Тодор Живков – човекът епоха

Тодор Живков си отива от политиката и от живота, без да разполага със собственост. Може би след като е притежавал в продължение на толкова дълъг период властта над България и над гражданите й, материалните блага за него са били без значение

Публикувана: 7 Август, 2018 11:30
68 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 3735
Тодор Живков – човекът епоха
ШРИФТ ПЕЧАТ
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Тодор Живков е третият поред комунистически ръководител на България след Георги Димитров и Вълко Червенков с кариера и на държавник. По продължителност на управлението в над 1300- годишната история на българската държава той се нарежда в първа- та десетка, а в рамките на социалистическия лагер, съществувал между 1944-1989 г. в Европа, е на първо място - 33 години и 7 месеца. „Това не е случайно стечение на обстоятелствата. Живков е явление в европейския политически живот през втората половина на XX век" - казваше един от интелектуалците около него - светов- ноизвестният културолог проф. Александър Фол.

Произходът му е селски, но той не остава при земята и отива да учи. Записва право, без да завърши, и на 21 години, през 1932 г., постъпва на работа в Държавната печатница. Тогава е приет за член на комунистическата партия. До 1944 г. Живков развива обществено-политическа дейност от легални позиции, което е нео- бичайно, особено в периода на въоръжената борба. С изключение на два-три ареста през 30-те години, когато е разпитван от шефа на политическата полиция Никола Гешев, той остава невредим до 9 септември 1944 г. Тези срещи с Гешев са използвани след снема- нето му от власт за обвинения в агент-провокаторство.

След 9 септември 1944 г. Живков става член на щаба на народната милиция. Твърди се, че заедно с Мирчо Спасов, впоследствие дългогодишен ръководител в Държавна сигурност, са преровили архива на полицията, за да го прочистят от уличаващи ги факти, и са ликвидирали полицейски служители, които са могли да свидетелстват срещу тях. Документално обаче нищо не е потвърдено. Последователно Живков е избиран за кандидат-член на ЦК на БКП - през 1945 г., за секретар на Софийския областен и Софийския градски комитет - 1948 г., за секретар на ЦК - 1950 г., за член на Политбюро - 1951 г., за ръководител на Секретариата - 1954 г. Пръв ръководител на партията става на 6 април 1956 г. и запазва този пост до 10 ноември 1989 г. След тази дата е арестуван, съден в продължение на седем години, но оправдан. Умира през август 1998 г.

Следственото дело срещу Тодор Живков се води изцяло „на тъм- но", но под огромния натиск на бившите му министри А. Луканов и П. Младенов, оглавили властта след него, се търсят данни за:

- присвояване в особено големи размери на движимо обществе- но имущество;

- превишаване на властта с цел набавяне на облаги за себе си и за трети лица, в резултат на което са настъпили значителни вредни последици;

- проповядване и възбуждане на национална вражда и омраза във връзка с т. нар. възродителен процес на българите с тур- ски имена.

Интерес във връзка с обвиненията срещу Тодор Живков, които обратно на правилата първо са формулирани, а след това трябва да се доказват, представлява прокурорската характеристика: „Обвиняемият Тодор Христов Живков се проявява като сложна и противоречива личност - опитен и гъвкав политик, с голяма работоспособност и усет към новото, но наред с това властолюбив, мнителен и нетърпящ чуждо мнение. Считал се за реформатор, непрекъснато излизал с нови идеи - концепции за реформи, които не издържали в практиката. В заседанията на Политбюро на ЦК на БКП допускал дискусии, но винаги налагал своето становище. Намирал начин да се освободи от всеки, който се противопоставял на мнението му. Постепенно, особено от средата на 70-те години, у него се създало чувството за непогрешимост и убеждението, че е най-компетентният при разработването на основните проблеми в нашето общество, проявявал самонадеяност".

Освен че не е ясно дали образът е отрицателен, тези редове имат един основен дефект - те са политическа, а не юридическа характеристика.

Живков поема властта в партията, а оттам и в държавата, в резултат на решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП - 2-6 април 1956 г. Решенията на този пленум са отглас от решенията на XX конгрес на КПСС, когато съветският ръководител Никита Хруш- чов разобличава култа към личността на Сталин и дава указания това да се извърши и спрямо ръководителите от сталинистки тип в другите социалистически страни. Така Живков сменя Червенков, чиято дясна ръка е бил, и слага началото на своята линия в БКП, която три десетилетия е възвеличавана като „Априлска".

На пленума и след него Живков показва, че е силен политически играч. Критиката към миналото е премерена, с изключение на В. Червенков не се допуска разправа със старите кадри. С ловкост и уважение той ги спечелва на своя страна. Бруталните действия за потискане на други мнения и несъгласия отиват в историята, Държавна сигурност влиза в рамките на закона.

С годините Живков формира свои ясни политически, идеологически и управленски принципи, съставя си екип, с който работи отблизо и продължител- но. Периодически сменя отделни ръководители, като непременно държи сметка за техните политически, делови, но и морални качества. След собственото му снемане той спокойно приема различни обвинения, но по две теми не участва в дискусии - за ролята на „Априлската линия" на БКП в развитието на България и за т. нар. „Възродителен процес". И едното, и другото той смята за правилни и насочени към интересите на социалистическата държава.

