Статията е на Аспарух Панов и е публикувана в неговия блог
Без съмнение, най-важното политическо събитие за 2016 г. са (или поне би трябвало да бъдат) президентските избори, вторите след приемането ни в ЕС. Те все пак са единствените национални мажоритарни избори в България и на това се дължи тяхното огромно политическо и обществено значение. Въпреки ограничените конституционни пълномощия на институцията, директният личностен избор на президента с повече от 50% от подадените гласове, му придава значителни политически предимства във взаимоотношенията с избирателите, с гражданското общество, с другите власти и държавните институции, но най-вече в международните отношения. И то особено в днешно време, когато дълбока екзистенциална криза тресе ЕС и поставя под съмнение бъдещето на европейската интеграция.
По конституция Държавният глава олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения. Още от това едно единствено конституционно изречение би трябвало да бъде ясно, че първото и основно изискване към бъдещия президент е неговата способност да бъде независим и подчинен единствено на националните интереси. Тук не става дума нито за депутат, избран с обща листа, подредена в дълбоките сенки на партийните централи, нито за министър или дори за премиер, който е назначен от мнозинството в Народното събрание и може да бъде уволнен от 121 народни представители. Най-опасното при сегашната драматична ситуация в Европа би било да бъде избран президент, заложник на сложните и противоречиви партийно-политически зависимости, които властват не само в парламента, но и в съдебната система, олигархичния бизнес и контролираната медийна среда.
Затова, ако искаме да бъдем на нивото на обществената значимост на президентските избори, поне през тези няколко месеца, които остават до изборния ден, политическият живот би трябвало да е доминиран от издигането и представянето на възможно най-удачните кандидатури за президент и вицепрезидент. Личностите на кандидатите и само те, със своите лидерски качества, политически компетентности и държавнически платформи, трябва да са в центъра на общественото и медийното внимание, независимо дали кандидатурите са партийни или са издигнати от инициативни комитети. За съжаление обаче, всичко това има единствено пожелателен характер. Поне за сега.
Колкото и парадоксално да звучи, официалните кандидатури със сериозна политическа тежест още не са обявени, а имената на спряганите от медиите кандидати са от странни по-странни, като че ли са изтеглени случайно на рулетка в някакво абсурдно българско политическо казино?!? Нима при днешната толкова деликатна политическа обстановка могат да бъдат обсъждани сериозно и отговорно кандидати като бившият депутат от „Атака“ Владимир Кузов, издигнатият от (някакъв) евразийски клуб „България“ Николай Банев, небезизвестният Жорж Ганчев, за когото това би било четвърта кандидатура и не на последно място – популярният бизнесмен Веселин Марешки.
В публичното пространство, разбира се, се въртят и други кандидатури, като тези на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров и на бившия служебен премиер проф. Георги Близнашки, авторитетни личности, но познати и възприети преди всичко в академичните среди. Споменават се и имена на сериозни действащи политици като Радан Кънев и Татяна Дончева, но партиите им, които те имат честта да ръководят, са повече от скромни, като не могат и да мечтаят за достигане на четирипроцентовата бариера. В типичната българска медийна клюкарница се появиха и имена като Елена Поптодорова и Кристалина Георгиева, но тяхното участие е повече или по-малко обект на политическата фантастика.
При днешните драматични събития, свързани с миграционната криза, терористичните атаки в сърцето на Европа, проблемите със сигурността и бъдещето на Шенгенското пространство, хибридната война и заредените с огромно напрежение отношения с Русия, на дневен ред излиза ключовият въпросът какъв сигнал ще даде България при предстоящите президентски избори. В този дух, бъдещата дейност на новия президент още отсега е натоварена с огромни очаквания. От това какъв президент ще изберем, зависи до каква степен ще запазим политическия плурализъм, автономността на институциите и разделението на властите, как ще дефинираме националните ни интереси и ще защитаваме международния авторитет на страната ни? Когато става дума за национални ценности и интереси, кандидатът за президент трябва ясно, недвусмислено и разбираемо за всички да се позиционира по основната политическа ос „свобода – несвобода“, като излъчва самочувствието, гордостта и удовлетворението, че сме неразделна част от „свободния свят“.
