Ашока Илалай черпи дявола с кафе

„Черпете дявола с кафе“ е един многопластов по съдържание текст, както е многопластово всичко което съществува.

На 8 март тази година излезе от печат книгата “Черпете дявола с кафе“ от автора Ясен Пейчевски представена с псевдонима Ашока Илалай и това е втората поред негова творба. Предишната носи заглавието „Масонство и общество“ и сама по себе си е научно изследване с рецензенти проф. Андрей Пантев и проф. Евфений Сачев ,представящо в дълбочина историята на организираното масонско движение, неговите връзки ,и взаимодействие с обществото.

Ясен Пейчевски е роден през 1975 година. По професия е инженер и икономист, а от март тази година успешно защитава докторска дисертация. Неговите дългогодишни търсения и наблюдения базирани на влечението му към опознаване на невидимото за очите го подтикват да представи пред широката публика подобна малко по различна от общите виждания творба. За разлика от „Масонство и общество“, „Черпете дявола с кафе“ е художествена литература и това е една от причините авторът да използва псевдоним, като заявява, че той ще бъде запазен за негови бъдещи произведения.

За определен кръг читатели, съдържанието на книгата би могло да бъде въведение в тези невидими светове. За други тя би била доста саркастичен опит за представяне на нетрадиционни виждания касаещи човека и неговото битие. Авторът се стреми да направи анализ на човешкото същество, неговите възприятия, мисли и действия пречупени през призмата на неособено популярен мироглед.

Навлизайки в същността на книгата си той представя основните характерни особености на описания персонаж имащ множество имена,както и преките, и косвени взаимодействия на човека с необозримото. Главната роля в книгата, разбира се, е тази на дявола. Авторът прави опит да разкрие пред читателите неговата същност и функции. Отбелязан е фактът, че думите с които разполагат различните езици и целия речников запас често не са в състояние да опишат тези дълбоки води. Като нагледен пример Ясен Пейчевски дава с определението“ матрица“,което за математиците означава едно, а за занимаващите се с машиностроене съвсем друго.

В него окултистите влагат съвсем различен смисъл и това достатъчно красноречиво говори за тоталните разминавания във вижданията на хората по множество въпроси. Именно разликите в нагласите и схващанията на хората по отношение на това твърде странно и неразбираемо съществъвание наречено дявол подтикват авторът да сподели и представи на читателите една различна от общите възприятия гледна точка.

Откъси от книгата:

Дяволът седеше замислен на ръба на бездната. Всъщност ръбът на бездната бе твърде неточени абстрактен ориентир, измислен от децата на Адам и Ева, за да могат поне малко от малко да схванат идеята за безкрая. Беше замислен върху много въпроси, най-вече въртящи се около това странно и неразбираемо създание човека. Всевишният възлагаше и продължава да възлага огромни надежди на тях, а те, вместо да израстват с все по-бързи темпове, правеха точно обратното –дънеха се безспир. Дори самият Иблис непрекъснато се учудваше как най-накрая няма да му омръзне и да приключи с тях веднъж завинаги. Не стига това, а на всичкото отгоре беше натоварен с отговорността да се грижи за тях.

Единността беше върховният замисъл и дяволът като представител на уж по-низшите, но все пак божествени йерархии много добре знаеше това. Идеята за цялото, намиращо се във всичко и навсякъде, изграждащо всемира, така или иначе остана доста мъглява концепция за по-голямата част от представителите на човешката раса. И тази даденост с оглед ограничената сетивност на хората си остана напълно неразбираема.

Той изгаряше от огромно желание да се покаже пред хората, но не му беше разрешавано. Не че страдаше от някакъв вид ексхибиционизъм, но това беше може би единственият начин,за да могат всички човеци да видят, че той не е някакво уродливо чудовище. Нямаше рога, нямаше копита, нямаше козя захапка и да не говорим за опашка. Истината е, че той беше многолик в дълбините на неговата същност.

Така и не можеше да си обясни елементарни неща. Знаеше доста за безкрая, но недоумяваше защо хората плачат. А също как става така, че от тъжните очи на дете цялата вселена се тресе и страда. Как една-единствена сълза от тези очи е в състояние да издави цели йерархии и след това да се налага да бъдат възстановявани отново и отново. Всъщност ангелите всеки път го отнасяха, но и те нямаха кой знае какъв избор – да не кажем, никакъв.