Волейбол, нация и политика: пет важни неща за България

Успехите на България от последните години във волейбола, тениса, бокса, щангите, художествената гимнастика, автомобилизма и т.н. са отражение на един фундаментален факт: общото замогване на страната. Пет важни извода.

Сребърните медали на волейболния мъжки отбор са огромна радост за всички българи и повод да получаваме поздравления от възторжени приятели от целия свят. А това не се случва много често, уви. Сега е моментът радостта да се изживее, а анализът на събитията и общественото им възприятие може да остане и за по-късно.

Успехите не идват случайно именно сега

И все пак - първото, което трябва да се каже почти веднага, е, че настоящият спортен успех не е плод на случайност и то в един доста по-дълбок смисъл. Тук не става дума само за таланта на младите играчи, прекрасната работа на треньора и федерацията, които всички спортни наблюдатели многократно отбелязаха. Успехите от последните години във волейбола, тениса, бокса, щангите, художествената гимнастика, автомобилизма и т.н. и т.н. са отражение на един фундаментален (по Маркс) факт: общото замогване на България и Централна Европа като цяло. Не е случайно, че на полуфиналите на първенството в Манила бяхме заедно с Полша и Чехия. Вярно, това не помогна много срещу Италия, но е показателно в по-общ смисъл.

Маркс, разбира се, е редуцирал обясненията на обществените феномени до тясно икономическите отношения, а нещата са много по-сложни. Те опират до свободата да избираш какъв да станеш, как да реализираш ресурсите си, какво да правиш с живота си. Да, държавата е необходима за създаване на нужната среда и образователно ниво, но и свободата на гражданите да се развиват е решаваща. Тоталитарните режими често превръщат спорта в своя пропагандна витрина. Но повечето трайни и истински резултати идват, когато обществената подкрепа е съчетана с гаранции за личната свобода и избор.

Така че съчетанието между публична подкрепа и лична свобода е истинското обяснение за сегашните успехи и на българите, и на централно-европейците като цяло. Пак никак не е случайно, че футболното ни поколение от 1994 г. беше точно това, което беше получило и здрава подкрепа от държавата, но и свободата да се развива в най-добрите отбори по Европа и света. Ако не ни мине котка път, България сега е в точно такава позиция да разполага и с достатъчно ресурси, и със свободни хора, които да постигат високи цели.

Лична свобода и толерантност

Второто важно нещо е радостта от единението, свързана със спортните успехи на националите. Българите, трябва да се каже, сме доста сплотен народ, който има високо мнение за себе си. Затова ни е приятно и когато другите ни хвалят (едва ли има народи, на които не им е приятно). Същевременно мнозина отбелязаха, че би било добре по всички въпроси да показваме такова национално единение. Точно с това не бива да се прекалява, обаче. Свободата, за която стана дума по-горе, изисква в обществото да има различни мнения и толерантност към тях. Въпреки, че на парламента пише „Съединението прави силата“, ролята на парламента е да дава представителство на обществените различия чрез партийна система. Парламентът не бива да се превръща в стадион, който вика за една партия, както за националния отбор.

Олимпиадата от 1936 г. в Берлин е била подобно мероприятие, което, както се знае, е завършило трагично за германците. И едва пред 1954 г., когато изненадващо стават шампиони по футбол за сметка на далеч по-класния унгарски отбор, немците отново получават възможност (далеч по-умерено) да изразят отново гордостта си като нация. Финалът от 1954 г. и до ден-днешен се помни като „Чудото от Берн“ и е символ за възстановяването на Аденауерова Германия след войната.

Спортсменство и уважение към опонента

Третото изключително важно нещо, на което успехите на най-високо спортно ниво учат, е спортсменството и уважението към опонента. Прекрасни спортисти като Григор Димитров са еталон за тази ценност. Спортсменството е състезателност, която не прераства в простащина и омраза към опонента и това е едно от най-важните неща, на които спортът може да учи.

Волейболните ни национали са също безспорен пример за спортсменство. (За разлика от някои кореспонденти и коментатори на основни медии, които се чудеха в ефир защо филипинците са избрали поляк, а не българин на рекламите за първенството. Или пък правеха забележки за „възпитанието“ на италианците и поляците, които не излезли на награждаването загърнати в националните си флагове. Това са дреболии, но спортсменството е много често в детайла.

Единение, но без патриотарство

Четвъртото важно нещо е радостта от единението на българите да не се свежда до противопоставянето им на Европа и света по общо. Както се пееше в една прекрасна песен едно време, „Ние сме светът, ние сме децата на света“. Нашата радост е възможна, защото ги има и другите прекрасни отбори, с които сме в честна надпревара. Светът, като едно цяло, не е враждебното място, което се чуди как да прецака българите и в което те успяват само като натрият носа на другия с викове „Булгар, булгар“. Спасение може и да не дебне отвсякъде, но всъщност в света имаме много приятели и съюзници, които ни възприемат като свободни и равни хора. Оказа се дори, че и във Филипините имаме симпатизанти!

За съжаление има и такива „патриоти“, за които България трябва да е намръщен сам юнак на коня и особено да не е в съюз със Запада и Европа. В Молдова тези „патриоти“ явно толкова са нараснали, че за малко да спечелят срещу „проевропейските“ сили на парламентарните избори в неделя. И в Молдова, и в Румъния, а и у нас, точно такива патриоти обикновено са и за съюзяване под една или друга форма с Русия. Едно е обаче да се състезаваш в европейските лиги по футбол, волейбол и други спортове, друго е да ходиш по ведомствени спартакиади и да се чудиш дали съветските другари ще ти позволят да спечелиш мача. Така е и с политиката.

Клиентелистки структури в българския спорт

Накрая и нещо, което не е съвсем приятно. Спортните ни успехи имат своите дисциплинарни изключения - футболът например. През последните двадесетина години няма с какво да се похвалим в това отношение. Може да е плод на някакъв лош късмет, но все пак е чудно защо въпреки замогването на страната няма позитивен ефект и върху най-популярния спорт. Този въпрос трябва да се изследва внимателно, но поне на пръв поглед има връзка между „мутризацията“ или навлизането на клиентелистките структури от завладяната държава във футболни отбори и управителните органи на този спорт. Както и на други места, това води до неефективност.

Успехът опиянява и дава самочувствие. Той също така приобщава и сплотява. Успехите на футболистите от 1994 г. създадоха своя митология, която е жива и до днес. „Чудото от Манила“ ще бъде събитие от подобен характер, най-вероятно. Освен ако този млад отбор не стане скоро и световен шампион, разбира се, което ще разкраси наратива още повече. Така или иначе, българите вече мечтаят за шампионски титли.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.