Стефан Антонов: Стратегията за сигурност на САЩ: Тръмп срещу Европа - разделяй, купувай и командвай

Осъвременената стратегия за национална сигурност на САЩ, одобрена от президента Тръмп през ноември и оповестена миналия петък, променя отношението на Америка към света и затова трябва да се чете внимателно. В този документ може да се открие много: от претенцията за уникалност, типична за всяка велика сила, през стремежа за поддържане на мир чрез сила, до осъзнаването, че днес има почти равни по мощ съперници. Стратегията съдържа не толкова индивидуален подход към всяка държава, колкото категоризиране на страните и различно отношение към тези категории.

При четене дори евроскептиците забелязват, че Европейският съюз има предимства. Като единен пазар с общи правила ЕС предоставя на държавите защита при преговори с непропорционално по-силен партньор. Да, много от политиките на ЕС са се изродили и пораждат отвращение и центробежни нагласи, но също толкова тревожно е, че САЩ осъзнават тези слабости и заявяват намерение да ги използват в своя полза.

Америка продължава да се смята за уникална държава с най-силната икономика и мощни въоръжени сили.

Защитени от враговете си с океани, американските лидери утвърждават Доктрината „Монро“, според която в Западното полукълбо не бива да се допуска доминиращо влияние на други велики сили, или поне то не трябва да изпреварва американското.

Стратегически район за концентриране на вниманието са държавите край Тихия и Индийския океан, които, според документа, създават една трета от световния БВП — дали измерен по паритет на покупателната способност, или в номинални стойности.

По отношение на Китай се казва директно: след нормализацията на отношенията преди 50 години се преминава от партньорство между най-мощната и една от най-бедните държави до положение, при което двете страни са почти равни. САЩ не признават открито опита си да откъснат Русия от партньорството ѝ с Китай, но изрично заявяват, че ще работят за „помиряване“ на Европа с Русия, за „укрепване“ на Европа. Дават пример как германски производители на торове отварят мощности в Китай, за да използват евтин руски газ, който е забранен в Европа.

САЩ искат да продават оръжия, които да „гарантират сигурността на Европа срещу Русия“, но същевременно не допускат Европа изобщо да мисли за собствена експанзия.

Ключов стремеж на американската външна политика е да не допуска надмощие на съперник, да осигурява достъп до природни ресурси и равнопоставено третиране на американските износители. За да постигнат тази цел, се планира оптимално използване на дипломация, разузнаване, търговска политика и „мека сила“. Не се говори непременно за военна конфронтация, а за укрепване на съюзи, за активизиране на съюзниците чрез превъоръжаване и осигуряване на достъп на американските въоръжени сили до стратегически пристанища и търговски маршрути.

Като инструмент за поставяне на нации в зависимост се посочват „дълговите капани“, при които съперници на САЩ финансират бедни държави и впоследствие се възползват от натрупаните им дългове. Това е особено актуално за нашия регион, защото не Америка, а Китай постигна надмощие в Гърция и Западните Балкани. САЩ възнамеряват да използват финансовата мощ на международните институции, в които участват, за да изтласкат конкурентния капитал от уязвими страни.

Оттук нататък международната сигурност трябва да бъде „споделено бреме“, а където е възможно — бремето да се прехвърли върху съюзниците, които, според документа, исторически са се възползвали от американската защита, без да плащат за нея. Най-видимо това се отнася за НАТО, чиито страни членки вече няма да бъдат призовавани да влагат 2%, а 5% от БВП във въоръжение. Призовава се за укрепване на националните суверенитети над „потисническите правила на международни организации“, очевидно визирайки икономическите блокове, но не и военните съюзи, в които САЩ участват.

Споменава се „привилегировано третиране“ на държави и партии, които разбират и подкрепят американската политика — достъп до технологии, търговски предимства и специални условия.

Отхвърля се концепцията за Diversity, Equality, Inclusion (DEI). Твърди се, че тя е стигнала твърде далеч, отменя конкуренцията, подменя оценката на постиженията и отслабва обществата.

