Екатерина Каравелова: жената, която не остана в сянка

Когато през 1880 г. Екатерина Пенева се омъжва за Петко Каравелов, тя вече има зад гърба си образование, получено в Москва, и опит като учителка. Бракът я отвежда в центъра на политическия живот, но не я превръща в нечия сянка. През следващите десетилетия тя изгражда собствено обществено присъствие – като просветителка, преводачка, писателка и защитничка на женските права.

Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе. Десетгодишна заминава за Русия, където през 1878 г. завършва IV Московска женска гимназия със златен медал. След завръщането си в България учителства в Русе, Пловдив и София. До 1903 г. работи в училище общо 14 години, като настоява момичетата да получават не само основна грамотност, но и възможност за професионално и висше образование.

От класната стая към обществения живот

На 13 януари 1880 г. тя се венчава за Петко Каравелов в русенската църква „Света Троица“. Семейството има три дъщери – Радка, Виола и Лора. В дома на Каравелови се срещат политици, писатели и общественици, а Екатерина постепенно се превръща в самостоятелна фигура с влияние далеч извън семейния кръг.

Повече от 20 години тя ръководи общообразователното женско дружество „Майка“ и участва в развитието на девическото професионално училище „Мария Луиза“. През 1901 г. е сред учредителките на Българския женски съюз – организация, която обединява женски дружества от страната и поставя образованието, професионалната реализация и гражданското участие на жените в обществения дневен ред. От 1915 до 1925 г. Каравелова е заместник-председателка на съюза.

Преводачка, миротворка и защитничка

Каравелова работи и с литературата. Превежда автори като Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Виктор Юго, Ги дьо Мопасан, Гюстав Флобер и Чарлз Дикенс. Пише политически фейлетони, статии и литературна критика, а владеенето на няколко езика ѝ позволява да представя български каузи пред международна публика.

По време на Балканските войни работи като главна милосърдна сестра във Военното училище. По-късно оглавява българската секция на Международната женска лига за мир и свобода и представя страната на международни форуми във Вашингтон и Дъблин. За нея мирът не е само отсъствие на сражения, а обществен ред, основан на права и демокрация. На конгреса в Дъблин тя формулира позицията си така: „Нашият идеал не е мирът, който сключват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация.“

„Направих това, което би направила всяка жена“

Един от най-драматичните епизоди в живота ѝ е свързан със затварянето на Петко Каравелов и други политически дейци в края на XIX век. Екатерина Каравелова се обръща към чужди дипломатически представители, за да сигнализира за отношението към арестуваните. Заради това е поставена под домашен арест и е изправена пред съд с обвинение в предателство.

В последната си дума тя заявява: „Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж.“ Присъдата не е изпълнена, а случката остава един от най-често разказваните примери за нейния характер – личната лоялност при нея върви заедно с убеждението, че властта трябва да носи отговорност.

След смъртта на съпруга си през 1903 г. Каравелова продължава обществената си работа. През 1935 г. оглавява делегация, която настоява за отмяна на смъртни присъди за политически затворници, а участието ѝ в инициативи за защита на преследвани хора допълва образа ѝ на последователна защитничка на човешкото достойнство. Екатерина Каравелова умира на 1 април 1947 г. в София, но името ѝ остава свързано с един от важните въпроси на българската история: как една жена може да превърне образованието и личната смелост в обществена сила.

Източници: bta.bg, old-news.bnr.bg