"Дошло е време народът да се изправи срещу враговете си"

Трябва ни национален лидер, който да ни вдъхне надежда, че животът на българите не е проклятие. Протестите на свободните хора показват, че народът започва да се събужда и узрява за тази цел, казва проф. Коста Костов.

ДВ: Как да защитим либералната демокрация? Вярваме ли още в нея или се превръщаме в киници, които "интелигентно" наблюдават и коментират нейния вероятен залез?

Проф. Коста Костов: Либералната демокрация се нуждае от буден народ. Най-голям враг на либералната демокрация е спящата популация, която не се грижи за основните темели - независими институции, свободни медии, справедливост. Голяма част от българския народ не е узряла за демокрация, камо ли за либерална. Моето поколение прекара половината си живот в еднопартийна автокрация, а останалата половина в квази-демокрация, в каквато живеем днес. Затова не познаваме истинските предимства на либералната демокрация, не знаем как да я защитим от враговете ѝ.

Народ, който позволява десетилетия да бъде управляван безотговорно от безпросветни негодници и уж просветени мерзавци, не е готов за либерална демокрация. Защитата на гражданските свободи се нуждае от будни млади граждани, които осъзнават своето място и роля в обществото, достойнството си на свободни хора, които не позволяват да бъдат използвани като инструмент и средство в нечия полза. Защитата на демокрацията впрочем е мисия на свободния гражданин, който има разбиране за своята обществена роля. Ако авторитарното насилие над законността и свободата на гражданите ескалира, ако политическият и управленски кретенизъм посегне на основните граждански свободи и ценности на демокрацията, когато държавата престане да служи на народа, "Екзархът" отстъпва мястото си на "Караджата".

Там, където има тирания и потисничество, рецептата не е примирение, нито дори спазване на закона, а открит бунт, целта на който е да се изземе властта от тираните и да се възстанови справедливостта. Дошло е време народът най-сетне да се изправи срещу враговете си, които го тикат към авторитаризъм. Надеждата ми е в младите, защото старите още чакат да дойдат спасители на Орлов мост и не вярват в своето самоспасение.

ДВ: Какво е свободата за теб?

Ако живея по съвест, гласувам по съвест, работя почтено и не нарушавам законите. Би трябвало държавните институции да защитават моите конституционни и граждански свободи, да разчитам на справедлива съдебна система, която не обслужва властта, а защитава гражданите от властта. Би трябвало да изразявам свободно своето мнение за обществените и политически процеси, без да съм заплашен от репресии и погазване на конституционните ми права, да съм спокоен за семейството и близките си. Така разбирам свободата. Днес активните граждани изпитват страх, че може да загубят крехката си свобода и да попаднат в клещите на авторитарното управление. Но не е страхливец онзи, който следва своята съвест въпреки страха.

ДВ: Бунтувал си се интелектуално, граждански и всякак, винаги си имал позиция. Какво постигна?

Онова, подобно на Ботев, но не точно - живея и работя така, че нявга най-близките ми хора, семейство и приятели, пациенти и познати да кажат "живя достойно". Припомням си казаното за друг български поет - Добри Жотев, който е пожелал да бъде запомнен със следните слова: "Той беше един лъв, един уморен лъв, който преживя живота си с честност и айрян." Знаеш, че съм вегетарианец.

ДВ: А какво постигна като лекар?

За български лекар-пулмолог - всичко, дори и онова, за което не съм мечтал.

Бях два мандата (2008-2012) председател на Българското дружество по белодробни болести, написах няколко стойностни монографии, под моя редакция излезе последното "Ръководство по белодробни болести" (2016), като главен редактор на списание INSPIRO издадох 82 тематични броя, които се получават безплатно от 1000 лекари и техните семейства. Ръководих 16 години най-добрата клиника по белодробни болести в страната, в която оставих мои специализанти и сътрудници, възпитани на високо професионално и академично ниво. Работя с мултидисциплинарен екип в медицински център INSPIRO, признат в професионалната общност сред водещите центрове по белодробни болести и медицина на съня. Участвах в международни конференции и конгреси, създадох професионални контакти и приятелства в целия свят, дадох своя принос българската пулмология да излезе от рамките на националното.

