Александър III: миротворецът с твърда ръка

Висок близо 1,91 метра, с внушителна фигура и сила, за която се разказвало, че можел да огъва метални предмети с голи ръце, Александър III изглеждал като въплъщение на имперската власт. Но последните му дни са прекарани не на кон или във военен лагер, а в Ливадийския дворец в Крим, където на 1 ноември 1894 г. умира от тежко бъбречно заболяване. Императорът е едва на 49 години.

Александър Александрович не е очаквал да стане цар. Той е вторият син на Александър II, а по-големият му брат Николай умира през 1865 г. След убийството на баща му през 1881 г. Александър III наследява престола и бързо се отказва от идеята за политическо отваряне на империята.

След убийството на баща му идва обратът

Новият император вярва, че либералните промени са отслабили държавата и са помогнали на революционното движение. През същата година е въведен режим на извънредна охрана, който позволява на властите да ограничават права, да затварят издания и да преследват заподозрени без нормални съдебни гаранции.

Контрареформите постепенно стесняват автономията на университетите, ограничават местното самоуправление и връщат част от административната власт над селяните в ръцете на дворянството. Политиката на русификация засилва натиска върху неруските народи, а еврейското население е подложено на тежки ограничения и преследвания.

Тази страна от управлението му не може да бъде заличена от прозвището „цар миротворец“. Александър III не води голяма война, но запазва вътрешния ред чрез цензура, полиция и страх от революция.

Железници, фабрики и една оцеляла катастрофа

Периодът му е и време на ускорена индустриализация. През 1891 г. започва строителството на Транссибирската железница, която трябва да свърже европейската част на империята с Далечния изток. Разширяват се промишлеността и железопътната мрежа, а държавата приема и първи закони за ограничаване на труда на деца и жени.

През 1888 г. Александър III, съпругата му Мария Фьодоровна и децата им оцеляват при тежка влакова катастрофа край Борки. Влакът дерайлира, вагоните са разрушени, но императорът задържа с тялото си част от покрива, докато семейството му бъде изведено. Историята допринася за легендата за неговата физическа мощ.

Императорът има и по-малко позната страна. Той свири на хеликон, покровителства художниците реалисти и събира произведения на руското изкуство. Неговата колекция става основа на днешния Руски музей в Санкт Петербург.

„Увеличил количеството добро“

Външната му политика е предпазлива. Русия завършва основната част от завладяването на Централна Азия, но Александър III избягва пряк сблъсък с големите европейски сили. Сближаването с Франция през 1891–1893 г. променя дипломатическата карта на Европа и подготвя бъдещия френско-руски съюз.

Тежкият глад през 1891–1892 г. и епидемията от холера показват обаче колко уязвима остава империята зад фасадата на реда и силната държава. Икономическият напредък върви редом с бедност, зависимост на селяните и липса на политически права.

Александър III умира в Ливадия на 1 ноември 1894 г., а престола заема неговият син Николай II. Така приключва управлението на последния руски император, който не губи война, но оставя на наследника си държава, в която привидният покой прикрива натрупващи се конфликти. Историята помни Александър III и като миротворец, и като владетел, който затваря прозорците на империята точно когато модерният свят започва да влиза през тях.

Източници: rct.uk, prlib.ru, loc.gov