Тодор Живков си отива от политиката и от живота, без да разполага със собственост. Може би след като е притежавал в продължение на толкова дълъг период властта над България и над гражданите й, материалните блага за него са били без значение.

Плод на своето политическо време, стегнат в рамките на политическата линия на Москва, подвластен и на личните си недостатъци - основни сред които са властолюбието и мнителността - той обаче не допуска действия, попадащи под ударите на закона. А деянията, укорими от морала, са подсъдни единствено на човешката съвест и памет.

От 1929 до 1989 г. - в продължение на шестдесет години сред не- доизказани сплетни и подхвърляни съмнения, които витаят около личността му, изтегля себе си нагоре с воля и последователност. Обявен за „доморасъл комунист", той е подигравателно характеризиран, макар и шепнешком, от т. нар. червена аристокрация по вре- ме на управлението си. Тя се състои от интернационалисти и верни последователи на Сталин, от коминтерновци и революционери на „перманентната класова борба", от две-три поколения възпитаници на Москва, от социалистически мениджъри, които използват държа- вата за стартова площадка на рисковани проекти - скрити и явни, скъпи и опасни, конспиративни или обидно декоративни.

„Червената аристокрация" във властта не може да му прости факта, че той олицетворява аксиомата „за държавник не се учи, държавник се ражда". Докато набедените идеолози, висши администратори и функционери апаратчици имат един-единствен проблем - от капитална важност за тях - как да се харесат и да бъдат любимци в две столици, „строителят", каквато е хубавата дума на Симеон Радев, държи в полезрението си всички въпроси предизвикателства. И предвижда, дори преди да го е намерил, отговора на повечето от тях!

Същите висши администратори и функционери апаратчици тай- но го наричат „селски хитрец", за да обяснят някак си умението му да генерира нови идеи и да организира внедряването им. Но „селската хитрост" не е отрицателно определение за България, в която селянинът е героят на столетия българска история, стъпил на традицията и създал нейното съвремие. Високомерието, което се съдържа в това определение, само подчертава, че онези, които го употребяват охотно, са преди всичко партизанстващи политикани, а после - назначени от него политици и щедро обкичени с медали и ордени „държавни мъже".

Селският хитрец - за разлика от партийните номенклатурчици - знае, че сталинският социализъм е губещият вариант на вековното верую за справедлив обществен строй.

Затова когато Горбачов и „перестройкаджиите" се кълнат, че създават „социализъм с човешко лице", той възразява: какво му е хуманното на този социализъм, гдето тепърва щял да придобива човешки черти.

Призваният да бъде държавник строител - без да е учил за това, създава идеологията на „човешкия социализъм" преди „откривателите" му в КПСС. Той затваря лагерите, щади личните си вътрешнопартийни врагове (с много малко изключения), радее за национално помирение, бори се за съгласие в обществото - единствената гаранция за напредъка на една страна, и създава условия за подготовка на талантливи ръководители. Израстват такива специалисти, с които всяка държава би могла да се гордее и чии- то ученици днес са сред добрите експерти в Европа и света.

Хората, твърди той, са истинският влог в бъдещето на България. Поради което неговата социална политика остава стабилна и еднозначна, дори когато я характеризират с горчивата шега „всички сме еднакво бедни". Когато обаче се произнесе в общество с без- платно здравеопазване и образование, с гарантирано пенсионно спокойствие и право на редовен отдих, както и с грижи и органи- зация на свободното време, тогава шегата става истина и звучи „всички сме еднакво богати". И какво от това, че „равнището на богатството" е по-ниско от белгийското?

Живков се възползва от методите на „диктатурата на пролетари- ата", тъй като ги смята за оправдани средства на „диктатурата на мнозинството" заради благополучието на държавата.

Той я нарича „мост на три континента" - в прекия, в транспортния смисъл на думи- те, когато по негово решение България се превръща в най-мощния автомобилен превозвач в света, наред с водния и въздушния флот, но и в преносния.

В метафората за трите континента се съдържа ос- мислянето не само на географските, а и на духовните и социалните предимства на страната и геополитическото им използване.

В рамките на железния диктат на СССР и на договорните отношения със страните от социалистическия блок - членки на Варшавския договор, България все пак извоюва самостойна позиция, постигайки 27-о място в света по стандарт на живот (днес сме на 79-о място). Тя провежда своя политика в областта на много- странното сътрудничество, често критикувана от съветската дипломация, както и своите строго специфични взаимни контакти с всички съседи. Тази самостоятелна позиция се утвърждава тогава, когато дъщеря му Людмила Живкова влиза във властта и той не й попречва да подхване битка срещу денационализацията на България, зачената още през 1946 г. под напора на Сталиновия интернационализъм. При това развитие на нещата срещата на Л. Живкова с президента на САЩ Джими Картър се превръща в сим- волично събитие за отварянето на прозорци към други, държави, региони и мирогледи.