За Европа се казва, че е скъсала с цивилизационните си постижения: ограничава свободата на словото и опозицията, а миграцията променя социалния и културния характер на континента до степен, която може да го преформатира до неузнаваемост в рамките на 20 години.

Директно се настоява за сътрудничество с „патриотични партии“. От общите насоки до частта, посветена на Европа, става ясно, че САЩ гледат на ЕС с пренебрежение, като на източник на проблеми, свръхрегулация и цензура. Начинът, по който се говори за Европа, комбиниран с подчертаването на американската „мека сила“, показва стремеж да се разделят европейските народи, защото в двустранни преговори Америка може да постига по-изгодни условия, отколкото при договаряне с целия блок.

Това може да се окаже пагубно, имайки предвид слабата позиция, от която Европейският съюз капитулира при преговорите на Урсула фон дер Лайен с Тръмп през пролетта и унизителното споразумение, което последва. Видимо от приоритетите за Европа на страница 27, САЩ смятат, че това не е достатъчно. Те очакват да постигнат още повече в разделена Европа, която разглеждат като ловно поле — и то чрез айкидо-тактика: използване на силата на опонента срещу него. В целия ЕС кипи недоволство от политиките на днешния елит, което се потиска чрез лепене на етикети като „крайно десни“ или „комунисти“ на всеки, който предлага алтернатива. САЩ ясно разпознават това и подават ръка на низвергнатите — не от идеализъм, а в името на собствен интерес.

Четвъртата точка изисква „отваряне на европейските пазари за американски стоки и услуги и справедливо отношение към американските работници и предприятия“.

Очевидно унизителната сделка, която ЕС сключи по-рано, не е достатъчна.

Европа вече купува американски оръжия, енергийни ресурси, ядрено гориво, автомобили, използва „Alphabet“ и „Meta“. Това, което не купува, са генномодифицирани култури и индустриално произведено американско месо.

Петата точка предвижда „изграждане на здрави нации в Централна, Източна и Южна Европа чрез търговски връзки, продажби на оръжие, политическо сътрудничество и културен обмен“. Зад красивите думи стои реалност, в която американската дипломация ще поучава правителствата ни и ще притиска по-малките страни да следват интересите ѝ. НПО, финансирани от САЩ, ще създават политически марионетки. Ще купуваме оръжие, което може да спре да работи, ако Америка не одобрява врага или целта. Европа вече се събужда за мисълта, че не може да разчита прекомерно на американските технологии — цената става все по-висока, и не само финансово, но и политически.

Културният обмен е мач, който играем от три десетилетия и половина: ще се финансират българи, набелязани като бъдещ елит, за обучение в САЩ — с надеждата да бъдат профилирани, евентуално контролирани, и да се завърнат като „полезни идиоти“, а в по-лошия случай — като агенти на чуждо влияние.

Особено лицемерно звучи последната точка: „борба с меркантилисткия свръхкапацитет, технологичните кражби, кибершпионажа и други враждебни практики“.

Цинично е, предвид че именно Тръмп рестартира меркантилизма като основа на американските споразумения.

Цинично е да се говори за кибершпионаж, след като САЩ разположиха системата PRISM в американското посолство в Берлин, на 100 метра от парламента и на 300 от правителството. Ангела Меркел е била подслушвана десетилетие. Когато европейски компании разработиха лекарства срещу Covid-19 през 2020 г., САЩ незабавно се опитаха да присвоят труда им чрез преговори с ръководителите им.

Очевидно Америка се страхува Европа да не се научи да играе по същите правила и се опитва да я откаже. Сякаш детето, което се е покатерило на дървото с плодовете, рита стълбата, за да не позволи на другите да се качат.

Целият документ носи усещане за американска уникалност и специален статут между нациите. Китай също се възприема като „Поднебесна империя“, Русия претендира да е защитник и обединител на православието. Добрата новина, ако има такава, е, че просветените народи могат да си направят изводи за прагматична политика — с център националния интерес, осъзнаваща международните ангажименти, но неподвластна на идеологии. А за продажниците и наивниците винаги ще има мека сила, която да печели сърца и умове.