Музиката на народа

Видяхте ли какво стана? Докато народът още спореше, колко хора са били на концерта на Слави на националния стадион – 40 или 70 хиляди, един чичо изпя на турски песента за Райна Княгиня и всички мигом забравиха за Дългия и бенда му. Убеден съм, че ако реши, догодина Трифонов пак може да напълни стадиона, а ако времето е по-милостиво, дълго ще се говори за този концерт. Сигурен съм също, че Лепа Брена ще напълни Арена „Армеец“ на 22 октомври.

Преди много години, някъде в началото на 80-те, смятах, че съседите ми, които слушат сръбска музика, наречена по-късно турбо фолк, са част от някакво екзотично малцинство. Бих ги нарекъл сектанти, но тогава тази дума беше непозната. Сам си вярвах, че те се присмиват и осъзнават напълно нелепостта на този жанр. Нещо като днешното кикотене пред битови клипчета в нета. Малко майтап, малко разтуха…Друг път.

По онова време Горбачов пое властта в Съветския съюз. Светът се тресеше от метъла и диското, а единственият издател на грамофонни плочи у нас, „Балкантон“, започна да пуска на пазара немалко актуални албуми, въпреки спецификата на тогавашното управление. По витрините на книжарниците се появяваха плочи на „Куин“, „Пинк Флойд“, „Дийп Пърпъл“, „Уайт снейк“, „Дио“…Издаден бе албумът „Като дева“ на Мадона, а диско-албумите валяха обилно – Модърн Токинг, Си Си Кеч, Сандра, Сабрина. АББА, Бони М и Иръпшън отдавна бяха институции у нас. Тома Спространов и Данчо Стълбицата също се стараеха да са винаги актуални във вечерните си радиопредавания. Най-заклетите меломани пък слушаха музикални радиопредавания на български език по заглушаваните Би Би Си, Свободна Европа и Дойче Веле. Баща ми слушаше новините за „режимът на Живков“, а аз – за музиката. Всяка седмица се молех за добър сигнал за „Джилда Харолд шоу“ по „Свободна Европа“. От нея научавах за новите, както тя ги наричаше „тави“ на „Ван Хален“, „Скид Роу“, „Мотли Крю“, „Пойзън“, „Бон Джоуви“…Спестявах си по собствена инициатива последния учебен час, за да чуя „Шлагера на деня на Дойче веле“. Беше всеки ден в един без пет на обяд. Тичах към къщи за пет минути рок-музика.

По същото време тръгна мълвата за митичния Хисарски поп. Той се явяваше нещо като дисидент, а музиката му се слушаше тайно. Говореше се, че бил разпопен, защото пял по време на служба забранения си хит „Дай си сърцето на който искаш ти“. Записите му се криеха под дивани и дюшеци, защото по-големите разправяха, че милицията ги издирва. И тях, че и попа. Някъде по това време вече ми беше ясно, че почитателите на сръбското и хисарския идол не само не са екзотично малцинство, но са основната маса у нас. Фундаментът на обществото. За тях всички останали бяха екзотика.

През лятото на 88-ма дойдоха „Юрая Хийп“. Не бях виждал толкова милиция на едно място, както на концерта им в Бургас. Фен – милиционер, фен-милиционер… Очаквах всеки момент да арестуват Мик Бокс и компания, и да напердашат „кибиците“. В края на лятото, преди падането на Тодор Живков, на една кална уличка в Подуене отвори врати първият полулегален музикален магазин, който след време прерасна в „Лазаров рекърдс“. Схлупената къщурка бе събрала под вехтите си керемиди цялата музика, за която бях мечтал. Истински храм.

Дойдоха бурни времена. През 1990-та нямаше ден без значимо събитие. Комунизмът си отиваше от братските ни народи, а тук само според Васко Кръпката. Демократите загубиха първите свободни избори. Край Партийния дом недоволни привърженици на СДС изградиха палатковия Град на истината. Почитателите на югофолка обаче имаха далеч по-силно изживяване с емоция за цял живот. Пред сто хиляди от тях на националния стадион „Васил Левски“ пя турбо-кралицата Лепа Брена. „Слезна директно от врътолето и запе“, както казваше един комшия, присъствал на своеобразния събор. Бях потресен и убеден, че на тези хора въобще не им пукаше, какво се случваше по това време в държавата, но трябва да градим демокрацията с тях.

Никога не съм чувствал потребност да слушам музиката на Слави. Още от времето на Марта Вачкова и Камен Воденичаров, та до днес. Знам, че разполага с чудесни музиканти, които могат да свирят всичко и са го доказвали неведнъж. Могат, но свирят това, което се продава тук. Изобщо не ги съдя. Както казва Милен Цветков, като не ти изнася, натискаш „мутето“ и айде . Ако могат, да напълнят и „Маракана“. За музиката, която предлагат и за тази на Лепа Брена у нас винаги ще има публика. Сектантите са всички останали. Някои от тях чувстват неудобство и днес, да признаят каква музика слушат, за да не изпаднат в изолация. Както родителите им преди 30 години.