Притча за тесните обувки

Един мъж влиза в магазин за обувки и любезният продавач се приближава до него:
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Искам чифт черни обувки като онези на витрината.
— Разбира се, господине. Да видим, сигурно търсите номер… четирийсет и първи. Нали?
— Не. Искам трийсет и девети, моля.
— Извинете, господине. От двайсет години работя като продавач на обувки и съм сигурен, че вашият номер трябва да е четирийсет и първи. Може би четирийсети, но в никакъв случай трийсет и девети.
— Аз държа на трийсет и девети, моля.
— Извинете, ще позволите ли да ви измеря ходилото?
— Мерете каквото искате, но на мен ми трябва чифт обувки номер трийсет и девет.
Продавачът изважда от чекмеджето онзи странен инструмент, с който продавачите на обувки мерят стъпалото, и обявява доволно на клиента:
— Виждате ли? Нали ви казах: носите четирийсет и първи номер.
— Я ми кажете кой ще плати обувките — вие или аз?
— Вие.
— Добре. Тогава ми дайтетрийсет и девети номер.
Вече примирил се, продавачът носи чифт обувки номер трийсет и девет. Докато ги вади от склада разбира защо всъщност на мъжа му трябват точно тези: обувките сигурно не са за него, а за подарък.
— Ето ги, господине, номер трийсет и девети, черни.
— Ще ми дадете ли обувалка?
— Ще ги обуете ли?
— Да, разбира се.
— За вас ли са?
— Да! Ще ми донесете ли обувалка?
След дълги напъни и всевъзможни опити клиентът успява да напъха цялото си стъпало в обувката.
Прави няколко крачки по килима, но все по-трудно, охкайки и пъшкайки.
— Чудесно. Взимам ги!
Като си представя как тези обувки трийсет и девети номер убиват пръстите на клиента, самият продавач усеща болки в краката.
— Да ви ги опаковам ли?
— Не, благодаря. Ще остана с тях.
Клиентът излиза от магазина и изминава криво-ляво трите преки до офиса си. Той работи като касиер в банка.
В четири следобед, след като престоява повече от шест часа прав с тези обувки, лицето му се разкривява, очите му се зачервяват и той вече рони сълзи.
Колегата му от съседната каса, който го наблюдава цял следобед, се тревожи за него.
— Какво става с теб? Добре ли си?
— Да. От обувките е.
— Какво им е на обувките?
— Стягат ме.
— Какво е станало? Намокри ли ги?
— Не. По-малки са с два номера.
— Чии са?
— Мои.
— И не те ли болят краката от тях?
— Страшно ми убиват.
— Ами тогава?
— Ще ти обясня — казва той и преглъща. — Малко са удоволствията в живота ми. Всъщност в последно време почти не преживявам такива.
— И какво?
— Обувките страшно ми убиват. Боли ужасно, така е… Но представяш ли си какво удоволствие ще изпитам след няколко часа, като се прибера у дома и ги събуя? Какво удоволствие, човече! Какво удоволствие!

***

Четейки тази притча си мислим за онова чувство, което ще изпита човека с малките обувки. На всички ни се е случвало да носим някой неудобен чифт обувки, чието сваляне на края на деня е направо блажено. Особено на жените. Но поглеждайки ситуацията отстрани си даваме сметка, че всъщност правим нещо безумно и затормозяващо само и единствено за няколко момента удоволствие и облекчение. А защо просто не се наслаждаваме на живота и ежедневието в пълната им форма вместо сами да се подлагаме на тормоз "цял ден"? Не си купувайте по-тесни обувки, щом не ви стават. Ако не са за вашия крак, не са за вас. Намерете онези обувки, които ще ви паснат идеално и ще ви носят удоволствие от носенето цял ден!

Така е и в живота!