Анатол Франс: писателят, който се усмихваше на човешката история

Когато Анатол Франс умира на 12 октомври 1924 г., в Париж на сцената звучи музика от „Таис“ – едно от произведенията, превърнали неговата проза в част от европейската култура. Писателят, роден като Жак Анатол Франсоа Тибо, е на 80 години. Той си отива в Ла Бешлери край Сен-Сир-сюр-Лоар, след живот, прекаран между книгите, журналистиката и големите политически спорове на Франция.

Син на парижки книжар, Франс отрано попада в света на литературата. Пише стихове, литературна критика, романи и публицистика. Между 1888 и 1892 г. е литературен критик на вестник Le Temps, а през 1896 г. е избран за член на Френската академия.

От нежната проза до политическата сатира

Първият му голям успех идва с романа „Престъплението на Силвестър Бонар“, публикуван през 1881 г. В него Франс създава герой, който съчетава ученост, разсеяност и човешка доброта – качества, които ще останат разпознаваеми и в следващите му книги.

Сред най-известните му произведения е „Таис“ – роман за египетска куртизанка и аскет, в който писателят сблъсква плътското желание с религиозния фанатизъм. Историята по-късно вдъхновява операта на Жул Масне.

В „Островът на пингвините“ Франс разказва измислена история на пингвини, които по грешка са покръстени и превърнати в хора. От този привидно фантастичен сюжет се ражда сатира на войните, национализма, собствеността и политическите институции.

„Боговете жадуват“ отвежда читателя във времето на Френската революция. Романът показва как идеите за справедливост могат да бъдат погълнати от подозрение, насилие и революционен фанатизъм. Тази критика към догмите продължава и в „Бунтът на ангелите“, където небесният ред е представен като огледало на човешката власт.

Писателят в обществения живот

Анатол Франс не остава само наблюдател на политиката. По време на Драйфусовата афера той застава на страната на Алфред Драйфус и подкрепя публичната борба срещу несправедливото осъждане. Тази позиция го превръща в един от видимите интелектуалци на френския обществен живот.

През 1921 г. получава Нобеловата награда за литература. В мотивите си Нобеловият комитет го отличава за „блестящите литературни постижения“, белязани от благородство на стила, дълбоко човешко съчувствие и „истински галски темперамент“.

Само година по-късно произведенията му са включени в Индекса на забранените книги на Католическата църква – знак за напрежението между неговия скептицизъм и религиозния авторитет.

След смъртта му събраните му съчинения са издадени в 25 тома между 1925 и 1935 г. Времето променя литературната мода, но не заличава основния въпрос на Франс: какво се случва с човека, когато превърне собствените си убеждения в абсолютна истина.

Източници: time.com, lemonde.fr, thecrimson.com