За принадлежността към „свободния свят“ има обективни и измерими политически критерии, а оттук и реални граници. След откритата проруска политика на президента Първанов, която дискредитира президентската институция точно пред евроатлантическата общност, за бъдещия президент е от огромно значение да желае и да може да подчертава, макар и на европейски дипломатически език, коренно различните позиции на Русия и България по отношение на свободата и демокрацията. В този дух, членството на България в ЕС и НАТО е огромно предимство в отношенията ни с Русия, което президентът трябва умело да използва за реализиране на националните ни интереси, особено на Балканите и в Черноморския регион.
Президентът трябва да има значителен опит и личен авторитет в комуникацията с европейските институции и да познава в детайли механизмите на тяхното функциониране. Той трябва да поставя специален акцент върху европейската политика на България, върху ускореното и пълноценно въвеждане и прилагане на европейските правила и стандарти в интерес на хората и социално-икономическото развитие на страната. Едновременно с това, трябва да се противопоставя решително на настъплението на безогледния популизъм, радикалния национализъм и разюзданото русофилство, на липсата на смелост за решителни реформи, на ограничаването на свободата в икономиката, на нарушаването на гражданските права.
Президентът не може да не се позовава на историята и на приемствеността в сферата на държавността. И тук не може да има нищо друго, освен политическа почтеност и коректност в прочита на историята. Особено, когато става дума за комунистическото наследство, за държавна сигурност и за влиянието ѝ върху днешните политически процеси и елити. Темата за историята и държавността, и формулирането на националните ни интереси са непосредствено свързани с конституционното задължение на президента да бъде обединител на нацията. Затова президентът трябва да има визия за бъдещето, трябва да е способен да предложи обединяващи каузи и стратегии от интерес за цялото общество. Но в никакъв случай не трябва да се поддава на внушенията на левицата за необходимостта от нова (проруска) визия за външната политика на страната. Това би било пагубно за България.
Президентската институция трябва да може във всеки един момент да защити европейската интеграция, да обясни нейните дългосрочни предимства, да умее да убеждава партиите и медиите, че антиевропейският популизъм е късоглед и безперспективен. За това е нужно и активното включване на гражданските структури.
Точно тук е ролята на европейски еманципирания президент, да бъде в състояние да предложи за обсъждане от гражданското общество на политики, насочени към отговорността за бъдещите поколения. И то не само в рамките на България, а в конкурентната среда на общностите, към които принадлежим. Тук, пред предизвикателствата на глобализацията, трябва да преценим президентските кандидатури и да се опитаме (поне един път в живота си) да направим отговорен и информиран мажоритарен избор.
За съжаление, при парализиращия нормалната политическа дейност култ към личността на Бойко Борисов, това няма да е лесно, а може и да се окаже невъзможно. Какво значение за политическия пейзаж могат да имат кандидатите за президент, колкото и които да са те, при ситуация, при която на фона на медийните фанфари много по-важни ще бъдат прерязаните ленти, изговорените глупости и обруганите противници? И все пак, кой би ни помогнал компетентно и безпристрастно да направим оценките си за различните кандидати? Може би работещите като пчелички „независими“ социолози и още „по-независимите“ политолози. Но всички те не ни ли обясняват вече многократно от 2009 г. насам, че колкото и да се тръшкаме, личностите и имената нямат никакво значение, тъй като на първо място винаги ще бъде все още неизвестният Кандидат на ГЕРБ, а битката ще е за почетното второ място?
При това положение, единствената надежда за сполучлив избор на ГЕРБ (поне според мен) би била номинацията на сегашния президент Росен Плевнелиев за втори мандат. Що се отнася до вътрешнополитическия ни живот, той не винаги успяваше да се издигне над тяснопартийните интереси. Но в крайна сметка външната политика е неговото амплоа. А там той доказа себе си като държавник и то по един блестящ начин.
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
1 блабла
07:49 22.04.2016
2 Манков
07:59 22.04.2016
3 Цура
11:02 22.04.2016
4 сори
20:05 22.04.2016