Иван Мичурин: човекът, който отглеждаше плодове за студа

В началото имало малък двор, няколко плодни растения и човек, който през деня работел на железницата, а вечер се връщал към своята градина. Иван Мичурин започва селекционните си опити през 1875 г. в нает имот от около 600 квадратни метра край Козлов – днешния Мичуринск. Той няма висше образование и не завършва гимназия, но превръща самообучението и практическите опити в професия за цял живот.

Мичурин работи като чиновник, касиер, техник и часовникар, за да издържа семейството си и да купува семена, инструменти и растения. През 1888 г. придобива 13 хектара земя край града. След покупката на семейството му остават едва 7 рубли, а през първите два сезона то живее в шалаш на новия терен. Към 1893 г. там вече има хиляди хибридни фиданки на круши, ябълки и череши.

От южни плодове към зимоустойчиви сортове

Най-важният му извод идва след години неуспешни опити с пренасяне и присаждане на готови южни растения. Вместо просто да аклиматизира сортове, Мичурин започва да ги кръстосва с местни и по-издръжливи форми. Така търси растения, които не само да оцелеят в по-студен климат, но и да дават плод.

Той работи с географски отдалечени видове и развива методи за далечна хибридизация. Сред резултатите са зимоустойчиви форми на череша, бадем и грозде, както и нови сортове ябълки, круши, сливи, кайсии, къпини и касис. Работи още с тютюн и маслодайна роза. Общо на Мичурин се приписва създаването на повече от 300 сорта плодови, ягодоплодни и други култури.

Любопитен е и един от практическите му експерименти. След като преценява, че богатата черноземна почва „разглезва“ младите хибриди, през 1900 г. премества насажденията върху по-бедна земя, за да ги подложи на по-тежки условия. Идеята му е растенията да бъдат проверявани не в удобна среда, а там, където действително трябва да се отглеждат.

Закъснялото признание

Първите му научни публикации излизат едва през 1906 г., когато той е на 50 години. Дълго време работата му остава извън вниманието на официалната наука, въпреки че създаденият от него разсадник постепенно става известен и извън Русия. През 1911 г. постиженията му са представени на Световното изложение в Тулон.

През 1913 г. Департаментът по земеделие на САЩ му предлага да се премести или да продаде колекцията си. Мичурин отказва. Той избира да остане в Козлов, където по-късно работата му получава държавна подкрепа. През 1918 г. разсадникът е национализиран, а самият той става негов директор. През 1928 г. на базата му е създадена селекционно-генетична станция.

Подходът му е събран в изречението: „Не можем да чакаме милости от природата; наша задача е да ги вземем от нея.“ В него е концентрирана и практическата му цел – не да наблюдава природата отстрани, а да създава растения, пригодени към конкретен климат и нуждите на хората.

Мичурин умира на 7 юни 1935 г. Години по-рано градът, в който е работил, е преименуван на Мичуринск – рядък случай учен да даде името си на населеното място още приживе. След смъртта му неговото име е използвано и за мичуринизма – направление, свързано с агробиологичните идеи на Трофим Лисенко и с отхвърлянето на класическата генетика. Историческото наследство на Мичурин обаче остава най-вече в градините: в опита да се създадат плодове, които могат да понесат мястото, където растат.

Източници: aif.ru, vm.ru