и Тоскана и на българските туристи. Прави го с топлота и проникновение, с много познание и психологически усет. Умее да сподели знанията си по най-любопитния и завладяващ начин, така че да превърне пътуването в увлекателен разказ, в запомнящо се пътешествие. Всеки ден чакахме с нетърпение да седнем в удобния рейс и и тя да ни поведе към Орвието, Пруджа, Пиенца, Сиена, Санджиминяно, Монтепулчано разказвайки увлекателно случки и истории за всяко място. И винаги казваше, „не ми се сърдете, а ме поправяйте, ако бъркам думите“.

– Как Италия и Флоренция стана вашият житейски избор? Образованието ви е такова, че сте имали много различни възможности и пътища?

– Майка ми е художник и реставратор. Тя дойде в Италия за да има възможност да реставрира повече стенописи. Когато пораснах, учих във Флоренция, Франция, Дания, работила съм и в Германия, но в един момент реших да се върна в Италия, във Флоренция. Осъзнах, че всяко място си има нещо като код на общуване. Това са сякаш неписани правила за общуване, които не са в думите, в граматиката, в езика. А са в начина на мислене и в културата. И реших да се върна там, където вече знам законите на общуване. Знам правилата на играта. А пък и това е мястото, където са ми и приятелите. Завърнах се във Флоренция. Но вече и с опита отвън, от другата Европа. Това беше осъзнат избор.

- А колко години живеете извън България?

- Аз съм на 31 години, 21 години живея извън България. Върнах се и в България, да го видя този свят като голяма, а не разказан от майка ми и баща ми. Направих стаж в Центъра за изследване на демокрацията едно цяло лято. Тогава учех политология и международни отношения. После се специализирах в международна сигурност и военно право. Спомените ми, които са свързани с хората, които работеха в Центъра за изследване на демокрацията, са невероятни. Начинът по който работеха и общуваха, никога никъде другаде не съм срещала такъв магически свят. Мили, винаги склонни да помогнат, да дадат съвет. Беше много вдъхновяващо. Това е думата. Аз бях много притеснена в началото защото се страхувах, че ще открият, че не мога например да пиша много добре на български. Накрая на първия ден с наведена глава гледайки гузно отивам, а те ми казват спокойно, давай всичко на английски, ще се справиш. Беше прекрасно лято и много мил спомен. А бях и заобиколена от ора от цял свят, имаше стажанти от САЩ, Палестина, Германия.

- А как ви се стори България тогава?

-България ми се стори една много европейска държава. По-европейска, отколкото мисля, че българите смятат, че е. И ми се стори някак си един свят на възможности, спрямо Италия, имам предвид. Един свят, в който хората някак си повече се поглеждат, повече си общуват. Не са толкова затворени. Сравнявам все пак с Флоренция, където хората са известни с това, че са затворени, и нямам предвид към чужденците, а и по между си са така. Така че България ми се отрази много добре. Имах възможност да прекарам и повече време и с баба ми, и с баща ми, и с леля ми. А после отидох да уча магистратура.

– Близки ли сме все пак с италианците по манталитет и култура, защото българите много обичаме Италия, припознаваме се и в нейната култура?

-Много сме близки. Имаме нещо общо, едно творческо мислене, да го наречем. Което, от една страна ни подтиква винаги се критикуваме: „има правила, а ние все се опитваме да ги заобикаляме правилата.“ А всъщност, да се заобиколи едно правило, това изисква доста фантазия. И по този начин понякога се раждат страхотни неща. Във Флоренция, пресен пример-общината постанови да се махнат морските пинии, защото лесно изгнивали. Е, на мястото на отсечените, сложиха пак морски пинии, но малки, заобиколени със цветя. Пиниите са знаков символ на града.

- В каква степен културата на този невероятен град на Италия, а и вероятно влиянието на майка Ви, Ви пренасочва да се занимавате и Вие с изкуство?

– Бродирам нетрадиционна бродерия, смесвам стилове- от българската бродерия, от френската, от японската и се получава нещо, като рисуване с конци. Да, майка ми много ми е помогнала да разбирам изкуството, да имам очи да го видя, но не е само тя. Баба ми, нейната майка пък, е била златарка. Дядо ми, от страна на баща ми е бил режисьор. Семейството ми, от една страна е било половината чиновници, оттам и политологията съм избрала вероятно, от друга, творци, артисти. И затова пък, ме е привлякло това, което правя сега. Родена съм в София, но предците са от цяла България, имаме много семейни истории. Италианците съм забелязала, не се знаят приключенията на семейството, а понякога и ги крият. В България всеки разказва за прапрабаба и прадядо.

- Редом с творческите си занимания, от време на време поемате ролята на екскурзовод, което може би е и необходимост от поддържане на някаква връзка с родината, с българите, с езика?

- Да, така е. Също така много се научава от работата на екскурзовода. Това, да работиш с хора е едно постоянно приключение. Последните две години, работейки повече с български групи, което наистина ме свързва с България, аз се усетих, че съм по-склонна да приемам от групите, когато са български. И много научих за отношенията между хората, от хората, с които пътувахме заедно. Като млад човек за мен всичко в света е ново, и на 30 съм още малко несигурна. И когато видя отношенията между хората се успокоявам: ето, всички сме малко несигурни при дадени обстоятелства. И ми е много интересно и любопитно. Малко като игра е.

