Оглупяването не признава граници

Българското общество може да загива, да се топи, да деградира и въобще да върви към умирачка по численост и разум. Може и да е така. "Оскар"-ите, шумотевицата и избълваните безумия около и по време на церемонията обаче показаха, че оглупяването днес не признава граници и светът е покрит равномерно, за да няма ощетени и намусени, с дебел юрган от лепкава тъпотия. Успокоява ли ни това? Ако е да, можем да запеем "Не сме сами". Невидимата международна фондация "Глупост без граници" е плъзнала из целия свят и обслужва земляните чрез огромната си мрежа от невидими офиси във всяко населено място без почивен ден 24 часа в денонощието.

Добре, нека не изпадаме в крайности и да бръкнем в джобчето със снизхождения. Отсичаме, че всеки Холивуд си има лошите моменти, както всеки от нас има своите. Постна бе филмовата 2015 г. Леонардо трябваше да получи прословутата награда много отдавна - още през 90-те. Това така и не стана, слава Богу до вчера, но като повечето закъснели жестове вместо умиление предизвика досада и тук там въздишки на облекчение. Една проточила се до безкрай брачна церемония пред освирепели от глад сватбари. А иначе филми, подобни на "Завръщането" сме гледали много, че и далеч по-добри. Толкова много, че са се слели в един. Ама много било студено и мокро по време на снимките. Замълчете, моля, глезльовци. Българският пенсионер живее така от години, срещу 200 лв месечно. Изкарайте нощ във фургон в Мизия и ще ви подгони мощен дарителски нагон. Създателите на "Спотлайт" пък, големият победител, с такъв патос погнаха перверзниците от католическите църкви, че заканите им сигурно са угасили нощната лампа на ужасения папа Франциск. Аз поне след този филм ден-два виждах във всеки дядка полузаспала клетка на радикална педофилия. Особено в по-благите дедовци. Как да не изгубиш окончателно вяра в ближния след всичко това. Филмът е приличен, но пак сме гледали много такива. Толкова много и толкова такива, че дори нюансите им се припокриват. Същото може да се каже за "Мостът на шпионите". Бях убеден, че съм го гледал поне три пъти. Вероятно заради натрапчивото поддържане на правилната линия, че ченгетата са кофти хора, но и най-гадното ченге е по-добро от съветското ченге. Винаги съм се изумявал от пасивността на руснаците по отношение на кинопропагандата. С лекота биха могли да се подиграят на стария си задокеански враг, който от своя страна не е спирал да го прави. Имат и възможности, не липсват и основания. А уж Ленин твърдеше, че киното е най-важното изкуство. Казах си, че в "Момичето от Дания" поне проблематиката е необичайна. Дали? Не се ли сблъскваме вече ежедневно с драмите, често задушаващо натрапени, на особените люде, що не знаят своя пол и занятие. Цинично погледнато, просто една тъжна история за един нещастен педал. Еди Редмейн преиграваше твърде много. Ще попитате, как пък знаеш, че е преигравал, да не си като него? Ми преиграва, така ми се струва. За разлика от Алисия Викандер в ролята на кахърната му спътница, която наистина игра добре, но пък го издържа твърде дълго. Най-любопитно в "Омразната осморка" бе завръщането като автор на музиката на Енио Мориконе. Той се бе зарекъл след "Джанго без окови" да не работи повече с Тарантино, заради изобилието от кръв в лентите му. Все пак Куентин някак е убедил стареца. След "Омразната осморка" сигурно мнозина са се запитали, дали Тарантино не желае или вече е твърде късно за него да направи нормален филм. Нормален, в смисъл да бъде оплют или да спечели одобрение, както обикновените филми на обикновените режисьори. Той обаче озадачава или се гаври, или и двете. Понякога се получава, понякога не. Като за 2015 г. направо си бе палава светулка в мазето с клишета. Става течение и ще затворим вратата с филма "Стая". Единственото достоверно в него е, че из Щатите щъкат безчет ненормалници...