През всичкото това време написах и две книги с есета, фрагменти, пътеписи, портрети, над 200 статии, дадох поне още толкова интервюта, изявявах се и като обществено ангажирана личност. Дори в някакъв момент се научих да свиря на саксофон и този инструмент звучи като музикален съпровод на житейските ми вдъхновения. Не е малко за един достоен живот.

ДВ: Всички знаят, че освен от джаза, си изкушен и от поезията. Какво мислиш за сякаш малодушния културен отказ от памет за големите ни творци на 20-ти век?

Не мисля нищо добро. Покрай бездарните графомани от близкото минало, които пишеха и издаваха в прослава на комунистическата партия и не позволяваха по-талантливите от тях да бъдат издавани, днешното поколение няма памет за големите български творци, поети и писатели. Особено поети. Както казваше Иван Динков приживе, големите поети са в гроба, а днешните са още по-дълбоко. За моята словесна естетика огромен принос имат творци от миналия век като Константин Константинов и Йордан Йовков и цяла поредица от знаменити поети - Константин Павлов, Борис Христов, Иван Динков, Иван Пейчев и Христо Фотев. По-късно открих Иван Цанев, Стефан Цанев, Румен Леонидов, с когото ни свързва дългогодишно приятелство. Не мога да не спомена и близостта си с Дамян Дамянов, едно от най-ранните ми поетични изкушения с любовната лирика и великолепните му песенни текстове.

В последните години открих за себе си Валентина Радинска, Камелия Кондова, Калина Ковачева, достойни продължители на българската дамска поетична традиция, начената от Багряна. Нека спомена и писателите, които принадлежат на онова "изгубено" поколение, които открих в последното десетилетие - Георги Божинов с изумителния роман "Калуня-каля", Никола Радев с "Когато Господ ходеше по земята", Георги Фотев с "Българската меланхолия", Димитър Бочев с "Несъгласните думи", романите на Неда Антонова, особено двата за Левски ("Първият след Бога") и любовта на Христо Ботев ("Неговата любима"), мъдрите слова на Радослав Игнатов. Мое голямо вдъхновение с огромно влияние върху моята етика е Цветан Тодоров, когото считам за най-високата степен на българската интелектуална мисъл. Неговите книги, посветени на критическия хуманизъм, трябва да бъдат прочетени от всеки мислещ българин. Благодарен съм на проф. Стоят Атанасов за тази късна среща, в която ме посвети.

ДВ: Как съхраняваш младежкия си дух?

Мисля, че имам кармична нагласа. Вярвам, че справедливостта побеждава и доброто намира начин да се върне при добродетелния човек - при него или неговото потомство. Моето християнство е първично - като при християните преди религиозната догма. Вярвам в човека и неговата доброта. Склонен съм да се доверя на Русо, че човекът се ражда добър, но обществото го прави лош. Това е моят и нашият общ дълг - да предпазим човека от онова общество, което го превръща във варварин, в животно без добродетели. Моят дух се крепи на тези всекидневни добродетели, които ме приобщават към общочовешкото.

Коментирай сегашното политическо. Какво виждаш сега и в близко бъдеще?

Народът ни трябва да излезе от десетилетното си търпение. Нашата национална болест е хронична недостатъчност на съпротива срещу олигархично-мафиотския модел на държавно управление. Не успяваме да се обединим около национален идеал, формиран от националната ни идентичност и европейските ценности, произлизащи от християнските, и да се превърнем в народ, за който останалите народи да говорят с възхита и да го сочат с пръст като пример и вдъхновение. Не съумяхме да се извисим до великите ни възрожденци, които ни завещаха тази земя, за да я превърнем в свещено място на свободни хора.

Народът ни все още не разбира, че битката за общото е битка за своето. Че за да живееш за себе си, трябва да живееш за другите, да милееш за общото. Мнозинството бързо губи памет за политическите негодници и не успя да се възползва от политическото си освобождение, от демократичните промени, за да се понесе към едно вдъхновено бъдеще, просто така, pro domo sua - в защита на себе си, своя дом и своя национален интерес. Така че да изтрие срама на няколко поколения, които скоро ще направят век в тази орисия, след онези 13 века, за които Константин Павлов написа: "тринадесет века - тринадесет братя. Най-младият - Отцеубиец". Страхувам се, че ако продължим по същия начин, отцеубийците ще станат двама.

