Притча: Кога трябва да мълчим

Много отдавна в едно езеро в планината живяла бъбрива костенурка. Когато срещнела друг обитател на водния си дом, тя го засипвала с приказки и говорела толкова дълго, без да спре, че слушателят най-напред се отегчавал, после леко се напрягал, а накрая се изнервял. Всички се чудели как приказливата костенурка успява да говори толкова дълго, без да си поеме дъх. Мислели, че явно диша през ушите, понеже така или иначе никога не ги използва за слушане. Бърборенето й така тормозело всички, че зайците скачали в дупките си, птиците кацали най-отгоре на дърветата, а рибите се криели под камъните, когато я видели да идва. Знаели, че заговори ли ги, няма да могат да мръднат с часове.
Всъщност бъбривата костенурка била доста самотна.
Всяка година през лятото двойка величествени бели лебеди идвала на почивка в планинското езеро. Те били любезни и оставяли костенурката да им говори колкото си иска. А може би го правели, защото знаели, че са дошли само за два месеца. Приказливата костенурка обожавала компанията им. Тя им говорела чак докато звездите преставали да блещукат, а лебедите винаги слушали търпеливо.
Към края на лятото, когато застудяло, лебедите се приготвили да се връщат вкъщи. Бъбривата костенурка се разплакала. Тя не понасяла студа, нито загубата на приятелите си.
— Ех, да можех да дойда с вас — казала с въздишка тя. — Понякога, когато снегът покрие склоновете и лед скове езерото, ми е толкова студено и самотно. Ние, костенурките, не можем да летим. Освен това вървя много бавно. Толкова бавно, че едва тръгнала, вече ще е време да се връщам.
Състрадателните лебеди се трогнали от тъгата на бъбривата костенурка. Затова й направили предложение:
— Мила костенурке, не плачи. Можем да те вземем с нас, само трябва да обещаеш нещо.
— Да! Да! Обещавам! — развълнувала се приказливата костенурка, нищо че още не знаела какво трябва да обещае. — Ние, костенурките, винаги държим на думата си. Всъщност помня, че само преди няколко дни обещах на заека да се опитам да помълча, след като му разказах за различните видове черупки на костенурките и…
Час по-късно, когато бъбривата костенурка спряла да говори и лебедите отново можели да кажат нещо, те се обадили:
— Костенурке, трябва да обещаеш да си държиш устата затворена.
— Лесна работа! — отвърнала бъбривата костенурка. — Всъщност ние, костенурките, сме известни с това, че си мълчим. Почти изобщо не говорим. Тъкмо това обяснявах на една риба онзи ден…
Още час по-късно, когато костенурката направила пауза, лебедите й казали да захапе една дълга пръчка по средата и каквото и да прави, да не си отваря устата.
После единият лебед стиснал единия край на пръчката в клюна си, другият лебед уловил срещуположния край. Размахали криле и… нищо не станало! Бъбривата костенурка била твърде тежка. Хората, които говорят много, обичат и добре да похапват. Приказливата костенурка била толкова дебела, че понякога едва успявала да се побере в корубата си.
Лебедите избрали по-лека пръчка. Подхванали я от двете страни, а костенурката — в средата, запляскали с криле с все сили и се издигнали във въздуха. Заедно с лебедите се издигнала и пръчката, а с пръчката — костенурката.
За пръв път в историята на света една костенурка полетяла.
Издигали се те все по-високо и по-високо. Езерото на бъбривата костенурка ставало все по-малко и по-малко. Дори огромните планини едва се виждали в далечината. Костенурката виждала гледки, каквито никоя друга костенурка не била виждала. Тя старателно се опитвала да запомни всичко, за да разкаже на приятелите си, разбира се, когато се върне вкъщи.
Те летели над планини и после се спускали надолу към равнините. Всичко вървяло добре, докато към три и половина следобед не преминали над едно училище, от което тъкмо излизали деца. Едно момченце погледнало нагоре и какво, мислите, видяло? Летяща костенурка!
— Ей! — викнало то на приятелите са — Вижте я тая глупава костенурка как лети!
Костенурката не се удържала.
— Кого наричаш… опа!… Глууу… пааа… вааааа!
Прас! Костенурката паднала на земята и това бил последният звук, който издала.
Бъбривата костенурка умряла, защото не можела да си държи устата затворена, когато това наистина било важно.
Така че ако не се научите да мълчите в ранните си години, няма да успеете да го направите и когато е жизненоважно.

Аджам Брам