„Портретът на Дориан Грей“ в Габровския театър - вечната борба между душата и плътта

„Имаме проблем“, писа проф. Георги Каприев, визирайки състоянието на българския театър във връзка с угаждането на масовия вкус, доминирането на постановки, които се занимават с низки страсти, с повседневното изобщо с долницата на човешкото битие. А театърът, сцената е мястото, което би трябвало да ни връща към смисъла, защото от самото си създаване той се занимава с това, да разширява пространствата на духовното.

На фона на надигащия се диспут за състоянието на театралното ни изкуство да попаднеш извън столицата в овехтялото читалище, в което играе Габровският театър на зашеметяващ спектакъл, който с огромно въображение и талант разнищва именно темата за потъпкването на духовното в блатото на плътското и комерсиалното, е магия. Истинска, защото спектакълът се играе от февруари и изумително за извънстолична сцена салонът и днес, май месец, е пълен. От съседни градове идват да гледат, гостувал е на други сцени включително и в София, и слава богу, има и номинации за Аскеер.
Чух как млади момичета обсебени от вълнение споделят, че гледат за четвърти път. „Просто плача- казва една, -даже не се замислям защо.“

„Портретът на Дориан Грей“ и вечната фаустовска тема за погубването на душата, сключила сделка с дявола в името на плътското, е поднесена по толкова брилянтен начин, ангажиращ всички сетива и рефлексии на съзнателно и подсъзнателно ниво, че човек дълго носи в себе си и разчита езика на посланията, на образите и внушенията. „След този спектакъл цяла седмица не можех да спя“ – сподели друга зрителка.

Можем да си представим, че малцина от съвременната публика са чели самия роман на Оскар Уайлд, обявен навремето си за скандален. Но темата за противоречивата човешка природа, готова да заплати всяка цена за вечна младост, неувяхваща красота и слава, и днес сякаш е особено актуална. Заобиколени сме от невъобразимо количество материални изкушения, които ни лишават от всякаква възможност да осмислим същността на собственото си съществуване. Каква е целта на живота ни – в притежанието на по-нов, по хубав, по-голям, по-скъп телефон, автомобил, апартамент? Надуваме мускули и устни, поглъщаме какви ли не рекламирани добавки, опъваме скули, перчим мускули във фитнес зали, защото старостта е нещо което неистово искаме да избягаме.

И ето, че историята за красивия млад провинциален младеж Дориан Грей идва да ни напомни в какво можем да се превърнем, ако в името на притежанието и въображаемото съвършенство се откажем от истинския си живот.

Рисуван от художника Базил пред погледа на циника хедонист лорд Хенри, опиянен от свята красота, Дориан Грей пожелава вечна младост, като за сметка на това портретът му да поеме тежестта на времето и греховете на преживения живот. Следват етапите на разпад на душата, първо загива любовта. Постепенно героят,обзет от суета и лекомислие, е завладян от всички човешки слабости. Отдава се на похотта и плътските наслади, губи напълно нравствени ориентири и обладан от егоизъм, стига до жестоки прояви и престъпления. Накрая, заставайки срещу уродливия си истински образ, опитвайки се да унищожи и него, сам себе си унищожава.

Идеята за изгубения рай, подменен с фалшиви ценности е ефектно и ярко подчертана от невероятната сценография на Мариета Голомехова ( костюмите са също нейно дело). Попадаме в една разпукана естетизирана райска градина на фона на която чрез разделяне на сцената с прозирна стена имаме две реалности, като зад стената с невероятна пласика и въображение се редуват живи картини от тела – преплитащи се, застинали и в движение, разпадащи се, изобразяващи състоянията на гърчещата се душа на героя.

Темата за твореца-създател също е акцентирана и развита в спектакъла. Изкуството, което се стреми единствено да превърне в култ плътта и красотата, не може да събуди и възпроизведе жив живот, голият естетизъм не поражда морал. Художникът Базил иска да си съперничи с Бога и да вдъхне живот на своята творба. Смята, че е създал своето на-велико произведение, дарявайки вечна младост на Дориан, но ставайки свидетел на това, това в което той се е превърнал, загива от ръката на своето творение.

Спектакълът е разработил всички възможни теми, които носи текстът, така, че да достигнат до съвременния човек като възможност за размисъл. Не случайно екипът е работил дълго, провеждайки и уъркшоп по темата „Да загубиш себе си битката между душата и плътта“, за да обмисли своите послания.

Забележително е изпълнението на гост-актьора Благовест Мицев, ученик на Иван Добчев. Играта му е зрелищна, сложна, с ярки детайли, разчетена сякаш по партитура. Самият той наподобява копие на портрет на самия Оскар Уайлд.

В представлението участва почти цялата трупа на Габровския театър, гост също е и Цвети Пеняшки (в ролята на Лорд Хенри Уотън). Димо Димов влиза в ролята на художника на портрета – Базил Холуърд. Личи си блестящата работа с актьорския състав както на ниво смисъл и послания, така и по отношение на пластиката и изобразителността.

В актьорския състав са още: Надежда Петкова, Адриана Димова, Александър Андреев, Атанас Димитров-Фози, Виолина Доцева, Дилян Николов, Магдалена Славчева, Мелин Ердинч, Поля Йорданова, Таня Йоргова.

Хореографията на спектакъла, която е незаменимо изразно средство, е на талантливия Явор Кунчев. Той е известен и като основател на школата Lindy Hop Bulgaria, с която популяризира танците и културата на суинга у нас.

Музиката, която също е интегрална част от спектакъла, е дело на Милен Апостолов.

Полина Христова, в съавторство с Веселка Кунчева създава драматургичния текст за спектакъла.

Веселка Кунчева: „Чрез този спектакъл бих искала някак си човек да се замисли над това какво прави с душата си, къде е тя в момента – в джоба ли е, забравена в някой шлифер ли е, в чантата ли е, все още ли е тука, вътре в него. Това е единственият въпрос, който бих искала някак си да дам на зрителите“. (в интервю за пресата)

Веселка Кунчева е от най-успешните млади режисьори, открояваща се с новаторските си търсения, сериозните теми и проблеми, които интерпретира на съвременен театрален език.
Била е щатен режисьор в ДКТ – Видин, Народен театър „Иван Вазов“, а от 2022 година е на щат в Държавна опера – Пловдив и Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово. Ярки и запомнящи са постановките ѝ:„По ръба на небето”, „Вграждане” и „Дама Пика“ на Държавен куклен театър-Пловдив, „Последното изкушение“ в Народен театър “Иван Вазов“, „Нос“ в Театър 199 „Валентин Стойчев“, „Полетът на къртицата“ в Столичния куклен театър. „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“, и танго-операта „Мария от Буенос Айрес“, както и легендарната рок опера „Исус Христос суперзвезда“ в пловдивската опера.

През 2014 г. съвместно със сценографа Мариета Голомехова основават театралната компания „Пъпетс лаб“ („Puppets lab“), чиято цел е да изследват и търсят нови театрални способи и форми. Първият спектакъл на компанията е „Аз, Сизиф“, за който Мариета Голомехова получи специална награда за сценография и кукли на Международния театрален фестивал за спектакли за деца и юноши в Нови Сад, Сърбия.
Дълъг живот на постановката и стискаме палци за „Аскеер“.

Източник: obache.bg