„Лилавата вещица“ навърши 89 години

Аспарух Панов, panov-blog.com

На 17 април живеещата в Сантяго Маргот Хонекер, вдовица на партийния и държавен ръководител на ГДР Ерих Хонекер, навърши 89 години. Въпреки че заедно с шефа на ЩАЗИ Ерих Милке, тя е една от най-мразените личности на режима в ГДР, или може би точно поради това, годишнината ѝ не бе пропусната от германските медии.

По стечение на обстоятелствата, Маргот Хонекер е връстница и съгражданка на починалия наскоро легендарен германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер. И двамата са родени в Халле ан дер Заале. Разликата във възрастта им е по-малко от месец (Геншер е роден на 21 март 1927 г.), но активният им живот е протекъл по твърде различен начин. Те са живели не само в различни политически системи, но и на различни планети.

В продължение на дълги години Маргот Хонекер е смятана за най-влиятелната жена в ГДР. Дългогодишна ѝ кариера започва като секретар на ЦК на Комсомола и първи председател на пионерската организация „Ернст Телман“. В продължение на 25 години е министър на народното образование (от 1963 до 1989 г.) и продължава да защитава и до днес от далечното Чили Берлинската стена и бодливата тел, и то с неподозирана страст. Нейни сподвижници я описват като личност, която е постигнала в ГДР мечтата на живота си и не изпитва какъвто и да е елемент на съмнение в собствената си правота. С други думи, Маргот Хонекер като никой друг продължава да възхвалява изчезналата от географската карта комунистическа германска държава от създаването ѝ до нейния „незаслужен“ край.

От 1963 г. Маргот Хонекер с твърда идеологическа ръка определя посоката на развитие на образованието в ГДР. През 1965 г. тя е един от създателите на закона за „единната социалистическа образователна система“, а през 1978 г. въпреки съпротивата на църквите и мнозинството от родителите, тя въвежда военно обучение на учениците от 9 и 10 клас.

Покрай екстравагантно боядисваната си в лилаво коса, най-известното ѝ прозвище е „лилавата вещица“. Ето една интересна снимка от „лилавия период“ на Маргот Хонекер, когато е на върха на славата си, заедно с президента на Народна република Мозамбик Самора Машел.

Всичко това продължава и през втората половина на 80-те години, когато тя отхвърля реформаторската „перестройка“ на новия кремълски лидер Михаил Горбачов. Нито тя, нито нейният съпруг са в състояние да разберат защо „тяхната“ младеж не желае повече да живее в „тяхната държава“. След няколко последователни ареста на Ерих Хонекер през 1990 г., през март 1991 г. семейството заминава за Москва, където през август получава убежище в чилийското посолство. Въпреки това, през юли 1992 г. Ерих Хонекер е принудително върнат в Германия, а съпругата му заминава за Сантяго при семейството на дъщеря си Соня, нейния чилийски съпруг и сина им Роберто. След освобождаването на Хонекер от германския затвор поради влошеното му здравословно състояние, той също заминава за Чили, където умира през май 1994 г. от рак.

В продължение на дълги години Маргот Хонекер отбягва журналистите и не дава никакви изявления и интервюта. Едва през 2000 г. бившият генерален секретар на Комунистическата партия на Чили Луис Корвалан публикува книгата си „Разговори с Маргот Хонекер за другата Германия“, където тя представя историята на ГДР от нейна гледна точка.

Маргот Хонекер има епизодични, специално подбрани публични прояви. На 19 юли 2008 г., по случай 29-тата годишнина от сандинистката революция в Никарагуа, тя получава лично от президента Даниел Ортега медала Рубен Дарио за културна независимост. Тази церемония е първата ѝ публична поява след падането на Берлинската стена.

През октомври 2009 г. Маргот Хонекер влиза в заглавията на медиите, когато в интернет пространството се появява видео, в което тя в комунистическа среда възторжено празнува 60-годишнината от основаването на ГДР, а през 2011 г. е почетен гост в Хавана на кубинското правителство и се появява на военен парад непосредствено до президента Руал Кастро.

Медийното мълчание на Маргот Хонекер е прекъснато в края на 2011 г., когато тя се съгласява да даде три интервюта на германския кинодокументалист Ерик Фридлер. Като резултат се появява 90-минутен документален филм, излъчен по държавната германска телевизия АРД през пролетта на 2012 г. Филмът предизвиква огромно недоумение и възмущение от поведението и позициите на Маргот Хонекер и е коментиран дори и в българските медии.

Последната медийна изява на Маргот Хонекер бе през есента на 2015 г. През октомври гръцката „Атинска и македонска новинарска агенция (АНА-МПА)“, публикува пространно интервю, в което г-жа Хонекер споделя пред Антонис Полихронакис своите непоклатими възгледи за контрареволюцията през 1989 г. в ГДР, за връщането на капиталистическия строй, като не пропуска да коментира в нейния стил и актуалната тема за „борбата на гръцкия народ срещу диктатурата на монополите“. Пълният текст на интервюто под заглавие „Миналото се завърна“ е публикуван на немски език в левия, марксистки ориентиран ежедневник „Die junge Welt“ (Младежки свят), който се разпространява в хартиено и онлайн издание и публикува (леви) анализи, коментари и журналистически изследвания.

Поради големия интерес интервюто е преведено на английски и публикувано в американското издание „Workers World“ (Работнически свят).

Предполагам, че никой не се съмнява, че интервюто е преведено и на руски. Публикувано е в изданието „Политщурм“ под заглавие „Контрареволюция в ГДР“, като специално внимание заслужава илюстрацията към интервюто.

