На САЩ не се отказва! И още няколко принципа в българската политика

През 2013 година миграцията в България, а и в Европа като цяло, не беше сериозен проблем. У нас пристигаха бежанци от Сирия, които наистина бягаха от войната, а не търсеха просто възможност да сменят страната, в която живеят. Тогава изглеждаше възмутително, че не се допускат повече хора и че те се настаняват в затънтени села и изоставени военни бази. Правителството на Пламен Орешарски подаде оставка, но ГЕРБ продължи тази практика, въпреки призивите на собствения им президент Плевнелиев.

Тогава стана ясно, че е налице неизговорен принцип за осъзнаване на националния интерес и провеждане на национална политика. Формално страним от противопоставяния на европейската сцена, когато става дума за миграция. Реално у нас полицията пречи на мигрантите да преминат, а тези, които успеят, го правят с помощта на каналджии, които искат високи суми. Ако някой опита сам, може да умре от студ или да бъде бит и ограбен от самозвани „ловци на мигранти“. А когато стигне там, накъдето се е насочил, ще посъветва и другите да избягват България.
Друг неписан принцип на българската икономическа политика е да не допускаме китайски изпълнители до мащабни инвестиционни проекти. Дори ако китайците са единствените, които обещават бързо и качествено да прокопаят тунелите под Шипка и Петрохан, отговорът е: „Благодаря, но не“.

Театърът, който се разиграва около американските самолети-цистерни и въпроса къде могат да бъдат разположени по българските летища, също е представление за пред публиката, прикриващо още един принцип на българската външна политика.

На САЩ не се отказва. Купуваме изтребители без обществени поръчки, купуваме бронирани машини за пехотата, купуваме още изтребители. Самолетите цистерни си тръгнаха, уж защото САЩ не премахнаха визите за българите. А сега се връщат, само че не на летище София, а в Безмер.

Премиерът Румен Радев играе своята роля.

Преди месец беше категоричен - няма визи, няма място за самолетите. Сега възприе тезата, че имаме договор за стратегическо партньорство. Решенията не се взимали еднолично от правителството, а от Народното събрание. Тоест по волята на народа. Реално Румен Радев се прикри зад депутатите си, както и зад други партии, които познават този принцип - ГЕРБ и ДПС.

Другите партии на така нареченото статукво, понеже са в политиката от десетилетия и познават този принцип, или може би заради зависимостите на лидерите си, веднага казаха „да“.

Стигна се дотам бившият военен министър и депутат от ГЕРБ Атанас Запрянов да обяснява пред една телевизия в началото на седмицата, че трябва да пазим изтребителите МиГ-29, защото F-16 още не са усвоени напълно. Военните знаят дали няма достатъчно подготвени пилоти, или причината е друга, но небето ни все още се пази и от българските изтребители МиГ-29, произведени в Русия. Затова дори е възможно да приемем и полски МиГ-ове, които да пилотираме.

Още на следващия ден същият министър Запрянов обясняваше, вече в ефира на друга телевизия, че по време на служебното правителство цистерните били тук с учебна цел.

Нашите пилоти дори били близо до това да тренират зареждане във въздуха. Трудно е да се прецени дали самият той вярва на казаното, или разчита публиката да не забележи несъответствието. Едва ли американците биха изпратили няколко самолета-цистерни, за да тренират въздушно зареждане на българските F-16, за които вероятно има по-малко подготвени пилоти, отколкото са приетите самолети цистерни.

Интересно е как винаги, когато международното напрежение нараства и някоя велика сила прехвърли свои сили в даден регион по света, изведнъж се оказва, че те са там на учение. Друг въпрос е, че ако попитаме Министерството на отбраната дали е било уведомено за подобни учения и дали е вписало сегашните маневри в календара още в края на миналата година, най-вероятно ще замълчи.

Когато видим политиците от всяка политическа сила да отстъпват от смелите си закани, че при тях ще бъде различно, най-вероятно става дума за това, че изпълняваме искане, на което не можем да откажем. Разбира се, трябва да се запитаме и дали наистина България не може да откаже, или самите политици не могат да го направят заради зависимостите си.

Работа на медиите е да проумеят и да покажат на публиката, че става дума за театър с разпределени роли.

Някога „да“ на американците казваше Борисов. Днес го казва Румен Радев. Системните партии познават тези неписани принципи и се придържат към тях.

Партии като „Възраждане“, чиято роля е да държат под контрол истинските антинатовски настроения, се изказват против, но остават сами. Ако някога отново задуха вятър на промяната със силата на този от 1989-а и дойде време наистина да откажем на американците, именно формации като „Възраждане“ могат да се окажат основата, върху която ще бъде изградена новата политическа върхушка. Партии като ПП-ДБ пък твърдят, че са опазили България от война през последните четири години, и обвиняват новото правителство, че се проваля в същата задача.

Всичко това може да даде отговор и на парадокса как БСП - партия, смятана от мнозина за политически изчерпана - е излъчила повече президенти от така нареченото дясно пространство. Българинът е достатъчно мъдър да иска ползите на Запада, но да очаква България да показва достойнство на международната сцена. Затова подкрепя десни политически сили, които все пак да ни държат ориентирани към Запада, но избира за президенти личности, които демонстрират евроскептицизъм.

Това обаче работи в години на мир. Ерата на противопоставяне, в която живеем, все по-малко позволява на политиците да стоят, без да заемат категорична позиция. Някога беше възможно образно да казваме, че сме за „добрия футбол“, и да не уточняваме „Левски“ ли подкрепяме, или ЦСКА. Това време отмина и първата жертва на новата епоха най-вероятно ще се окаже премиерът Румен Радев. Бойко Борисов, въпреки всичките си недостатъци, поне беше последователен и предвидим.

Румен Радев вече започна да предизвиква недоволство сред публиката с упоритата си последователност да върши обратното на това, което говори.

Отказа референдум за еврото, когато имаше формална власт да му даде път. Поиска такъв, когато нямаше как да се състои, но реално вече наближаваше влизането му в политиката. Демонстрира твърдост срещу американските цистерни, но накрая отстъпи. Позицията на България по отношение на Украйна вече едва ли е ясна дори за най-тесния кръг от доверени хора в „Прогресивна България“.

Такова поведение разколебава поддръжниците му, защото никой не може да му се довери, а това прави невъзможно набирането на съюзници. Да не говорим, че Борисов и Пеевски трудно могат да бъдат победени на терена на популизма. На същия терен опита да ги победи Корнелия Нинова и накрая загуби не само тя, но и партията ѝ. Румен Радев дойде с обещанието, че е нещо ново. По-аналитичен. По-разсъдлив. По-принципен. Още няколко подобни грешки и публиката напълно ще спре да го възприема в такава светлина. И той ще се превърне в поредната голяма надежда, която повишава нивото на морето от посредственост.