Напъните за еврото са мираж при текущото развитие на икономиката

Днес е специален ден за България. За първи път от влизането ни в ЕС през 2007 г. управляващият елит формулира нова национална цел – влизане в еврозоната на 1 януари 2022 г. Адекватна ли е тази цел? Ще приемем ли еврото до 3 години?

Това посочва в свой анализ Чавдар Първанов от „Алфа комюникейшън“.

Да започнем от това, че България се е врекла във вярност на еврото по силата Валутния борд, в който се намира страната вече повече от 20 години. При фиксирания курс на лева към еврото, нашата валута на практика е като дъщерно дружество на общата европейска валута. Ние сме органично свързани с процесите, които текат в еврозоната и с паричната политика на Европейската централна банка (ЕЦБ). Логичният път, който трябва да извървим по отношение на валутата и паричната политика, изглежда предопределен в рамките на сегашните реалности – първо валутният механизъм ERM II и след него еврозоната.

Какво не ни достига тогава, за да бъдем част от клуба на тези наши европартньори, които ползват еврото и кое може да ни спъне по пътя към приемането ни в този клуб? Защо още не сме в еврозоната при положение, че години наред изпълняваме устойчиво всички Маастрихтски критерии, изисквани за целта – 1. Стабилност на курса на местната валута към еврото (левът е фиксиран); 2. Инфлация не повече от 1.5 процентни пункта над осреднената стойност между трите страни членки с най-ниска инфлация; 3. Дългосрочен лихвен процент не повече от 2 процентни пункта осреднената стойност между трите страни членки с най-ниска инфлация; 4. Бюджетен дефицит не повече от 3% от БВП; 5. Държавен дълг не повече от 60% от БВП. Какво не ни е наред още, след като вече се съгласихме и да влезем първо в Банковия съюз (Единен надзорен механизъм + Единен механизъм за преструктуриране) с всички произтичащи от това нови ангажименти?

Показателите за банковата система в България са категорични – банките в страната поддържат много по-високи нива на капиталова адекватност и ликвидност от аналозите им в ЕС и еврозоната. По-високият процент на лошите кредити в общия кредитен портфейл на българските банки (9% за България спрямо 4% средно за ЕС към юни 2018 г.) се компенсира напълно от тази висока капиталова адекватност и ликвидност и за тях има ясна тенденция на спад. Нещо повече, България е сред малцината в ЕС, които спазват устойчиво придобилите мухъл и често неадекватни спрямо икономическия цикъл и етапа на развитие на отделните страни критерии от Маастрихт, заради които понякога жертваме и икономически растеж.

Някой отговорен трябва да излезе и на висок глас да обясни това, което години ни се намеква по заобиколен начин или с недомлъвки – икономическият ни растеж е твърде нисък и с текущите темпове изоставаме далеч от развитите страни по развитие и жизнен стандарт. Ние сме страната с най-нисък БВП на човек от населението в ЕС – близо два пъти по-малък от този на „най-бедната“ страна-член на еврозоната – Латвия (виж графиката). Няма друга страна с под 10 000 долара БВП на глава от населението в евросъюза изобщо, какво остава за еврозоната.

Трябва да е ясно – в еврозоната ще ни вкара само силна икономика с конкурентноспособни бизнеси и високи доходи. Затова усилията на политическите ни предприемачи трябва да са насочени към изграждане на по-силна икономика, което означава поне двойно по-висок от сегашния ръст на БВП и бързо достигане на нивото на доходите поне в най-новите страни-членки на еврозоната – Словения, Словакия, Естония, Литва и Латвия. Това трябва да е приоритет №1 за властта за периода до 2022 г. Не го ли направим, еврозоната ще остане мираж още дълго време – там някъде в мъглявата далечина.