- Умеете да предавате това любопитство и да събудите любопитство у пътуващите с вас, как се подготвяте? Предполагам, че всичко това изисква и подготовка?

-Благодаря, подготвям се. Разбира се със знания от историята. Но не само това. Това е едно. Когато отиваме на ново място, според мене е много важно не толкова да се запомни фактологията, датата, когато една сграда е построена или една картина е нарисувана. Важното е да разберем, какво се е случвало на това място, какво се е случвало с хората, живели на тук, да опознаем тяхната история, какви идеи са ги вълнували, как са мислели света и себе си. То това се вижда и в стиловете на изкуството, те отразяват философията на периода. И според мен това е и най-интересното и най-важното. Защото за един ден ние трябва да се почувстваме различно във всеки един град, да усетим духа на мястото и да го преживеем като в приказка.

– Трябва да кажем, че повествованието не ви е чуждо, Вие сте писали разкази?

- Да, когато бях в гимназията, участвах в конкурси. Беше ми любимо да пиша и няколко разказа ми публикуваха. После спрях, заради университета. Натоварено беше и нямаше време.

- Но ето, сега умеете да превърнете в устен разказ историята не всяко едно от посетените градчета в Тоскана, обръщайки внимание на детайл, нещо особено, характерно, неща които ще останат в паметта. Оценяват ли хората това?

- А, хората, които пътуват, са различни. Има такива, които също са чели, подготвяли са се. Други изобщо не са. Някои искат да научат и се интересуват, други, които изобщо не се интересуват. Гледам по малко да има за всички. Да има и историческа информация, защото е важно, но да го има и забавният разказ, палавия, характерния за градчето с неговите истории и любопитни неща. Тук в Тоскана, ми е лесна задачата, защото има и много книги за нея, много филми, в които е показана и разказана. Може да се ползва много материал.

– А доколко българинът, който вече пътува много, търси такъв разказ, стреми се не просто да отбележи, че е бил тук и там, не просто да попазарува, а и да научи нещо?

- Според мен, от Ковида насам, българинът, който пътува, е коренно променен. Преди ковид не съм работела много с българи. Повече с американци и французи. Американците са любознателни, но за тях това е един много далечен свят. Има една културна бариера, която много трудно се преминава за да се обясни, да влезне човек в енергията и атмосферата на едно градче. Французите са много по-близко и като манталитет и като история до Италия. Българите преди сякаш бяха по-незаинтересовани. Сякаш тази културна бариера беше по-голяма. Сега виждам, че хората гледат с интерес, слушат с интерес. Даже отварят книжка и четат допълнителна литература, много често ми се случва на края на деня някой да ме попита за книга по въпроса, което за мен е най-големият комплимент.

- А туроператорите, с които работите, интересуват ли се от вашето мнение, да се консултират за интересите на хората?

- Зависи от туроператора. Тук има големи разлики. В това отношение имам късмет. Защото съм си избрала туроператор, който слуша много екскурзоводите на място. И който дава възможност за променяне на програмата. А програмата е мислена заедно с екскурзовода на място. Това нещо, за жалост рядко се случва, но с Premio Travel е лекота да се работи. През зимата имаме срещи и митинги да определим всичко, до най-малки детайли. Когато се определя програмата, местата, винаги се изслушва мнението и на екскурзовода. Екскурзоводът казва „стръмно е, трябва ни повече време шофьорът казва :“там има много завои, по-бавно ще стигнем“, така, че съм щастлива и доволна че работя с тази фирма.

- А Вас привлича ли ви да се заемете с такъв вид бизнес?

- Може би да, но много по-ограничен. В смисъл ориентиран по интереси, и определен като отношение и визия за живота. Понякога, когато предложим нещо, което е свързано с изживяване, с наслаждение, за усещане на атмосферата на едно място извън туристическите обекти, се получава едно разминаване, една селекция: идват само хора, които искат да преживеят и нещо от автентичната атмосфера на мястото, да се насладят на автентично преживяване. Което е малко е противоположно на масовия туризъм, характерен за големите градове, където има много да се види, шумно е има много хора, всичко е много забързано и човек няма време да усети истински мястото. Аз бих предлагала именно преживявания.

- А какъв какъв личен свят за Вас е бродирането?

- Първо беше хоби. По време на дипломната си работа в магистратурата, която беше за сексуалното насилие като оръжие по време на войната в Конго, имах нужда нещо да ме разтовари от тази тежка тема. Така започнах да бродирам. Обаче се оказа, че това да си имаш свой собствен бизнес, е нещо уникално. Няма граници. Може да се сбърка, може да се променя, да се развива и расте, позволено е всичко. Иска се да развиеш много умения. Един човек става много хора, трябва да върши работа на много хора. Измислям визията, рисувам, после съм фотограф, най-вече трябва умел маркетинг. Трябва да разбереш как мислят хората, как да им хареса, с какво да им стане интересно..

- Към какъв стил се стремите и доколко е повлиян от тосканската култура, има ли връзка?

- Честно казано, не, но ако се замисля, Флоренция е известна с тези бродирани платове, с гоблените, които са използвали за декорация и на стените, може би има нещо повлияно от този магически свят на образи. Това което правя, е бродерия върху дрехи, за да можем да носим парченце изкуство върху себе си. Вместо марка - картина.

Можете да видите нейни работи и тук: https://www.supercalina.com/textile-art