Надеждата ми е в младите, които не са живели в условия на партокрация, разбират предимствата на либералната демокрация, която ще им осигури лична и икономическа свобода в границите на законите, а на отделния човек предлага условия да се превърне в личност с неприкосновено достойнство. С помощта на младото поколение не трябва да допускаме нелибералната квази-демокрация да се превърне в диктатура. Тези млади хора изпълниха площадите в последните дни и накараха управляващите да потреперят от вдъхновената им съпротива. Те напред, а ние - "изгубеното" поколение - ветераните на прехода - след тях.

ДВ: Освен лекар, ти си и уважаван интелектуалец. Каква по твоему е ролята на интелектуалците днес?

Малкото български интелектуалци, които не станаха политически ибрикчии, все още не стигат, за да обърнем негативната тенденция в разбиранията на обществото. Нужни са още събудени души. По дефиницията на Макс Вебер в тази група на интелигенцията попадам и аз, защото пиша и преподавам. Моята обществена роля е предопределена - да отстоявам неотменимото достойнство на човека и неговата лична и икономическа свобода, да откривам единомишленици, с които да утвърждавам ценностите на демокрацията. Правя го всеки ден - сред близките си, сред пациентите, приятелите, лекарската общност, обществото.

Днес страдаме от дефицит на духовни водачи, липсват някогашните възрожденски гиганти като Раковски, затова ни управляват лилипути. За техните възможности съдим по плодовете им, а те нагарчат.

ДВ: Защо трябва да спрем цигарите? Това не ни ли отнема права?

Правото да се самоубиваш не е в полза на обществото, което очаква от всеки негов член отговорност към собственото му здраве и здравето на околните. Цялото общество плаща цената на безотговорността на пушачите, защото българската здравна система е солидарна - всички плащаме здравни осигуровки и от тях се ползват всички: живеещи здравословно (по-здрави) и живеещите нездравословно (пушачи, наркозависими и алкохолици). Това е несправедливо и нарушава правата на едните в полза на другите. От болестите на пушачите страдат и непушачите - например пасивните пушачи, които са в тяхното обкръжение. Страдат най-вече децата, които копират пороците на своите родители - по-голям процент пушещи са деца на родители пушачи. В моето работно обкръжение работя с над 20 лекари и никой от тях не пуши.

ДВ: Може ли да обрисуваш една бъдеща успешна България, центрирана спрямо обща национална цел? Ако изобщо е възможна?

Днес ни е необходим национален лидер, символна личност и всенароден любимец, за да обедини бели, сини, зелени, червени и пембени, да ни вдъхне надежда, че животът на българите не е проклятие, а може да бъде и друг - красива увлекателна игра, в която всички сме победители, ако я играем честно и с вдъхновение, като отбор, устремен към обща цел - просперираща европейска държава с благодарен народ. Протестите на свободните хора в последните дни показаха, че народът започва да се събужда и узрява за тази цел.

Националният интерес на България е да бъде неразделна част от европейското семейство на свободните високоразвити държави с либерална демокрация, зачитаща националните културни традиции без насилствено утвърждаване на културни феномени, които не са приемливи за мнозинството. В тези държави има инструменти, които са сигурна защита от авторитаризъм, няма политическа корупция, а независими от политическото статукво държавни институции, медии и правосъдие и законодатели, които работят в обществен интерес, както и държавници, които издигат националния интерес и достойнство над всичко останало. Затова призовавам всички свободни българи да избират по съвест свои политически представители в законодателната и изпълнителна власт, личности, доказали своята почтеност, лично и професионално достойнство.

Следващата стъпка в тази посока са изборите през 2026 година, включително за президент, който да обедини всички българи, да се противопостави на опитите да бъдем превърнати в автокрация с нечистоплътна зависимост от Русия, в плен на политическата олигархия, формирала олигархично-мафиотския модел на държавно управление. Отдавна не сме сбирщина от азиатски племена, а сме обособен народ от българи с европейска идентичност и хилядолетна култура и писменост. Имаме поети на световно ниво. Имаме висока мяра, но сме загубили памет за нея. Време е да си върнем тази висока мяра.