През 70-те години на XX век това отваряне достига зенита си.

Процесът не е задвижван от единици, близки приятели или силом натоварени с него дейци. В духовната сфера е въведено обществено-държавното начало на управление, което няма нищо общо с министерските разпореждания за мероприятия и кампании, нито с механичното разпределение на осигурените в голям размер бю- джетни средства. Обществено-държавното начало означава творци и общественици, интелектуалци и професионалисти пряко да участват във вземането на решения за хода на преобразуванията в областта на културата и да им влияят положително с личното си консултативно и понякога ръководно участие.

Отварянето към нови източници на светлина поражда нуждата от привличане на политическата и на икономическата емиграция след Девети септември 1944 г. и връща на България големи личности като Петър Увалиев и проф. Александър Чирков. В такава перспектива се ражда българската информатика, започва компютъризацията на средните училища, въвежда се най-напред в Математическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски" тристепенната структура на висшето образование с бакалавърска, магистърскаи докторантска степен, за които и днес още се води сражение срещу соросоидните форми на обучение.

Този списък може да бъде твърде дълъг и да включва постижени- ята в театралното дело, в литературата, във филмопроизводството, т.нар. българска културна инвазия с изложби и комплексни прояви в Европа, САЩ и Япония, международните писателски срещи Из- ток-Запад в София, световната детска асамблея „Знаме на мира", която дъщерята на Л. Живкова Евгения Живкова направи опит да възстанови през 2002 г. По-същественото е да не се забравя, че зад прожекторите, осветяващи активността на Л. Живкова и на нейния екип, се възправя сянката на неговата фигура, която императивно внушава да се работи за утвърждаването на българско национално самочувствие. Затова програмата „1300 години България", предвиждаща кулминация през 1981 г., обхваща всички основни направления на развитието на духовната сфера след 1971 г. Тя е замислена като изстрел в една главна цел - самосъзнанието за принадлежност към висока цивилизация, към „държавата на духа" (по думите на руския акад. Дм. Лихачов) с многовековен принос в европейската и световната култура.

Но съдбата вече му е обърнала гръб - времето му безвъзвратно изтича. И въпреки че през 1984 г. външният дълг на България се стопява до 1 милиард, а валутният й резерв възлиза на 2 милиарда долара, думите на Живков тогава са: „В Европа и в света нещо се променя. Настават тежки времена!"

Времената действително стават тежки, защото социализмът губи Студената война, а перестройката на системата в СССР се огра- ничава единствено в претенциозно говорене. Още през 1985 г. Т. Живков напълно осъзнава задължителната промяна на социалистическия модел на фона на изостаналостта спрямо ЕИО (сега ЕС), на партийната показност и скритото сребролюбие на много първенци, на липсата на свобода да се вземат самостоятелни решения, адекватни на националните условия, на невъзможността да се води искрен диалог между ръководителите на социалистическите страни и - съдбоносно-определящото - на некомпетентността към проблемите на собствеността.

През същата 1985 г. „перестройката" вече наистина заприличва на самолет, който няма летище за кацане, защото съветският лидер Михаил Горбачов не иска да чуе за изменения в статута на собствеността, което блокира икономи- ческото развитие, и да обсъжда опита на Китай в създаването на симбиозни структури. Когато на Горбачов е казано от българска страна, че „партията не бива да бъде повече главен субект на властта", всякакво доверие към Живков е вече преломено. На 21 юни 1989 г. Живков заявява: „Съветският съюз е в криза. Ние сме на прага на кризата".

Тези думи са признание за историческото закъснение.

Почтеността е силата на държавника, победен от по-мощен про- тивник. Живков осъзнава това приживе и запазва достойнство. Знае, че се е записал в историята. И с добро, и с лошо.

Днес въпросът е да се отмери справедливо: кое беше повече в „епо- хата Живков".

Ако е лошото - да го зачеркнем още веднъж. Ако е доброто - да се върнем към отломките и да се опитаме да ги пренесем обновени в днешния ден.

За да ос­та­не Бъл­га­рия де­мок­ра­тич­на, но и со­ци­ал­на дър­жа­ва. Ед­ва ли То­дор Жив­ков би се стре­мял към по­ве­че.

Проф. Димитър Иванов

*Текстът е публикуван във в. ЗЕМЯ, 2011 г.

България

Въвеждане на коментар към статията
Име :


Напишете кода от картинката
Визуална кептча
Коментар:
Коментари към статията
ФАКТИ.БГ не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани. Такива са тези, които съдържат нецензурни изрази, лични обиди и нападки, заплахи; нямат връзка с темата или са написани изцяло на език, различен от български.

Ловци на бисери
Пламен Орешарски
Премиерът отговаря на въпрос защо няма да бойкотира Олимпийските игри в Сочи в знак на протест срещу начина на управление на президента Владимир Путин:
Ние не сме чак толкова влиятелна страна, ако ме разбирате какво искам да кажа."

Още бисери