Коментар на водещия: „След алармата“

Еврото е тук.

Напълно заслужено българското общество направи следващата стъпка към приобщаването към общия ни дом - Европа. Старият континент, от който тръгват всички модерни разбирания за свобода, справедливост, законност и правила. Така, че ако някой попита - какво е държавата, или какво са институциите - европейците са първите, които в исторически план отговарят на този въпрос.

България е част от това семейство и винаги е била.

На символно ниво, от Новата година, дори българските исторически символи като Иван Рилски или думите „Боже, пази България“ са на официална валута, приемана в целия свят. В този смисъл можем спокойно да кажем, че ние приемаме еврото, но и еврото става по-българско.

С това идват и по-големи отговорности. Финансовата ни политика вече се наблюдава не само от София, но и от Франкфурт, а начинът, по който властта изразходва публичните средства ще стане по-прозрачен. Не веднага. Вероятно това ще се случи постепенно и по принуда. Това е добра новина, защото това да си част от европейското семейство е свързано с повече контрол, а по-силният контрол означава и конкретна отговорност, която носи имената и лицата на тези, които са на власт и ще са на власт.

България влиза в еврото с общество, което достигна ниво на зрялост, далеч надхвърлящо институционалните проблеми, които наблюдаваме в момента.

Някои от тях са стари и до болка познати в Брюксел и Франкфурт – като правосъдната система и прокуратурата, политическата корупция, опитите за овладяване на публичното пространство и медиите. Това последното е обречено на неуспех. Защото, както казва дългогодишният директор на BBC World Service Питър Хорокс - живеем в 2026 година и отдавна „светът, в който малка група хора стоят в една редакция и решават кое е важно за обществения дневен ред, вече не съществува“. Тази епоха е в историята.

Презумпцията е да гледаме на журналистиката като на четвърта власт. Това е така, но само там, където останалите три власти работят независимо – особено съдебната. Защото именно тя е призвана да доведе всеки журналистически труд, всяко разследване и всяко разкритие до институционален ефект, според законите на една страна. През годините колегите поставят въпросите ясно чрез работата си – и Мария Цънцарова, и Стоян Георгиев, и Марин Николов, и толкова много колеги тук и в различни медии. Обществото ги чува, но дали институциите ще ги превърнат в действия, вече не зависи от журналистите.

В този смисъл журналистите не са всесилни. Свободата на журналистиката и на медиите не се гарантира с декларации, а с действия. И се нуждаят от обществото, което оказва постоянен натиск върху властта, за да можем заедно да поправяме средата си. И още нещо - журналистиката не може да бъде дисциплинирана чрез страх, защото тогава не се наказват журналистите, а обществото.

Всички тези процеси са поправими. Да се вайкаме, че всичко е загубено, би било пораженство, което няма нищо общо с целта на всеки гражданин на европейска България - никога да не се прегърбва пред корупцията и злоупотребата с власт. Можеш ли да спреш по средата на пътя? Може само временно да спреш, да се върнеш назад, за да се засилиш - както гласи една древна китайска поговорка.

Тук вече не е еврото. Ние сме.

Еврото влиза в България в най-подходящия момент. Представете си го като още един звън на алармата на устройството до главите ни. Е, знаете, че винаги идва моментът, в който сънят свършва и новият ден трябва да започне. Колкото по-бързо е пробуждането, толкова по-добре. А българското общество показва, че пробуждането е настъпило, не само заради „алармата по европейски“, но предимно заради самите нас.

Още един ден и още една година в европейска България. И още смелост.
Не се отказвайте. Пожелавам си го. Желая го и на вас.