Защо бюджетът е далеч от визията за справедливо общество

Автор: Емилия Милчева

ДВ: Г-н Енев, кабинетът подаде оставка, но проектобюджетът за 2026 г., леко коригиран спрямо първоначалната версия, вече е минал на първо четене. Спорен е шансът да бъде окончателно приет, но в сегашния си вид как се разпределя тежестта на заложените в него мерки?

Златко Енев: Въпросът е кой плаща сметката и кой реално печели. Първоначалният проект, който предизвика протестите, предвиждаше по-високи осигуровки, удвояване на данъка върху дивидента от 5 на 10% и чувствително увеличение на тежестта върху хазарта. Тоест имаше елементи на по-справедливо разпределение – но поднесени грубо, без обяснение и с традиционното недоверие към държавата. След масовите протести правителството оттегли този проект и внесе коригиран : вече няма увеличение нито на данък дивидент, нито на пенсионните вноски, а общата данъчно-осигурителна тежест за 2026 г. остава почти непроменена.

В този смисъл новият вариант защитава уязвимите по-скоро индиректно – чрез обещания за по-високи заплати и пенсии – но избягва да посегне на привилегированите източници на доходи. В страната с най-високо неравенство в ЕС и пета по неравенство в ОИСР според Gini коефициента, това означава, че системата на практика бетонира съществуващите разслоения. Така че бюджетът може да смекчи част от най-острите рани, но не променя архитектурата на неравенството.

ДВ: Чия е философията зад този проектобюджет, определен от премиера в оставка Желязков като “бюджет на социалната защита”?

Златко Енев: Коалицията формално беше широка – „лява“ партия рамо до рамо с дясноцентристи и консерватори. В числата обаче виждаме не синтез, а класическа механика на оцеляването: максимално запазване на статуквото при минимално социално напрежение.

Първо: отказът от увеличение на данъка върху дивидентите и осигуровките показва, че приоритет е успокояването на бизнеса и по-заможните слоеве, а не активна политика срещу неравенството. Второ: заложените разходи за заплати, пенсии и социални плащания са достатъчни, за да предотвратят отворен бунт, но не и да обърнат тенденцията на обедняване и емиграция.

За тригодишния период не се очертава ясна визия – нито за това каква структура на икономиката искаме, нито какви публични услуги искаме да финансираме чрез бюджета. Има рамка за числата, но няма разказ за страната. Това рязко контрастира с британския бюджет на Рейчъл Рийвс, който – независимо дали ни харесва или не – формулира ясен избор: повече данъци върху богатството и имотите срещу амбиция за по-силна социална защита. В България подобен откровен избор просто липсва. Бюджетът на Росен Желязков е далеч от визията за едно по-сплотено и по-справедливо общество .

ДВ: Еврозоната и „големият разговор“ – какво всъщност виждаме?

Златко Енев: Формално от 1 януари 2026 г. България влиза в еврозоната. На теория това трябва да бъде моментът, в който обществото да си зададе въпроса: „А сега накъде?“ – каква държава искаме да бъдем вътре в този клуб.

На практика виждаме обратното: евро-членството се третира като финална спирка на Прехода, а не като старт на нов етап. Бюджетът не дава отговор на въпроса как ще се използва тази по-голяма фискална и финансово-институционална рамка – дали за намаляване на бедността, за инвестиции в образование и здраве или за модернизация на администрацията. Вместо „голям разговор“ имаме дребна тактика: да изгасим текущия пожар, да избегнем санкции от Брюксел и да разпределим малко допълнителни пари към ключови групи.

В страна, в която 19% от населението живее в тежки материални лишения – три пъти над средното за ЕС, да нямаме никаква стратегическа дискусия за посоката е вече политически избор сам по себе си. Бюджетът на Росен Желязков е далеч от визията за едно по-сплотено и по-справедливо общество.

ДВ: Предвид констатираните в България неравенства, има нужда от ляво, но от какво „ляво“?

Златко Енев: Честно казано, у нас думата „ляво“ е толкова компрометирана исторически, че е по-добре да говорим за елементарни стандарти на модерна европейска социална държава . България е сред най-неравните държави в ЕС – и по доходи, и по „неравенство на възможностите“, т.е. шансовете на човек зависят в огромна степен от това в кое семейство и в кой регион се е родил.

Това, от което имаме нужда, не е идеологическо „ляво“, а прагматичен минимум:
– данъчна система, която не облагодетелства само капитала, но и труда;
– силни публични услуги – училища, болници, транспорт – и в бедните региони;
– активна политика срещу детската бедност и ранното отпадане от образование;
– защита на работещите бедни, които днес плащат сметката за всички. В този смисъл България има нужда от повече справедливост, а не от още лозунги „ляво–дясно“.

ДВ: Протестите вече предизвикаха оставката на правителството, но може ли гражданската енергия да доведе до трансформация на държавата?

Здравко Енев: Последните протести показаха две неща. Първо, че обществото все пак има червени линии – когато държавата се опита да прехвърли тежестта по най-груб начин, хората излизат на улицата и правителството отстъпва: проектобюджетът беше изтеглен след масови демонстрации в София. Второ, социологическите данни показаха, че над две трети от българите подкрепят протестите, а особено силна е подкрепата сред по-младите. Това е важен сигнал, че едно ново поколение вече не приема „няма смисъл“ като отговор.

Но протестите по дефиниция са отрицателен инструмент – те спират лоши решения, но не създават добри политики. За да има трансформация, е нужен втори етап : формулиране на ясни, реалистични искания – кой какво плаща, какво получава насреща – и политически субекти, готови да ги превърнат в последователни решения, а не в предизборни обещания.

С други думи: протестите могат да бъдат начало на смислена промяна , но само ако от „не, това не го искаме“ преминем към „ето какво искаме – и ето как смятаме да го платим“.