Справедливост за чушкопека

Изследване на „Бостън консултинг груп“ показва, че качеството на живот у нас е сред най-високите на Балканите. Ако щете вярвайте. Толкова авторитетно звучи името на тази организация, че сърце не ми дава да изпадна в мнителност. Зад нас остават съседи като Румъния и Турция, а само Словения, Гърция и Хърватска са показали по-добри резултати. Според Евростат обаче, българите сме най-нещастната нация в Европа. Явно не всичко е пари, приятелю, както отколе ни уверява Вечната Лили. Наистина, за какво са ни всичките тези пари, отдавна пита и по-младата и колежка Ивана. Явно охолството на високия стандарт не ни прави по-доволни, което само ни прави чест. Така де, да не сме преживни животни – ние имаме други приоритети.

Водещото ни място в нещастната класация не е повод за униние, да не говорим за малодушно изпадане в паника. Не е необходимо да свикваме комисии или кризисни щабове – подобни мерки са доказали своята несъстоятелност. Просто трябва да проумеем огромната отговорност, която вече лежи на плещите ни. Както гласи спортното клише, не е трудно да заемеш първото място, трудно е да го удържиш. Но да оставим лидерството. Нека първо поразсъждаваме за това, как ни възприемат околните, а след това да потърсим причините.

Няма как нагласата на чужденците към нас да е положителна, щом страната и народът ни се асоциират с бактерия и бацил, пък били те и млечно-кисели. Това си е живо маркетингово харакири. Ритуално самоубийство. Между другото в Швеция по-често прибягвали към самоубийство, отколкото у нас. Необяснимо е, както и при китовете. Потвърждение, че не всичко е пари. Това с облачното време и тъгата някак ми олеква. Но пък разправят, че в Стокхолм много вървели фототапети с пейзажи от Слънчев бряг – за разтуха и по-ведра атмосфера.

Та изразът „бациликус булгарикус“ е зареден с толкова негативна енергия, че нищо не е в състояние да я компенсира. Компютърът на Джон Атанасов, самолетите Боинг и въздушната възглавница на Асен Йорданов, са като преоценени играчки в Джъмбо по влиянието си върху оценката за българското, в сравнение със злокобното „лего“ на млечнокиселата твар, която на всичкото отгоре людете свързват и с нещо прокиснало. Да не говорим, че западните партньори с право биха попитали – щом се гордеете с Атанасов и Йорданов, какво им сторихте, та избягаха при нас?!  Мълчим, нали?! Какво да кажем. Да ги бяха подгонили комунистите, добре. Ама и това не е.

Имахме едно-единствено откритие, непоглеждано с лошите очи на чужди претенции, неомърсено от вътрешни спорове за бащинство, а ние го пренебрегнахме. Да, става въпрос за чушкопека. Вместо за прогресивен уред, ние го смятаме за нещо назадничаво, провинциално, селско и просташко. Срамуваме се от него. Крием го не просто в мазето, а чак в бараката. По-далеч от дома. И защо?! Глупави комплекси. Слаби пиари ни накараха да заложим на невидимата бактерия, а тя ни прокисна авторитета. А той е там, където народът може да го види и пипне. Асфалт не се яде, но се вижда и реже лента по лента. Ако дядото край Маджарово беше пекъл патладжаните си в чушкопек, макар и дремещ в унеса на нощната тарифа, а не на къра, нямаше да се потят пожарникарите. Говори се, че от „Гинес“ можели да признаят пожара край Маджарово за най-мащабното печене на патладжан през новата ера – на цели 8 хиляди декара. Само чакали сводката на огнеборците и мярката за неотклонение на пекаря.

Слаба утеха. Потъпкваме основни символи на българщината. Ето – догодина събор на Рожен няма да има. Изпокараха се. Но пък се срещат и единодушия. Според нашия президент Плевнелиев и гръцкия премиер Ципрас, двете страни могат да са „локомотив на Балканите“. Прелюбопитно твърдение. Едната държава дължи половината пари на Света и вероятно вече е ипотекирала Акропола, а в другата локомотивите и вагоните  изчезват от само себе си по някакви свръхестествени причини. Остава единственият възможен отговор – двамата лидери са имали предвид някакво влакче на ужасите.

Спряганият за кандидат - президент на БСП командир на военновъздушните сили ген. Радев пък подаде оставка. Борисов призна втория му опит за успешен. Предния път го привика и го убеди да остане, като му нарисува розово бъдеще пред военната ни авиация. Сега, три месеца преди изборите, премиерът бе вбесен и ако съвместяваше и длъжността Патриарх, щеше не само да приеме оставката на Радев, но и да го низвергне от чина му.

Прелюбопитен момент са оставките. Когато обществената нагласа е свързана с очакване на нечия логична оставка, обикновено нароченият заявява, че тя е най-лесното нещо на света, но в същото време е и бягство от отговорност, а той бил поел ангажимент пред избирателите си. Ако това не е достатъчно на публиката и обществената нагласа се запази в същия негативен дух, нароченият заявява: Поканен съм от премиера – той ме е назначил и само той може да ме освободи.Плюс любимото на всички – стига спекулации. Така всичко отшумява и се покрива със забрава. Подаде ли обаче някой оставка, особено несъгласувана с началството, стой та гледай.

На прага на, както се твърди, неизбежната война, е хубаво да си припомним едно определение за историята, дадено в края на 19 век от американския писател Амброуз Биърс: „Историята е описание, главно невярно, на събития, главно маловажни, които са били предизвикани от управници, главно мошеници, и войници, главно глупаци…“

След подобни думи ти остава единствено да включиш чушкопека. Недей дочаква и зори. Клекни печи, печи, печи…