Ето и няколко забележителни изповеди на Маргот Хонекер, като особено впечатляващ е стилът ѝ на изразяване. Цитатите съм превел от руската версия на интервюто, защото звучат най-правдоподобно от комунистическа гледна точка:

„Какво беше добро в ГДР и какво трябваше да се направи, за да се изгради първата социалистическа държава на германска земя?

В нашата система имаше място за всички. Всички деца ходеха на училище, можехте да получите обучение, образование, работните места бяха гарантирани. Работата бе нещо много повече от просто печелене на пари. Мъжете и жените получаваха еднакво заплащане за работата си. Равенството на жените бе реално, а не на хартия. Грижите за децата и достойните старини бяха регламентирани от държавата. Медицинската помощ бе безплатна, културните и развлекателни мероприятия – на разположение за всички. Ние не знаехме какво е да има бедни и бездомни. Социалното осигуряване бе налице. Знаехме, че солидарността функционира, хората се чувстваха отговорни не само за себе си, но също така и за работата на демократичните институции, за интересите на обществото.

ГДР не беше рай, имаше някои трудности в ежедневието, недостатъци в политическата сфера. Имаше решения, които засягат хората, но те не винаги бяха включвани във взимането на тези решения. Независимо от това, ние живеехме много по-добре от повечето хора в капиталистическите страни. Връщайки се на въпроса Ви отново, ние трябваше да направим много неща по-добре, да бъдем по-отворени и да говорим повече за проблемите.

Много се говори днес за ЩАЗИ. Как си обяснявате съществуването на тайните служби в една държава на работниците и селяните?

На първо място, това бе необходимо! Срещу работниците и селяните в нашата страна бяха капиталистите и те се бориха срещу нас с всички възможни средства. От самото си начало ГДР бе под заплаха. Саботажи, въвеждането на агенти, които бяха способни на всякакви акции … Всичко това бе често срещано явление. Държавата упражняваше външно разузнаване и отбрана под егидата на Министерството на държавна сигурност. Това бе реализирано с помощта на законни правни средства, каквито действат във всички други страни по света. След 1990 г., с помощта на книги, филми, пропаганда всичко бе напомпано и представено по един нереален начин. Много време минава, докато хората осъзнаят, че разузнаването и шпионажът сега се извършват много по-интензивно, отколкото беше тогава.

Вие придържате ли се към марксизма-ленинизма и възприемате ли се като комунистка?

Да, смятам се за комунистка. Придържам се, това може би не е точната дума. Аз използвам тази методология, за да разбера света, да го изучавам, да се ориентирам по-добре. Ние, комунистите сме материалисти. Ние сме за предотвратяването на войни, глад, епидемии. Ако човечеството иска да има бъдеще, банките и корпорациите трябва да бъдат унищожени. Те доброволно от властта няма да се откажат.

Как оценявате настоящите събития в Европа и особено в Гърция? Как оценявате властта на СИРИЗА?

Искам да възразя, СИРИЗА успя да състави правителство, но не успя да овладее властта. В Гърция, тя е в ръцете на международния капитал. Европа е разделена на първа и втора класа, на бедни и богати. Расте съперничеството на големите сили за увеличение на печалбата. Политиката на ЕС е продиктувана от големите корпорации. Силните държави бутат слабите към бездната. В ляво съществува мнението, че ЕС може да се реформира, но шантажът на богатите страни по отношение на Гърция показва, че това е само една илюзия. Сега виждам със загриженост, че диктатът на монополите нараства постоянно, и че германският империализъм иска да постигне хегемония. Той вече се опита да го направи два пъти със силата на оръжието, но бе победен през 1918 и 1945 г. Но той не слага край на плановете си за световно господство и е готов за нови авантюри.

Смятате ли, че социализмът може да е алтернатива на световния ред като цяло, и по-специално в Европа?

Разбира се! А какво друго? Ако човечеството не иска да се върне към варварството, то му остава само тази версия!

Чета и препрочитам всичко това и не вярвам на очите си. Възможно ли е за изминалите почти 30 години след падането на Берлинската стена, тази толкова влиятелна жена да не е отстъпила и на милиметър от циничния си и арогантен комунистически мироглед. Нима през 21 век е възможно възгледите ѝ да се свеждат до подобни потресаващи с политическата си примитивност заключения:

„Ние имахме врагове, затова ни беше нужна и ЩАЗИ“; „хората, станали жертва при опита си да преминат Берлинската стена сами са си виновни.“; „Горбачов ли? Той беше предател, а бунтът на гражданите на ГДР в края на 1989 г. – контрареволюция!“ Очевидно най-добре я разбира нейният внук Роберто. Тя е „твърда жена“, казва за нея той, която никога не би могла да се адаптира към новите реалности. Тя е просто една „вкаменелост“.

Но далеч не е само тя. Подобни, макар и по-млади „вкаменелости“ се опитват да доминират политическия живот в новите германски провинции от бившето ГДР. Без съмнение надменното самочувствие на бившите комунисти от ГДР е директно свързано с политическото настъпление на партията „Левицата“, създадена от обединението на отцепилата се от социалдемократите лява популистка фракция на Оскар Лафонтен и бившите комунисти на ГДР. Партията обединява старата комунистическа номенклатура на ГДР, сътрудниците на ЩАЗИ, и типичната за западната наивност смесица от комунисти, леви синдикалисти и недоволни противници на демократичната система и правовия ред в Германия.

При това положение основният посткомунистически дебат за справедливостта, за „палачите и жертвите“ е вече забравен. Особено днес, при мигрантската криза, която тресе Европа. Оставените на доизживяване граждански организации на репресираните от комунистическия терор дори са обвинявани, че се противопоставят на помирението и взаимното опрощаване в нова, обединена Европа. Ако нещо не сте разбрали от последното изречение, Владимир Путин ще ви го обясни. Може и на немски. А напоследък все по-често и на български…