Ами ако след Мадуро, Тръмп реши да отвлече Макрон?

След Николас Мадуро, може ли американският президент да отвлече Еманюел Макрон? Това пита електронното издание на френския вестник L'Express в коментар за политиката на Вашингтон в последните седмици.

Въпросът изглежда абсурден: за разлика от венецуелския диктатор, френският президент е избран легитимно; той ръководи страната, която е най-старият съюзник на Вашингтон; Доналд Тръмп не му е повдигнал обвинения в трафик на наркотици, нито го е помолил да напусне поста си.

При по-внимателно разглеждане обаче подобен сценарий, колкото и невероятен да е, помага да се разбере мащабът на бездната, в която са потънали трансатлантическите отношения след завръщането на Тръмп в Белия дом преди година.

Европа и Америка преживяват периоди на напрежение след Втората световна война, например по време на Суецката криза през 1956 г. или американската инвазия в Ирак през 2003 г. Но никога преди членовете на Атлантическия алианс, които доскоро се хвалеха, че са "най-силният съюз, който светът някога е познавал", не са били толкова близо до развод.

В своята Стратегия за национална сигурност, публикувана през декември, Съединените щати декларират намерението си да дестабилизират прогресивните европейски правителства в полза на популистките национални сили.

Те съпровождат продължаващото си присъствие в НАТО с искане интересите на партньорите им да бъдат напълно съобразени със собствените им национални интереси, до степен, че в Гренландия претендират за правото да си присвоят суверенната територия на лоялен съюзник като Дания.

При тези обстоятелства, атака срещу Франция, смятана за страната, която най-неохотно се прекланя пред Вашингтон, би могла да изкуши 47-ия американски президент.

Администрацията на Тръмп показа, че може да действа по напълно непредсказуем начин на международната сцена. Тя не зачита никаква форма или принцип, освен силата.

"Америка постепенно се отдръпва от някои от своите съюзници и се освобождава от международните правила, които доскоро все още насърчаваше", оплака се Еманюел Макрон на 8 януари пред Конференцията на посланиците.

Всъщност Тръмп не класифицира държавите като демокрации или автокрации, нито като съюзници или противници, още по-малко като приятели или врагове, а просто като силни или слаби.

Първите могат да бъдат третирани като партньори, докато вторите заслужават само да бъдат стъпкани. Европа, за съжаление, е класифицирана във Вашингтон като слаба.

Решението ѝ да не отмъсти на американските тарифи, наложени миналото лято, с надеждата да задържи Вашингтон на своя страна в подкрепа на Украйна, затвърди този жалък образ.

От всички лидери на големи европейски държави Еманюел Макрон е най-слабият. Германският Мерц разчита на крехка управляваща коалиция, британският Стармър е на дъното в анкетите, испанският Санчес е замесен в корупционен скандал, полският Туск съжителства с ултраконсервативен държавен глава...

Но никой няма толкова малко място за маневриране, колкото френският президент. Макрон, който няма да може да се кандидатира за преизбиране догодина, преживя унижението от това, че пенсионната му реформа беше спряна от парламента.

След неуспешен опит за разпускане на парламента, той вече не го контролира. Той е изправен пред рекордна непопулярност. Във Вашингтон го наричат ​​"куца патица", лидер с вързани ръце.

По този начин той е идеална мишена за Доналд Тръмп. Разбира се, той вероятно няма да успее да го отстрани.

Човек би си помислил обаче, че дори и да го направи, това едва ли би променило облика на Европа, дотолкова грешните преценки на Макрон подкопаха позицията на Франция в Брюксел.

Имаше време, когато гласът на Франция имаше значителна тежест там. Това вече не е така.

Безизходицата на Макрон относно споразумението за свободна търговия на ЕС с Общия пазар на двете Америки (Меркосур), което той първоначално подкрепи, а след това напразно се опита да му се противопостави, жестоко илюстрира безсилието на човека, който някога се хвалеше, че преобразява Европа по свой вкус.