През 1958 г. САЩ планират ядрен взрив на Луната: ето защо

В разгара на Студената война САЩ разработват строго секретен план, който днес звучи като сюжет от научнофантастичен филм – взривяване на ядрено оръжие на повърхността на Луната. Проектът носи кодовото име A119, а една от основните му цели е Вашингтон да демонстрира технологична и военна мощ пред Съветския съюз.

Идеята се появява през 1958 г., само месеци след като СССР шокира Запада с изстрелването на първия изкуствен спътник „Спутник 1“ на 4 октомври 1957 г. Съветският успех поставя Москва начело в началния етап на космическата надпревара и предизвиква сериозни опасения в Съединените щати.

На този фон американските Военновъздушни сили възлагат проучване дали ядрен взрив на Луната би бил възможен и какви последствия би имал.

Тайният проект A119

Официалното наименование на програмата е „A Study of Lunar Research Flights“ – „Изследване на лунни изследователски полети“. Работата е поверена на Armour Research Foundation към Illinois Institute of Technology под ръководството на физика Леонард Райфел.

Разсекретеният доклад показва, че учените разглеждат три основни причини за евентуална ядрена детонация – научна, военна и политическа. В документа изрично се посочва, че държавата, която първа извърши подобен експеримент, би могла да демонстрира „напреднали технологични способности“.

С други думи, става дума не просто за научен опит, а за грандиозна демонстрация на сила.

Защо САЩ искат да взривят бомба на Луната?

Една от основните причини е психологическият ефект след успехите на СССР.

След „Спутник“ във Вашингтон се опасяват, че Съветският съюз изглежда технологично по-напреднал. Видим ядрен взрив на Луната е разглеждан като начин САЩ да покажат пред целия свят, че могат да изпратят оръжие на близо 400 000 километра от Земята.

Самият доклад признава, че подобна демонстрация би могла да донесе политически дивиденти на държавата, която я извърши първа. В същото време авторите предупреждават, че световната общественост може да реагира изключително негативно.

Проектът следователно има и ясно пропагандно измерение – взривът трябва да се превърне в символ на американската технологична мощ в момент, когато СССР печели първите битки в Космоса.

Експлозията трябвало да бъде видима от Земята

Според разработваните сценарии взривът трябва да бъде извършен в район близо до границата между осветената и тъмната част на Луната.

Идеята е образуваният облак от лунен прах да бъде осветен от Слънцето, така че явлението да може да бъде наблюдавано от Земята. Проучванията включват именно изчисления за оптичната видимост на експлозията и възможностите тя да бъде заснета и анализирана с астрономическа апаратура.

Първоначално е обсъждано използването на термоядрено устройство, но теглото му прави подобна мисия трудно осъществима с наличните тогава ракети. Впоследствие се разглежда значително по-малка ядрена бойна глава, включително W25 с мощност около 1,7 килотона.

За сравнение, атомната бомба, използвана над Хирошима през 1945 г., е била многократно по-мощна.

Имало и научна цел

Въпреки очевидния политически подтекст проектът не е замислен единствено като демонстрация.

Учените смятат, че контролирана експлозия би могла да даде информация за структурата на Луната. Сеизмометри, разположени на повърхността, например биха могли да регистрират вълните от взрива и да помогнат за изследване на лунните пластове.

В разсекретения доклад се обсъждат още анализ на образувания облак, взаимодействието на частиците със средата около Луната, радиацията и магнитните явления след детонацията.

В екипа участва и младият Карл Сейгън

Сред най-любопитните подробности около проекта е участието на Карл Сейгън, който по-късно се превръща в един от най-известните астрономи и популяризатори на науката в света.

Тогава все още млад учен, Сейгън участва в работата по изчисления, свързани с поведението и разпространението на облака от прах и газ след евентуален ядрен взрив в условията на слабата лунна гравитация.

Проектът остава тайна в продължение на десетилетия. Широката общественост научава за него едва около 2000 г., когато Леонард Райфел разказва публично за разработката, а документи, свързани с нея, стават достъпни за изследователите.

Защо планът никога не е осъществен?

В крайна сметка ядрен взрив на Луната няма.

Сред причините са опасенията от огромния политически и обществен отзвук, възможното радиоактивно замърсяване на лунната повърхност и рискът една неуспешна мисия да доведе до падане на ракета с ядрено устройство обратно към Земята.

Още в самото проучване авторите предупреждават за потенциални екологични, биологични и радиологични последици, както и за силно негативна международна реакция.

Проектът A119 е прекратен през 1959 г. и никога не достига до реална фаза на изпълнение.

Само десетилетие по-късно САЩ постигат далеч по-силен пропаганден ефект по съвсем различен начин. На 20 юли 1969 г. „Аполо 11“ каца на Луната, а Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стават първите хора, стъпили на друго небесно тяло.

Така една от най-дръзките и противоречиви идеи на Студената война остава само в архивите – свидетелство докъде е била готова да стигне космическата надпревара между двете суперсили.