Чекмеджета

Падна първият истински сняг с нормален студ, планината с хълмовете си и без това унили, внезапно посивя, сви се изненадващо за планина, и почти изчезна в черното езеро. Зимата ледено нападна хората, защото е зима и това и е работата.

Гледам към едва доловимата планина и в главата ми настъпват спомени. Аз съм в рейса, на втората спирка до училището, то е на третата спирка, и русото момиче, на което не си спомням името, но е от нашия клас, сяда точно пред мен. Виждал съм, че това се прави от други момчета – правя го и аз. Дърпам русата и плитка, силно, навеждам и гърба към мен. Тя се извръща и някак глезено, с усмивка ме удря по ръката, после ме удря пак там, по-силно. Отлично си спомням очите и, отправени към мен, сякаш не толкова ядни, но предупреждаващи. Т.е. – внимавай какво правиш, може и да ми харесва, но не прекалявай. И това е споменът от преди повече от половин век, в който аз си спомням изразa в очите, неясното намерение на човека! Спомням си дори неясното намерение от преди повече от половин век!

Отвори се чекмедже.

Друго: на власт е особено тежката зима на 1961 г. - 1962 г. Тогава трамваите в София вървяха трудно в тунели от сняг до покривите им, изкопани от багери , за да могат те да се движат. Редките минувачи бавно крачеха из тесните снежни, високи тунели, изкопани от властите в центъра на София, главно по спешни случаи. Животът, икономиката, културата, политиката почти напълно замряха през онази древна зима. Тогава аз, невръстен човек, живеех в малко село в покрайнините на града, където зимата беше дори по- свирепа. Наваля толкова много сняг, че дядо ми около половин час се опитваше да отвори вратата с лопатката за въглища, с която пълнеше масивната желязна печка „Перник”, накрая успя и през процепа видях току до нашата ограда неголямо сребристо куче, което ме гледаше втренчено. Дядо ми бързо се дръпна назад, затвори вратата и каза: „Я, това е вълк!”.

Отвори се още едно чекмежде.

Същата смразяваща зима на 1961 г. - 1962 г.. Прабаба ми, жизнена старица, на повече от 80 години, с която живеехме в малкото село близо до града, настина лошо през нощта и легна болна на миндера в кухнята. Започна да кашля, да се дави, гледаше ме странно, напрегнато /иначе ме гледаше с любов/, утихваше навремени и аз се радвах, че е по-добре. Но всъщност не беше, почина ден по-късно и аз за пръв се сблъсках със смъртта. Заради ужасените ми, объркани близки, които не ме пазеха, видях непозволени за дете неща. За тях няма да пиша, но завинаги ги запомних. Завинаги запомних как изглежда смъртта.

Отвори се трето чекмедже.

И пак зима, древна, но не толкова тежка. През мрачния ден, отивам на терасата и поглеждам огромния дъб, вечен знак на хоризонта. Вече съм бил при него и стария каменен кръст до могъщия му ствол, но във великолепието на лятото, когато той и всичко друго е различно. И сега искам да го видя през зимата, питам се – какво ли ще е, ако днес по някакъв начин се озова там, да го докосна и прегърна, както през отминалото лято? Знам, че не е възможно, но мъчително искам да съм при него, именно сега, за да видя как е сега там, през зимата. Никога не отидох през зимата при Стареца, никога няма да мога, защото хълмовете до него вече са отдавна плътно застроени и заградени с къщи и огради.

Отвори се четвърто чекмедже.

Някога бях чел, че човешката памет е съставена от чекмеджета, покрити с прах, скърцащи, трудно отварящи се, заради Времето. Но, ако се случи нещо, каквото и да е – зима, поглед, далечен вик, падащо листо,песен, човешката памет се задейства безотказно, независимо колко е стара, и чекмеждета на спомените започват да се отварят с трясък.

Отварят се с всичките знайни и незнайни спомени, за които дори не подозираме, че са в нас.