Лев Виготски: психологът, който промени разбирането за ученето

Когато дете решава задача с помощта на учител или по-опитен съученик, то според Лев Виготски вече показва не само какво знае, а и в каква посока може да се развива. Именно тази идея превръща руския психолог в един от най-влиятелните мислители в психологията на развитието и образованието.

Виготски е роден на 5 ноември 1896 г. по стар стил, или на 17 ноември по нов стил, в Орша — град, който тогава е в Руската империя, а днес се намира в Беларус. Израства в Гомел, в еврейско семейство с осем деца. Получава част от образованието си от частен учител, а в гимназията проявява интерес към литературата, историята и философията.

В Москва изучава право, но паралелно посещава занятия по хуманитарни науки в Шанявския университет. Шекспировият „Хамлет“ заема особено място в ранните му интелектуални занимания. По-късно анализът на трагедията става основа за дисертацията му „Психология на изкуството“, защитена през 1925 г.

От литературата към психологията

След завръщането си в Гомел през 1917 г. Виготски преподава литература и психология, организира културни събития и създава лаборатория по психология в учителски институт. Този период свързва ранния му интерес към изкуството с въпроси за развитието на човешкото съзнание.

През 1924 г. започва работа в Института по психология в Москва. Кариерата му като психолог продължава приблизително десет години, но през това време той работи върху широк кръг теми — от мисленето и речта до паметта, вниманието, играта и обучението на деца с увреждания. Негови близки сътрудници са Александър Лурия и Алексей Леонтиев.

Виготски развива културно-исторически подход, според който висшите психични функции не се формират изолирано в съзнанието на отделния човек. Те възникват първо в общуването между хората, а по-късно се превръщат във вътрешни начини на мислене и саморегулация.

Зоната на близкото развитие

Най-популярното му понятие е зоната на близкото развитие. Американската психологическа асоциация я определя като разликата между действителното равнище на способностите на детето и равнището, което то може да достигне с помощта на по-възрастен или по-опитен партньор.

За Виготски обучението не трябва само да следва вече постигнатото. То може да създава условия за следващия етап на развитие. В лекцията си „Психология на учителя“ той пише: „Не е толкова важно да се преподава определено количество знания, колкото да се възпитава способността да се придобиват тези знания и да се използват.“

Езикът заема централно място в тази теория. Виготски разглежда речта не само като средство за общуване, а и като културен инструмент, чрез който детето постепенно започва да организира собственото си мислене. Тази връзка е развита най-пълно в книгата „Мислене и реч“, публикувана през 1934 г. и превърнала се по-късно в основополагащ труд за психологията на езика и когнитивното развитие.

Кратък живот и дълго влияние

Личният живот на Виготски остава тясно свързан с интелектуалната му работа. Той се жени за Роза Смехова, а семейството има две дъщери — Гита и Ася. Виготски страда от туберкулоза, но продължава да пише, да преподава и да работи с колеги дори по време на тежки периоди на заболяването.

Умира в Москва на 11 юни 1934 г., на 37 години. След смъртта му неговите трудове са ограничавани в Съветския съюз, а през следващите десетилетия остават частично недостъпни. Международното признание идва по-късно, особено след преводите на английски език през 60-те години на XX век.

Днес името на Виготски се свързва с разбирането, че ученето не е самотно натрупване на знания. То се случва в езика, в играта, в сътрудничеството и в културата — там, където човекът прави сам първата крачка, а с помощта на другите достига следващата.

Източници: encyclopedia.com, dictionary.apa.org, marxists.org